Блогът на budha2 :: С месиански плам хиляди еврейски революционери образуваха челния отряд на терористичната маш...

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

26.11.2016 09:25 - С месиански плам хиляди еврейски революционери образуваха челния отряд на терористичната машина,…

Автор: budha2 Категория: Политика

Прочетен: 1224 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 26.11.2016 09:30

Каква е причината за падението? Ще се опитам да дам своето обяснение, като го илюстрирам с доказателства. Без да съм изчерпателен. Но със сигурност – красноречив.

С месиански плам хиляди еврейски революционери образуваха челния отряд на терористичната машина,…помагаха за въвеждането на робския труд[ Луис Рапопорт – евреин, роден в Лос Анджелис, получил диплома в Народна република Бъркли, както наричаха Университета на Калифорния в Бъркли. Настанил се в Израел, той беше главен редактор на “The Jerusalem Post” – най-многотиражния тамошен всекидневник на английски език. (Louis Rapoport – “Stalin’s War Against the Jews: The Doctor’s Plot and the Soviet Solution”, The Free Press, a Division of Macmillan, Inc., New York, NY, 1990, стp. 44.)]

През цялото време, ако видимо не помагали на Съветите, западните представители в България и не пречели на Сталин и неговата могъща престъпна организация – Червената армия. Както и на техните прислужници – комунистите, пръкнали се на тази територия.

„В „Юнион клуб“ се срещах – зимата на 1945–1946 г. и сетне – с [Димитър] Гичев: когато бях имал интересен разговор с моите английски и американски приятели, давах му впечатленията си. Трябва да припомня – за който е от ония времена, а пък за който не е, да изтъкна, – че САЩ бяха злополучно представени тогава в България: просто да се чуди и мае човек, как може свръхвелика сила да се представлява от такава злополучна личност като този г. Барнс, при когото бяха ме пратили американските ми приятели от Швейцария. Идва една вечер – на традиционната „кръгла маса“ в бара на клуба, където се събирахме голяма компания, главно българо-американска – и се хвали: вчера надпил всичките руски генерали, те всички, накрая, се търкаляли под масата, той пък бил качен там (представям си картинката)…

Другата му щуротия бе, че си въобразяваше, че е влюбен в някаква си сбъркана софийска шаблонна красавица, с която се разнасяше по баровете – за нейно удоволствие, но за клатене на главите от страна на българската публика, която от Америка очакваше не пиянски кабаретни подвизи, ами спасение. И тука беше пък третата му и най-голяма щуротия: най-безотговорно създаваше надежди, които бяха без покритие. Така подведе множество хора, а после си отиде в САЩ, а пък те се озоваха на устата на червения топ…

Като си отиде Барнс, останаха да управляват мисията две мили американски колежанчета – Баб Хорнър и Стив Кливланд, единият 26-годишен, другият едва на 23, а пък съпругата му само на 19 години, една прекрасна руска княгиня (Стив беше внук на президента Кливланд). Тях бе намерил държавният департамент да прати в София да се борят с болшевикуса азиатикус!

Толкова се и пребориха, милите, та в края на краищата работите се докараха до нечуваното унижение да се обсажда американската легация от въоръжена милиция и САЩ да се съгласи да предаде в ръцете на „народната“ власт своя собствен дългогодишен преводач Милчо Ш. Когото „народната“ милиция веднага така изкуландри,[ Куландрисвам; куландрисам, тур. – употребявам, служа си с нещо, – Бел. на ред.] та призна, че комай и месечината бил откраднал; и досега – сетне, като го оставиха на мира – си остана чалдисан и завърши живота си в едно градче в Стара планина.

Интересна беше тая американска дипломация у нас: още Ърл, пратеникът на Рузвелт до края на 1941 г., бе някакво недоразумение – кабаретен герой и той. Идваха ми Баб и Стив на уикенд, в Чамкория, прекарвахме много мило: те бяха идеално чисти, добри, американски младежи – просто изложбени екземпляри за превъзходността на американската образователна система. Но нямаше какво да си кажем с тях, колежанчетата. Виж, с първия секретар на англичаните работата беше съвсем иначе: беше осведомен, наблюдателен, интересуващ се дипломат, впрочем не англичанин, ами… австралиец по произход. Фри беше дълбок песимист за Запада, за Великобритания: не виждаше никакъв възможен наследник от калибъра на Чърчил. Бяхме на същото мнение относно Идън – при криза няма да удържи. Както и стана – при кризата за Суец и Унгария. С него и с полковник Грийн съм имал множество дълги вечерни разговори на лула тютюн и чаша бърбън: аз настоявах за българщината на „гръцка“ Тракия и за основателността – по правда, па и по геополитика – на нашите претенции там. Но те ясно показваха, че са напълно на гръцка страна… Та за такива работи „докладвах“ и на Гичев – другия останал от завчерашното минало наш политик. Мрачен бе Гичев, отчаян…

Мрачен впрочем все по-мрачен ставах и аз. Скоро след подвизите ми по митинга на Никола Петков и издигането на лозунга „Долу червения фашизъм!“ ме изхвърлиха от министерството – отсреща, в БТА и Дирекция по печата. През там бях влязъл в министерството, през там ми било писано да изляза.“[ Стефан Бочев – „Автопортретът ми като журналист и дипломат“, Фондация „Комунитас“, вече цит. съч., стр. 308-309.]

Чудя се, на коя планета са живели нашите елитни буржоа? Как е възможно скромният ми баща да споменава за парите на комунистическите терористи, предоставяни от американците и англичаните, а лидерите на царството да не са знаeли? За Стефан Бочев това били финалните седмици на свобода. Направили го един от пионерите, но не в Димитровската организация „Септемврийче“, а на островите край Белене. Същата участ сполетяла десетки хиляди почтени българи.

След време западните банкери възобновили отпускането на кредити за народната република. В повечето случаи – за предварително обречени проекти. Най-големите от тях бяха металургичните комбинати край село Кремиковци, Софийско, и Дебелт, Бургаско, заводът за тежко машиностроене между Перник и Радомир, Азотно-торовият завод край Стара Загора, петролната рафинерия в Плевен… Те доведоха до непозната по-рано, неестествена и прекомерна урбанизация. Освен това нанесоха непоправими щети и на прекрасната природа.

Тогава, през септември 1944 година, терорът се настанил в нашата Татковина. За да не я напусне съвсем, окончателно, никога досега. Той отне без време живота на повече от 222 хиляди българи. Съсипа съдбите на милиони. Превърна свободните хора в роби или крепостни на комунистическата върхушка. Премахна бавно и постепенно оформялия се елит на нацията – интелектуален, духовен, делови. Насади всеобщ страх, какъвто никога не е съществувал по нашите земи. Освен това тоталитарната власт и нейната пропаганда, в т.ч. образователната система, отвя съзнанието на нашенци.

Как? Превръщайки родината ни в географско понятие от картата на концентрационния свят.

Ето кратко описание на този уж извънреден ред, оказал се обичайна черта на новия социалистически обществен строй. Точно така – строй. В който всички трябваше да се подреждат, да се подравняват, та уж да бъдат равни. Но имаше и по-равни, както по онова време прогнозирал Джордж Оруел. Дали е бил наясно с основите на сталинизма?

„… Концлагерният свят е една отделна вселена, вселена на страданието и болката, която е „вътревписана“ в нашата, в земята на хората, на човеците. И която въпреки това не се пресича с нея.

Човек се озовава неочаквано пред няколко бараки – никой от затворниците не се показва. Това е като селото на мъртвите от приказката за юнака и гарвана. Само демоничните лица на садистите се мяркат в празното пространство и в нас гори страшният въпрос: „Какво ще стане?“

Почват първите инквизиции. Те се правят показно – това е „приемът“. С един удар е повален някакъв студент – фрактура на черепа, менингит и екзитус.[ Буквално – напускане, лат. Също – изход. В случая – летален изход, смърт.] Но има и по-страшно. Възстановени са забравените отпреди реформите на Александър ІІ шпицунтери.[Побоища, извършвани от строени в нещо като коридор от две редици насилници. Наказаният минавал по своеборзната пътека между тях, а те го налагали с тояги, колкото силно можели.] Но това не са шпицунтерите, рисувани от Шевченко. Там те удрят един път и ти продължаваш. Тук върху ти се изсипва град от удари. Но има по-страшно: убийството с удар на тояга в соларния плексус. И тогава хвърлят трупа ти на свинете.

Правилата са горе-долу сходни навсякъде. В руските лагери или в Кампучия, или в България. Убиват от скука, убиват от отегчение. Защото си им омръзнал, не искат да те гледат повече. Или още по-страшно: убиват, защото могат.

Няма правила за оцеляване. Не оцелява непременно физически издръжливият. Ако си издръжлив, пази се, не оставяй това да се забележи. Това ги вбесява. Хвърлят се като кучета върху човека с атлетическо телосложение. Но ако си хром или инвалид, не разчитай на това. Над инвалидите издевателстват. Един е с по-къс ляв крак. На него заповядват: „Ходом марш и ако куцаш, за всяко куцане по едно дърво.“ И така убиват инвалида – понеже ги дразни.

Не ги гледай никога в очите. Свеждай очи. Правият поглед се наказва със смърт.

Един бе погледнал Остап Гершанов право в очите. И бе повален – беше му счупен гръбнакът. Въпреки това стоя още една година. И когато излизаше от лагера, излизах и аз и го видях, ходеше на четири крака, влачеше се по корем. Гершанов му четеше някакви наставления от висотата на ръста си. А бедната човешка жаба гледаше нагоре с разбита уста (Гершанов го бе ритнал в устата!). Бедната човешка жаба.

В Белене ядяха плъхове и някакви бухалчета. Как са ги пекли – не знам. Такива боледуваха от непознати на науката паразити: отлепване на очните дъна, ослепяване. Тихо и мълчаливо изгубване на светлината.

В историята на лагерите нямаше нещо, сравнимо с Ловеч. Тук, ако полицаят стъпи накриво и го заболи крак, убива. Ако е хремав, убива. Ако е пил предходния ден, убива.

Концентрационният свят има вече голямата си история – нали е свят? Водят началото му от концентрационните лагери, организирани от англичаните през англо-турската война.[бай Владо Свинтила сигурно е писал „англо-бурска“. А някой, не подозиращ за съществуването на бурите – холандските заселници в Южна Африка, го е набрал „турска“.] Но това е наивно. Той е много по-древен. Ражда се в руските така наречени „каторги“ в практиката на руския царизъм да се разправя с политическите си противници по зверски начин.

Когато почнат да излизат книгите за концлагерите у нас, четете ги заедно със „Записки от мъртвия дом“.[Фьодор Михайлович Достоевски написал романа въз основа на бележките, които водел по време на своя собствен престой като затворник в каторга.] Ще видите сходствата. Същата мрачна тирания, същата агония на духа, същото тържество на грубата сила над интелекта, същите брутализирани типове на чиновници убийци. Концентрационният свят се ражда непознат, ненаименован или по-точно заблуждаващо именован – „каторга“.

Но ще дойде време и той ще заяви за своето собствено и отделно битие, отделно от света на хората, на човека. Които оживяха – умираха наскоро след това. Поради понесените страдания и поради това, че сталинистките кучета не оставяха никого на мира. Лагеристът живееше десетилетия с револвер, опрян в тила му. Кои бяха тия странни сили, които концлагерът също буди? Откъде въобще в човека – след така дългата хоминизация[ Очовечаване – термин, въведен от Чарлз Дарвин в неговата еволюционна хипотеза, провъзгласена за теория. В нея той твърдял, че сме произлезли от маймуни. И сме еволюирали до Homo sapiens – изправения човек. Макар в края на земния си път британският естествоизпитател да се отрекъл от собствената си теория, тя била взета на въоръжение от „класиците“ на „научния комунизъм“, и по-конкретно от Фридрих Енгелс.] – тия кървави инстинкти, това зверство, този садизъм, които са непознати в природата, за които хищниците не подозират?

Според Фройд (би могло да се каже) това е събуждането на спящите в човека негови предходници. Ho Господи, нито един от предходниците на човека не е имал такива зверинни качества! Това обяснение е наивно.

За мен е по-вярно обяснението за тържеството на сатанизма, обяснението на църквата, но вие няма да го приемете. И затова аз ще ви го спестя.

Поради което предстоят десетки години на въпроси, спомени, анализи, анкети, исторически монографии, където ще се изследва всичко. Аз зная, че литературата не само на Изток е виновна в сътрудничество със сталинизма (нещастният Париж притежава повече мръсни сталинисти-писатели, отколкото София!), че тя засега се мръщи и не приема темата. Но сталинистите ще се махнат: сътрудниците им ще се махнат, колаборационистите ще се махнат, адаптиралите се ще се махнат и пред мисълта ще застане отново огромно заглавието: Концентрационният свят. Под което заглавие трябва да се поставят колони с думи и мисли.

Пред Концентрационния свят ние се възправихме без да имаме истинско понятие за него. Нашето приличаше на невинното състояние на човечеството преди Падението. Но след това дойдоха агонията и страданието. Агонизиращата фигура – като у Микеланджело – раждаше понятието за безнадеждността.“[Владимир Свинтила – „Кнцентрационният свят“, в: „Българският ГУЛАГ: Свидетели“, Сборник от документални разкази за концлагерите в България]

Вярно и невярно. Какво и къде?

Банализиране на злото[ Хана Аренд, еврейска публицистка, въведе понятието. (Вж. Hannah Arendt – “Eichmann in Jerusalem: Essay on the Banality of Evil”, The Viking Press, Inc., New York, NY, 1963 г.]

Какво позна бай Владо Свинтила? Това, че ще изминат „десетки години на въпроси, спомени, анализи, анкети, исторически монографии, където ще се изследва всичко“. Така стана. И продължава. Без никакви последици, дори в съзнанието на хората. Всичко умря. Както и българският народ.

Нататък Свинтила сбърка.

Сталинистите не се махнаха. Преобразиха се. На съвременен език, който той ползваше далеч преди днешните младежи, повечето от които – селяндурски фукари, наричат това трансформация. Овидий, римлянин, го определил с гръцката дума metamorphosis. Което означава същото: преобразуване, изменение.

Старите сталинисти постепенно изчезват. Биология. Умират необезпокоявани в креватите си. Сред охолство, натрупано с множество най-тежки престъпления. Заобиколени от оцелелите си близки. „Оцелели“, тъй като Господ ги наказва, отнемайки децата на голям брой от тях. Ала те не си го слагат на сърце…

Наследниците на тези сталинисти днес са капиталисти и изповядват някакви „евро-атлантически ценности“. Бай Владо не разпозна и новия СССР в образа на Европейската икономическа общност. Докато беше още жив, тя беше преобразувана в Европейски съюз. Изобщо, сталинизмът се гримира и придоби друг образ. Ако изтъркате слоевете от mascara от физиономията му, отдолу ще лъсне познатата мутра на изконното зло – необонапартизма, комунизма, социализма, фашизма, неолиберализма и неоконсерватизма, ционизма – сатанизма, залегнали в юдаизма.

Хана Аренд свърза масовото зло с нацистите и по-специално с Адолф Айхман. Отразявайки съдебния процес срещу него, тя не скри еврейския произход на онзи, комуто „било поверено“ практическото „решаване на еврейския въпрос“ в Германия. Ционистите и талмудистите настояват, че такова е било прието, съществувало е. Важало и за териториите, окупирани от Третия райх. Обаче досега не са представили нито едно – повтарям: нито едно единствено – документално доказателство за действително прието решение за изтребление на европейското еврейство.

Отричаният британски историк Дейвид Ървинг не на шега им предлага награда, чиято стойност ежегодно увеличава. Няма печеливш. И не ще има. Това да не са ръкописите от древните български царства, откраднати от „демократичните“ терористични сталинистки банди – настоящите масови убийци – армиите на съюзените в НАТО комунисти, при нашествието им в Ирак?…

В замяна на това, в своето изследване на тоталитаризма, същата авторка свързва терора както с Хитлер, така и със Сталин. Обаче никога – мисля, че разполагам с всички нейни издадени книги – не подири корените на злото там, където би могла да ги открие – в юдаизма. Злото е било банализирано не от евреина Айхман. Нито от неговия пряк началник – три четвърти евреина Райнхард Хайдрих. Даже не от полуевреина Хайнрих Химлер, или от четвърт евреина Адолф Хитлер. Също така – не от полуевреина Йосиф Висарионович.

Банализацията на злото, на терора, срещаме в първите глави на Стария завет – базата на юдаизма. Неговото масово разпространение като нещо положително, хубаво, добро, но единствено за „евреите“, личи в „Книгата на Исус Навин“ и следващите. В тях се говори за изтребление на цели народи или населението на градове. Споменава се, че според юдейския бог те трябвало да бъдат „изтрити от лицето на земята“. Нещо повече – Яхве-Йехова, както наричат бога, дето се плашел от светлината, обещавал да премахне народите, които населявали места по пътя на „неговия“ към „обетованата земя“ – Ханаан, днешна Палестина.

Колко мило и човеколюбиво само!

Когато съзнанието на десетки поколения бива атакувано с толкова много зло, с нечовешки зверства, с жестокости като „прекарването“ на милиони люде „през триони, през железни дикани, през железни брадви и хвърляне в пещи за печене тухли“, постигате „прекрасни“ резултати: варварство, доведено до съвършенство. Например „великата“ Френска революция, изтреблението на коренното население на Северна Америка, Първата и Втората световна война, Октомврийския метеж в Русия… И не на последно място, разбира се, израелската политика на държавен терор спрямо истинските древни жители на Юдея – палестинците. Упражняват го пришълците от Русия. За кой ли път в историята?

Заслугата на Сталин за банализацията на злото се състои в неговата прочута фраза, че „смъртта на един човек е трагедия, а на милиони – просто статистика“. Ако не му е била приписана.

Иначе, всички диктатори жонглират със съдбите на човеците като с топчета за пинг-понг. Техните имена – от древността до наши дни – са много. Изучават делата им. Преподават ги на деца като прояви на „героизъм“?! От което не произлиза нищо ново и различно. Само затъпяване и примирение, свикване със злото.

Погледнете пожарите на войната, които горят в Близкия изток и Африка. Това е сталинизъм на държавно равнище. При него диктатурата на личността се извисява до тирания на държавата. Само Наполеон е бил осъден. Толкова „тежко“, че се върнал за нови 100 дни на жестокост.

Хитлер и Сталин се отървали. Вторият – не съвсем. Но ако е бил покосен, то е станало от ръката на най-близкия му. Затова диктаторите знаят: не бива да се доверяват никому. Повтарям: Иван Грозни ликвидирал децата си, защото се явявали евентуални претенденти за короната му. Не е ли вършено в древния Рим? Ами какъв бил поводът за избухване на войната за Атряч-Болгар, която измамно познавате от литературата, а не от историята, като Троянска? Брат убил брат си уж заради жена. А май от алчност за власт, която щяла да му осигури експлоатацията на безценната тогава желязна руда…

“Sub sole nihil novi est” – „нищо ново под слънцето“.

„Ние минахме през ада“ – писа Владимир Свинтила, но нататък излъга. – „Въпреки ужаса ние останахме при своите програми и при своите становища. Никой не бе разколебан: анархистите останаха анархисти, националистите – националисти, земеделците – земеделци, монархистите – монархисти, социалдемократите – социалдемократи. Но ние не само запазихме своето верую… Мога да кажа, че там, в Концентрационния свят, ние останахме на висотата на епохата и историята.“[ Владимир Свинтила – „Концентрационният свят“, в: „Българският ГУЛАГ: Свидетели“, издание на в. „Демокрация“, вече цит. съч., стр. 79.]

Да беше така, днес щяхме да сме съвсем различни. Архивите на комунистическите секретни служби го опровергаха. Предавали са не само своите съмишленици, но и най-близките си. Да не тиражирам имената на доносници, слуги на мамона, боклуци. По-вярно е друго:

„Днес всеки цени своите становища по-високо. Сега знаем, че това са не само наши духовни открития, а че това е живот на епохата, исторически сложен и обусловен. Че ние сме в потока на историята, на традицията….

Злото се оказа безсилно в своите цели – и понеже е безсилно, то е и безсмислено. Сега организаторите на лагерите почват да търсят кои са били техните маши, за да ги съдят. Това пък отвъд безсмислието показва глупостта на злото. Бихме могли да кажем: Концентрационният свят е вече една минала глава, оставихме го зад гърба си.

Недейте става наивни. Той е влязъл в хората. Той е и в средния глупак, в безличния чиновник, който гледа мигащ и нищо неразбиращ, в различни „наивни“, „наивистични“, „невинни“ типове. Той е заразил завинаги лумпена от града и селото. Той е създал стотици хиляди паразити, в които живее.

Нищо в обществото не се е родило, за да си отиде ей така! Нито сталинизмът с неговия Концентрационен свят. Това е като хидрата, която вечно устрашава кръста, устрашава разпятието. Това е вечна заплаха за свободата на човечеството, поради която трябва да се бди както е казал Паскал, „до свършека на света“.

Концентрационният свят ни отнема завинаги съня. Не се надявайте вече на покой! Той ни възправя завинаги в бдение за свободата. И да се опитаме да се отпуснем, унищожените ще ни възправят. Концентрационният свят е съвпаднал със света на човека.“[Владимир Свинтила – „Концентрационният свят“, в: „Българският ГУЛАГ: Свидетели“]

Последното изречение е най-точно. Никакво „бдение за свободата“ не се състоя. Ценностите на днешните обитатели на планетата се оказаха други. Свободата няма място сред висшите от тях. Материализмът, юдейският егоизъм и алчност, максимата, че „парите карат света да се върти“,[Pecunia autem ire per mundum, лат. Money makes the world go round, анг.] а в него „родината е там, където е добре“,[Ubi bene, ibi patria, лат.] обладаха човечеството. Дали е за добро? Вие решете.

Всички палачи, от най-низшия убиец, какъвто е бил пладнешкият разбойник Шахо циганина, до най-високопоставения – Тодор Живков, отричаха всякаква вина. Защо ли? Някой да ги стисна за гушите, за да изцвърчат като умиращи пиленца? Не, не се намери такъв. Нито веднъж. А се правеха на… „антикомунисти“. Отдавна си послужих с иронията комунистически антикомунисти. От което душата ми не се успокоява. Сякаш чувам стоновете на хилядите невинни жертви! Ами, ако са били виновни, ми подхвърлят „честни“ и „доброжелателни“ опоненти. Защо не са ги изправили пред признат, адекватен и справедлив съд, им отговарям…

Решени да докажат, че са зли[Перифраза на стих от встъпителението в трагедията на Уилям Шекспир „Животът и смъртта на Ричард ІІІ“. (Вж. William Shakespeare – “ The Life and Death of Richard the Third”, Lofndon, 1592 г.)]

Отговорът е лесен: Изфабрикуваните обвинения са щели да лъснат. Затова – най-прекият начин, неукорим в условията на тирания, винаги е бил терорът. Колкото по-масов, толкова по изплъзващ се от отговорност.

„… През периода 1959-1960 г. имах нещастието да бъда закарван от органите на МВР в Столичното управление на ул. „Московска“ 5 седем пъти. Причините бяха, че съм носел тесни панталони, слушал съм западна музика, танцували сме американски танци и т.н. Ето какво се случи първия път, когато една съботна вечер танцувахме в клуба на ул. „Гочо Гопин“.[93] Към 20 часа в клуба влязоха много цивилни и униформени от МВР и накараха повечето от нас, момчетата, да си свалим панталоните, без да сваляме обувките си. Аз и няколко младежи не се подчинихме. Тогава ни натовариха на една закрита кола, която стоеше пред клуба, и след малко ни свалиха на ул. „Московска“ 5. Влязохме в чакалнята и след малко започнаха да ни викат един по един. Дойде и моят ред и се озовах в мебелирана стая, в която имаше двама униформени висши офицери.[По всяка вероятност са били старши – полковник, подполковник, майор. Ала знае ли човек! И генералите биеха… Впрочем, така ги издигаха!]

„Сваляй бързо панталоните бе, копеле“ – извика единият, дойде до мен и ме удари по лицето. „Чакайте, не ме бийте, нищо не съм направил – извиках аз. – Панталоните са ми нови и са си мои.“ „Я го карай долу тоя“ – каза другият офицер.

Изведоха ме навън, викнаха един старшина и той ме поведе по стълбите, които водят към бул. „Дондуков“. Отляво имаше нощен бар,[Бар „Луна“. Хумористът Валентин Пламенов, първият шурей на Емил Кюлев, когото познавах от дете, ми е разказвал, че там организирали срещи на журналистите от вестник „Стършел“ и ченгетата от Държавна сигурност.] а срещу него отдясно една врата, в която влязохме. По много стълби, виещи се надолу, стигнахме до друга врата, а след нея – до едно голямо помещение с дървен под и десетина килии около него. Отвориха една врата и ме блъснаха вътре. Светеше слаба светлина. Тишината беше угнетяваща. Часът бе около 22. Напрягах се да чуя някакъв звук, но нищо не се чуваше. Сигурно след час чух шум от отварящи се врати. Разбрах, че не съм сам.

Мина доста време, сигурно вече беше след полунощ, когато се чуха много стъпки по дървения под и после някакъв глас започна силно да вика: „Всички да си свалят горните дрехи, да си навият ръкавите, да си свалят обувките и чорапите, и да навият панталоните до колената. Изкараха и други. „Лягай, дигай краката.“

Страшни писъци огласяха тъмнината. „Не викай, твойта мама, брой до 50.“ Нещо плющеше. Писъци и ругатни. „Вържи го, неговата мамица.“ „Дай стола.“ Това продължаваше повече от час, докато дойде и моят ред.

Накараха ме да легна близо до вратата, която водеше до подземието. Легнах и вдигнах краката по команда. Над мен се беше изправил цивилен мъж със синя риза, вратовръзка и навити ръкави. „Ще броиш до 50 на глас и ако не викаш силно, ще се спасиш и ще те пуснем.“

Започна се. Близо до мен биеха друга жертва. Един дълъг гумен бич свистеше и нанасяше удари по ходилата – болката аз си я зная. Преброих до 50, като виках, но слабо, защото като се обадех по-силно, виждах погледа му на убиец. „Ставай“, каза ми моят палач, облян в пот. „Дай ръцете.“

Дигнах се да стана, но като се опитах да се изправя на крака, силна пронизваща болка ме стовари на колене. Не можех да стъпя и както си бях на колене, опънах ръцете си събрани напред. „До 20 ще броиш“, нареди той и започна. Той удря, аз броя. Боли, боли, но какво е това пред боя по табаните.

„Сега отивай в банята. До един час ще има преглед – който има някаква следа от боя, ще го бием пак.“ Затътрих се по корем в указаната посока до „банята“.

Вътре имаше десетина човека, които лежаха по цимента. Устата ми беше пресъхнала и исках да пия вода, но един палач с мустаци ни каза, че водата не е за пиене и никой не трябва да пие. Ходилата на краката ми се бяха подули, сякаш бяха напомпани с въздух, изглеждаха невероятно огромни, не можех да стъпя и да се изправя.

Лечебната процедура беше следната: трябваше да мокрим ръцете си и да ги разтриваме, после да пляскаме – до изчезването на отока. От един маркуч вода течеше непрекъснато по цимента. Мокрех краката си и ги натисках в пода – нещо неимоверно болезнено. Някои не можеха да се изправят, за да извършат предписаната оздравителна гимнастика, която завършваше с тичане на място по цимента, а след това в кръг по дъските около палачите. С голямо усилие успях да „оправя“ крайниците си и тогава ме подложиха на „преглед“, който минах благополучно.

Прегледът се състоеше в следното: Показваш си ръцете, пляскаш няколко пъти с тях, после вдигаш един по един краката си, без да лягаш по земята, и при одобрение се обличаш и обуваш. Един от палачите ме изведе по стълбите навън, като на изхода ми каза: „Отивай си право вкъщи и на никого нито дума, защото пак ще те докараме тук.“ Прибрах се у дома и си легнах. Часът беше 4 сутринта. Не казах нищо на родителите си – не исках да ги тревожа.

След няколко дни споделих случилото се с приятели. Те ме посъветваха да се оплача в прокуратурата, но аз не посмях да го направя и добре направих. Защото по-късно, може би след два месеца, видях такива хора на ул. „Московска“ 5 в мазето, вързани за стола. Казвам „по-късно“, защото бях воден там още шест пъти. След втория всички палачи ме познаваха и понякога ме караха да обяснявам оздравителните процедури на другите нещастници.

Имаше такива, които от страх и ужас не държаха краката си вдигнати, удряха главите си в пода, с които си действия нарушаваха нормалния ритъм на „работа“ на биячите. Тогава те предприемаха следния вариант: вкарваха краката на жертвата в един стол между облегалката и седалката и ги връзваха с въже. Тогава жертвата нямаше възможност да мърда и ударите бяха сякаш по-болезнени…

Между 10 и 12 януари 1961 г.[ Обърнете внимание, че Тодор Живков от петилетка е първи секретар на ЦК на БКП. Свалил е Вълко Червенков и е оглавил партията, като е премахнал длъжността генерален секретар. Върнаха му я след десетилетие…] ме качиха на една кола в етапното отделение.[97] Преспах там, а на сутринта ми сложиха белезници и ме качиха на влак. Не ми казваха закъде пътуваме. Милиционерите, които ме охраняваха, непрекъснато се сменяха…

[97] На гарите имаше стаи за арестувани, които трябваше да бъдат отправени с влак, накъдето бяха предназначени. Наричаха ги етпани отделения. Бях на 17, когато една ледена мартенска нощ в Пловдив, където бяхме отишли на автостоп, за да се правим на хипари, ни прибраха в етапното, зъзнещи от студ. Не ни биха. На заранта ни захвърлиха с „буркана“ – москвич – на края на града, откъдето минаваше пътят за София. И ни предупредиха, че сега се смиляват над нас. Беше 1967-а, стрижеха по улиците. През 1971-а ме прибраха на същия адрес – ул. „Московска“ 5. Взеха ми паспорта, накараха ме да се подстрижа и да се явя, за да си го получа обратното. Имам свидетел и той е у дома. Три лета по-късно, вече женен и очакващ да стана баща, отново ми прибраха паспорта, с цла да се подстрижа „прилично“, както смятаха милиционерите. Този път това стана на улица „Стефан Караджа“, пред главния вход на ВИИ „Карл Маркс“. Състудентите ми се стреснаха. Аз бях свикнал. Случваше ми се за… На другия ден получих паспорта си на улица „Антим І“, някъде в началото на Коньовица. Живков никога не беше виновен. Сатрапите му – също. Неговите доца и внуци благоденстват. На вас ви е хубаво. Казвате си – гявол момчета и момичета…

Студено, много студено беше нея зима. Аз бях облечен много леко, нямах чорапи и бях обул обувките си на бос крак. Чорапите ми се бяха скъсали още в ареста и ги бях хвърлил. После дойдоха някакви офицери, чиновете им не се виждаха от огромните шуби. Четяха имената ни… След това един от тях започна да ни обяснява, че трябва да изпълняваме всички заповеди безусловно, защото в противен случай нямало друго наказание освен смърт. Трябвало да заслужим нашето освобождение с работа; да изкупим греховете пред родината и т.н. После единият от офицерите отиде някъде и донесе няколко дървени бастуна. След това казаха на един от нас, мъж около петдесетте, че не трябвало да го докарват тук, а още на място да го ликвидират. Той мълчеше (спомням си само, че беше от Пловдив).

Накараха го да легне по очи на снега и започнаха да го удрят с бастуните. Жертвата им крещеше и молеше за милост, а те удряха по целия гръб и краката, докато в един момент престана да вика. Видях по врата му кръв, някой беше насочил правилно удара, пък и той се гърчеше и местеше по земята. Мислех си колко добре беше, че ме бяха били седем пъти на „Московска“. Рутината, каквато и да е, винаги си казва думата.

Някой донесе един чувал. Палачите го сложиха вътре, натиснаха краката му и когато се скри целият, вързаха чувала с тел. Един милиционер доведе двама души с дрехи на райета. Те взеха чувала и го понесоха нанякъде…

Години наред четях и препрочитах литературата, свързана с репресии и инквизиции. Лагерите на Френска Гвиана, Хитлер и Сталин, Гешев и Ферещанов не са успели да постигнат това, което постигнаха много от отговорните служители на Държавна сигурност и МВР по онова време.“
[Божидар Петров, препечатано от в. „Демокрация“, в: „Българският ГУЛАГ: Свидетели“, издание на в. „Демокрация“, вече цит. съч., стр. 255-257, 259-260.]

Спирам. Знаете ли колко такива истории съм слушал от свидетели? Да вадя източници и да ви представям нови и нови ужасии, е безсмислено. Убеждавам се, че който не го е преживял, не се е опарил, не го разбира. Това навярно е имала предвид Хана Аренд, когато е въвела израза „банализация на злото“.

Що за твари са комунистите? Веднага чувам призив: не обобщавай, има и добри. Не ги деля. Иначе постъпи мой приятел – известен политически затворник, в речта си на първия митинг след промените, проведен на 18 ноември 1989 г. Гледайте и слушайте.

www.youtube.com/watch

Едва преди няколко месеца разбрах, че е… син на офицер, активен борец против фашизма и капитализма. Прочее, кои от видните политзатворници не са били свързани по един или друг начин с кървавия комунистически режим? Говоря с ясното съзнание за присъдите, които ме очакват: Как можа? С какъв акъл? Защо не нападаш истинските комунисти и ченгетата?

Ако не съм го правил, здраве му кажете. От близо три десетилетия не съм спирал. Отидох до там, че отстраних от живота си всички членували в БКП. Нямам от какво да се срамувам, другарки и другари. Заставам пред всеки с миналото си – своето, на мама, на тате… И не се отказвам от приятелите, които са доказали, че са се променили и са платили висока цена. Петър Гогов е един от тях.