Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
24.11.2016 23:38 - Комунистите са непокътнати. Зад гърба им, както и през войната, Съветският съюз – Русия, САЩ, Британия, че и новият СССР, Европейският съюз за капак!
Автор: budha2 Категория: Политика   
Прочетен: 1215 Коментари: 0 Гласове:
3


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
image

Същността на демокрацията е тирания на мнозинството, която понякога се изражда и в деспотизъм на малцинството, както е в случая с отминалите американски президентски избори. Обществото се състои от много и различни хора, а не от болшинство и меншество, както обичат да се изразяват марксистите ленинци. Ние не сме стадо. Превръщането ни в такова е крупен богоборски грях. Проява на антихуманност.

Всеки човек има значение. Стига да е сътворен по Божия промисъл и в него да е била запалена искрата на Светия дух.

Затова никаква диктатура не е в състояние да ни направи свободни. Чисто аритметично представено, господството на 50,01 процента от населението, което се явява пред избирателните урни, над 49,99 от гласувалите, представлява подтисничество и сатрапия, обуславящи безправието на толкова голямо количество човешки същества. Като вземете предвид отказалите да упражнят това свое право и още огромен брой живи твари, които поради един или друг фактор (например възраст) не са допускани до тази „привилегия“, получаваме истинска диктатура на малцинството. И това е всеки път, на всякакъв вид избори.

Къде остава свободата, която преди всичко трябва да е лична? Тъй като сборът от свободни хора формира и свободното общество.

image

Сред законите на личната диктатура можем да откроим четири най-важни. Първият е обожествяването на вожда, който бива провъзгласен за владетел на единствената истина и за вечен предводител на „здравите сили“.

Вторият е насаждането на страх. То се извършва както в обществото, така и във върхушката около Le Roi Soleil – краля слънце.

Този закон е свързан с третия. Но диктаторите по правило поддържат напрежение сред хората и сред своята свита. Номенклатурата на ВКП (б), включително генералният секретар на Коминтерна, товарищ Димитров, Георгий Михайлович, треперела само при споменаването на името Сталин. Скоро и народът взел да се тресе.

У нас след 1962 година Тодор Живков държеше „обкръжението си“ на къс повод. Сменяше мутрите, които служеха за фон, на който да изпъква неговата. Най-близките му лакеи внушаваха на първобитния лидер, че изглежда сияещ с мъдростта си. (Да пази Господ!) А той ги въртеше и поддържаше постоянна несигурност сред тях. Умният човек бяга от диктатурата. Отказва да стане деспот. По принцип комунистическите вождове и вождчета се обграждаха с примитиви, сред които си въобразяваха, че изпъкват.

image


Младите няма как да знаят. А по-възрастните не помнят. Но в рамките на своеобразната висша номенклатурна въртележка не само по фотографиите се изредиха образите на примати като Живко Живков, Митко Григоров, Венелин Коцев, Борис Велчев, Пеко Таков, Станко Тодоров, Начо Папазов, Стоян Михайлов, Гриша Филипов, Георги Йорданов…

За да осигуряват спазването на втория закон на личната диктатура тираните въвеждат третия. Според него диктаторите биват охранявани от преторианци, поставени над човешките маси. Предаността им бива осигурявана и поддържана по доста начини. Основнят – со кротце со благо – е чрез привилегии, предоставящи им достъп до многократно повече и по-скъпи доволства от тези на обществото.

image

Четвъртия закон на личната диктатура е най-банален и най-ужасен – постоянните репресии. Те се основават на работа с архивите – в това число и на фалшификации – както и на показанията на лъжесвидетели. Ето как възникнали монтираните политически процеси в СССР, които преминали границата и се разпространили навсякъде в подчинения му концлагер на социализЪма.

Четвъртият закон делегира огромни права на репресивните органи – явна и тайна милиция, армия, следствие, съд и прокуратура.

„Сталин щедро раздаваше високи чинове на своята вътрешна опора. Когато стана маршал на Съветския съюз, не само Берия беше удостоен с високо войнско звание. На 7 юли 1945 година Сталин подкрепи предложението на Берия и подписа Постановление на Съюза на народните комисари на СССР [Министерския съвет], по който наведнъж седем работници на НКВД и НКГБ се присъждаше званието генерал-полковник… Бойните генерали, отличили се по фронтовете на Отечествената война, нито веднъж не бяха удостоени с такава „масова“ любов от председателя на Държавния комитет по отбрана.“

Когато човек чете биографии на Сталин от различни автори с многообразни политически възгледи и то не само от СССР или Русия, неизбежно стига до твърдението, че „вождът“ изучавал всичко, което можел да намери за Иван Грозни и Петър І. Не криел своята възхита от първия, който изтребил даже синовете си!

Щом закрепил властта си, стопанинът на Кремъл предприел грандиозна чистка в партийните редове.

image


„От средата на 1930 година до края на 1933 година за контрареволюционна дейност били осъдени 611 членове и кандидат-членове на партията. Бяха разгледани 40 хиляди заявления за политически отклонения, а 15 442 комунисти бяха изключени от партията.“[Ян Грей – „Сталин: Личност в истории“ в: Ян Грей – „Сталин: Личност в истории“; Лев Троцкий – Сталин“, Издательство „ИнтерДайджест“, Москва, 1995 г., стр. 112. ]

Това било само началото. Успоредно с преследванията на „врага с партиен билет“ вървяла насилствената колективизация. След първоначалния терор, в края на двайсетте нещата се поуспокоили.

„… На 2 март 1930 година Сталин публикува в „Правда“ своята известна статия „Главозамайване от успеха“, в която даде отпор на пренатягането, заплашващо да погуби колхозното движение. Подчертаваше се принципът на доброволността на колхозното строителство. Посочваше се необходимостта от отчитане на разнообразните условия в различните райони.

Статията успокои селяните. Ако влизането в колхозите е нещо доброволно, то те имат право и да излязат от тях. След два месеца процентът на колхозите в РСФСР спадна от 60 до 23,4. Към юни 1930 година сталинската политика в областта на селското стопанство едва ли не претърпя крах. Десните опозиционери можеха да се възползват от кризисната ситуация. Обаче те подкрепиха политиката на Сталин.

На ХVІ конгрес (юни-юли 1930 г.) беше обявена „победата на партийната линия“. Солидарността на делегатите на конгреса, без съмнение, произтичаше от необходимостта за защита на партията. Ръководството на Сталин се явяваше като положителен, обединителен фактор. Той водеше конгреса спокойно и уверено. Те, изправени, приветстваха своя вожд, който каза, че „няма такава крепост, която болшевиките не могат да превземат“.

През есента на 1930 година възобновиха кампанията по провеждане на колективизацията. Бяха постигнати значителни резултати. Около средата на 1931 година бяха колективизирани 52,7 процента от селските стопанства, а след четири години – 90,5 на сто.“

image

Досещате се с какви методи, нали? За по-зрялото поколение, особено на малцината, необременени с комунизъм, те са зловещ спомен, предизвикващ тръпки от страх. Пак по същия начин Сталин поставил началото на индустриализацията. Той не бил удовлетворен от нейните темпове през 1927 година.

„Започна активна кампания за увеличаване на темповете на индустриализация. Политбюро изпълняваше ролята на генерален щаб, държейки под контрол всички отрасли на икономиката. Засили се пропагандната работа. Разгърна се социалистическото съревнование и ударничеството. Членовете на партията, младежта, в частност комсомолците, пристъпиха с ентусиазъм към изпълнението на задачите. Техният напрегнат, самоотвержен труд, внесе голям принос в постиженията на промишлеността през годините на първите петилетки.

Широките народни маси не споделяха този ентусиазъм. Те бяха уморени от напрегнатия труд, от постоянните изисквания за повишаване на производителността. Недостигът на хранителни продукти, спадът на жизненото равнище на село доведоха до това, че в търсене на работа селяните се запътиха към градовете. А работниците зарязваха заводите и заминаваха за селата. Това трябваше да бъде прекратено и то решително. През декември 1932 година беше въведена паспортната система за контрол на миграцията на населението.

Въпреки това основните задачи на плана бяха изпълнени. Производството на промишлена продукция нарасна…

image


Имаше не малко трудности. На всеки етап от развитието се усещаше остър дефицит на квалифицирани кадри. Работниците, постъпващи в промишлеността от селата, не разбираха нищо от техника. В страната работеха специалисти от САЩ, Германия и Франция. Стотици съветски инженери и студенти се обучаваха зад граница.“

image


Ето ви го „антикомунизмът“ на Запада. И „любовта“ на народните маси към социализма и вожда. От тогава западните страни се напълнили с агенти на световната революция, предимно евреи. Те успели да проникнат и да се внедрят в университетите, в културата, даже в политиката и секретните служби. Ще спомена най-известните: Марк Шагал, Айн Ранд, Елза Триоле, съпругата на Луи Арагон, и нейната сестра, любовницата на Лениновия поетичен ибрикчия Маяковски Лиля Юриевна Брик, с рождени имена съответно Елла Уриевна Каган и Лиля Уриевна Каган, Антоан Певзнер и неговият брат Алексий Габо, и т.н. Хиляди!

Все по същото време се развихрила и мащабната кампания на терора.

„След ХVІ конгрес бяха разгромени три неголеми групи опозиционери. Първата се състоеше от млади партийни членове, близки до Сталин… ОГПУ се задейства бързо. Всички бяха снети от техните постове и след време ги забравиха.

През зимата и пролетта на 1932-1933 година в страната се разрази страшен глад, отнесъл хиляди хора. А в края на лятото на 1932 година беше разкрита още една опозиционна група. Ръководеше я М. Рютин, бившият секретар на Московския партиен комитет и сподвижник на Бухарин…

Сталин поиска разправа с Рютин… Подозренията на Сталин се разпростряха и над ОГПУ.“

Когато става дума за социална революция,
няма да се разминеш без индивидуален терор[Александър Зиновиев – съветски философ, членувал в КПСС, от която бил изключен заради дисиденнтство]

Последвали прочистванията и на репресивните органи – Менжински, Ягода, Ежов,.. чак до Берия. Новозеландецът Иън Грей, който служил в съветския военноморски флот, е сред известните и признати западни изследователи на СССР. В очерка си, посветен на Джугашвили, той посочва:

image


„Чистките и репресиите продължаваха. Арестуваха хиляди хора, репресираха ги или ги осъждаха на принудителна работа в лагерите. ГУЛаг, Главното управление на поправително-трудовите лагери – отдел на НКВД, отговаряше за широка мрежа от лагери, разположени основно на север и в Сибир. Основите на ГУЛаг бяха положени през юли 1918 година от Ленин, заповядал създаването на такава система. След пет години в страната вече имаше 355 лагера, в които държаха заключени 68 хиляди души. Според най-достоверни източници, общият брой на затворените в лагерите на НКВД през периода на „ежовщината“,[Когато начело на НКВД стоял Николай Ежов, прочул се със своята безмерна жестокост и масовите зверства.] се колебаеше между 7 до 14 милиона. Използваха затворниците като дървосекачи в горите, в шахтите, на строителството на пътища и в други тежки работи. Условията бяха ужасни. Храната не достигаше. Непостигналите трудовата норма получаваха по-малко от минимума, колкото да не умрат от глад. Смъртността беше много висока, особено през зимата. Но официално смятаха поправително-трудовите лагери за заведения, където можеха да изолират политически и криминални престъпници, чиито труд се използваше за развитието на отдалечените райони и региони на Съветския съюз.

В началото на 1938 година Сталин се изплаши от размерите на „ежовщината“. Целта на Сталин – ликвидацията на старите болшевики и на ветераните на революцията и гражданската война – беше постигната. А терорът набираше сили и заплашваше да излезе от контрол. Назря необходимостта да го спрат, да стоварят цялата отговорност върху изпълнителите. Както почти осем години назад, Сталин точно разчете времето и използва властта, за да обуздае терора.

През януари 1938 година беше прието постановление на ЦК за грешките на партийните организации при изключването на комунисти от партията, за формално-бюрократичен подход при отношението към изключените членове на ВКП (б) и за мерките за отстраняването на тези недостатъци. Комунистът-кариерист, използващ политическата чистка в партията за свои цели, се превърна в новия враг. Тъкмо той подривал авторитета на партията. Започна активно издирване на такива кариеристи.



Кампанията на масовите репресии взе да намалява. Започна реабилитацията на пострадалите членове на партията…

През 1940 година авиоконструкторът Яковлев беседвал със Сталин. По време на срещата онзи му казал: „Ежов беше плъх. През 1938 година той уби много невинни хора. Затова и го разстреляхме.“ Ако нещо го довеждаше до негодувание, то това бяха излишните загуби на човешки материал.“[Ян Грей – „Сталин: Личност в истории“]

image

Ако не беше тъй трагична, последната констатация би могла искрено да ме развесели. Йосиф Висарионович действително се е отнасял към хората като към „материал“. Кой диктатор – комунистически, социалистически, фашистки (у нас земеделски), нацистки, либерален или друг се е държал различно? Мусолини или Рузвелт, Хитлер или Франко, Перон или Хрушчов, впрочем предложен от Жданов лично на Сталин, Живков или Чаушеску, Кастро или Пиночет?…

Сталин разчитал главно на НКВД.

„… На другите ръководители на ведомството, на които се опираше, които поддържаше и поощряваше. В архивите са запазени много предложения на Берия, с които работници от ГУЛаг бяха награждавани с бойни ордени. Например:

„Държавен комитет по отбрана, за другаря Сталин, Й. На 20 декември 1944 г.

image


През периода на Отечествената война военизираната стража на поправително трудовите лагери и колонии на НКВД успешно се справяше със задачата за изолацията и охраната на затворниците, държани в лагерите и колониите на НКВД. Ходатайствам за награждаването с ордени и медали на Съюза на ССР на работници от охраната на ГУЛаг при НКВД на СССР, „проявили се специално в работата“. Нататък следват стотици фамилии на „проявили се специално в работата“, предложени за награждаване с ордените „Бойно червено знаме“, „Отечествена война“ Първа и Втора степен, „Червена звезда“, други бойни награди.“

image


Цялата жестока практика била пренесена в страните от още по-големия съветски концлагер – блока от социалистически страни. Те били обречени далеч преди войната. Обаче кукловодите, които вероятно се забавлявали и чрез залагания на изхода от военните действия, през 1944 и 1945 година решили окончателно съдбите на нашите народи. Вече сте запознати с „особения“ документ, написан на ръка от Чърчил, благодарение на който сме се озовали в прегръдките на сатрапа от Кремъл.[vimeo.com/190826194]

image


Не желая да броя жертвите на сталинизма, както са посочени в множеството източници. Прекалено рядко отварят дума за същото в САЩ и останалите западни страни. Още повече, че при тях сталинизмът се сдоби с нова, „творчески“ развита форма – империализъм. Кой изтреби 700 000 палестинци, 1,5 милиона алжирци? Ами корейците и виетнамците, множеството нещастни чернокожи африканци? Сталинизмът допадна на западните „демократи“ – перфидни диктатори. И беше интернационализиран.

Точно в такъв вид, и в не по-малко ужасна форма от тази в Сталиновата сатрапия, той е бил привнесен у нас. От отечественофронтовците – комунисти, земеделци, социал-демократи, радикал-демократи и звенари. Първо – от тях, по нареждане и с постоянно съгласуване с Москва, с Димитров. Чак след това – със съветските танкове.

„Във всеки град и село на България комунистите завзеха гражданската администрация. Обикновени престъпници – убийци и крадци – бяха освободени от затворите и назначени на постове в полицията на Югов.[63] Те често арестуваха хора просто, защото са добре облечени. С куршуми решаваха стари лични спорове. Българи ми съобщаваха, че във всяка община полицейският началник, кметът и данъчният, а понякога и техните заместници, са били разстрелвани или пребивани до смърт.

Повече от сто бивши регенти, министри, заместниците им, народни представители и служители на починалия цар, бяха осъдени на смърт от така наречения Народен съд, натъпкан с комунистически прокурори, съдии и съдебни заседатели.

image

Според официалните сведения „народните съдилища“ са осъдили на смърт 2007 души, а 3064 други – на затвор. Бившият министър-председател Багрянов, който се постара да сключи примирие със Съюзниците и заяви на германците, че България излиза от войната, беше един от тях. Мнозина загинаха, просто защото можеха да се издигнат като опозиционни лидери и да застрашат новия режим.“

Авторът, естествено, пропуска: Всичко е било решено предварително и с изричното настояване на британците и американците. Народният съд е бил по-скоро тяхно, отколкото съветско изобретение. Освен това представителите им в Съюзната контролна комисия, рожба на т. нар. Московско примирие, сключено на 28 октомври 1944 г. между България и великите сили победителки, се забавлявали из софийските локали.

Поставени под командването на съветския генерал Бирюзов, те с любопитство наблюдавали кланетата, извършвани от отечественофронтовците. Дали не са изпитвали Неронова наслада от садизма на комунистите и техните съдружници? Твърде рядко проявявали тревога за „някои крайности“. Например при дивашкото убийство на съвсем младата Мара Рачева, секретарката на Никола Петков, а преди това и на Георги Михов Димитров – Гемето.

image

Ала нима западните „демократи“ не са имали представа що за звяр е техният съюзник в Кремъл?

„… В дълго писмо до Кьосеиванов[ Тогава, през първата половина на четиридесетте години посланик на Царство България в Берн, Швейцария, бившият български посланик в Лондон.] Момчилов беше описал с големи подробности всичко. На моите осведомявания относно „какво ни се пише“ откъм англо-американците, отговорите му бяха съвсем неутешителни: ще ви пожертват, защото за тях съюзът със СССР до края на войната минава пред всичко.“[Стефан Бочев – „Автопортретът ми като журналист и дипломат“, Фондация „Комунитас“, София, 2009 г., стр. 227.]

Това е от първа ръка. Понеже, както редовните читатели знаят, е излязло от ума и ръката на Кьосеивановия зет Стефан Бочев. Той живеел със своята жена, две дъщери и тъста си в швейцарската столица. Пак той загърбил спокойствието в Берн и се завърнал, за да помага на остатъците от псевдо опозиция. Трудно си обяснявам, какво е накарало този изискан, високообразован мъж, владеещ няколко езика, да зареже уютния бит със семейството си в Швейцария. Да изостави там своите две рожби, за да се върне във вече поробената си родина. Не за друго, а за да помага на иначе напълно недолюбваните от него земеделци на Никола Петков. Понеже сметнал, както сам твърди, че негов дълг бил да подкрепи последната надежда за опозиция на комунистическия режим.

image

Неговото обяснение е:

„Ех, имаше и марда,[Марда, тур. – ругателен епитет за бавен, мързелив, несръчен човек] то къде ли може без нея. Като се намерихме един ден в голямото, оградено селище околийски център – Генерал-Тошево, ако не ме лъже паметта, – видяхме там… селските тарикати. Появило се беше вече това зло. Само че този вид подяден от „цивилизацията“ селянин беше за тогава нетипичен. Но може да се твърди, че населението, което срещнах там през 1941 г., по онези десетки наши села, които посетих, бе все още онази възрожденска, чиста и здрава народна тъкан, силата на която видяхме във Възраждането, в Априлското въстание, в Илинден, във войните 1912–1918 година. Именно този българин се беше втурнал през полята на Тракия в 1912 г. да събаря отоманската империя, за да освобождава своите братя и обединява българските земи. И този българин бяхме пратили да гине от чума на Чаталджа – за да сме влезели в Цариград! Немислещи, него ние изложихме на атака от вси страни на сърби, гърци, румъни, турци през 1913 година. Пак него, сякаш не му бяха достатъчни 1912 и 1913 г. – Фердинанд, разбира се, че Фердинанд, само че нима без активното участие на нашего брата, – хвърлихме през 1915 г. в една предварително осъдена на поражение война; стреляхме го във войнишките бунтове от 1917 г.; него, героя от три войни, гладен, парцалив, по налъми, него минавахме с картечници в „ликвидацията“ на Владайското въстание, в потушаването на Септември 1923 година…



Ние? Кои „ние“? Българската буржоазия, наследниците разсипници на великолепния, изстрадан с една 20-вековна история плод, който в края на ХІХ и началото на ХХ в. имахме в ръцете си и който с небрежност споразихме, разпиляхме, проиграхме. Защото не дадохме на този народ управлението, което заслужаваше. Не се оказахме неговите добри стопани – каквито бяхме длъжни да бъдем, щом изсред него сме се извисили, щом из духа си и плътта си ни е родил. Та ние сме негови – неговата естествена и божем качествена ръководна отсявка! Как така посмяхме да го третираме сякаш не ние сме негови, ами той – наш?!

Е, добре де, ще рече читателят, нека да е така. Само че какво общо има всичко туй с вашата дипломатическа биография, с автопортрета ви? Има общо, е отговорът ми, че именно дълбокото съзнание и чувството за отговорност към страна и народ, настанило се у мене още от ранна младост, ме поведоха от Швейцария обратно към България, върнаха ме в родината, където знаех, че ми е мястото, когато през 1944–1945 г. удари часът на истината и всичко бягаше пред „червената чума“ от Изток към Запад. Но повече за това после, когато му дойде редът…“[Стефан Бочев – „Автопортретът ми като журналист и дипломат“, Фондация „Комунитас“, вече цит. съч., стр. 175-176.]

image


Може да не сте съгласни с всичко аргументи и оценки на Бочев. Сам съм готов да оспорвам две-три от тях – за Април 1976-а, Владая 1918-а, и за Септември 1923 година. Нито цар Фердинанд І е бил най-големият виновник. Него поне прогонили… Днес всички са невинни, а катастрофата е стократно по-жестока!

diagnosa.net/



Гласувай:
3
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: budha2
Категория: Други
Прочетен: 6089831
Постинги: 4190
Коментари: 1145
Гласове: 1518
Календар
«  Август, 2019  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031