Блогът на budha2 :: Пътят на Путин до световната слава – последната партия геополитически покер

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

22.01.2017 21:06 - Пътят на Путин до световната слава – последната партия геополитически покер

Автор: budha2 Категория: Политика

Прочетен: 1262 Коментари: 0 Гласове:

Пропагандната машина на Кремъл в продължение на години държи на фокус темата за необходимостта и неизбежността на разпадането на НАТО и на ЕС

Илиян Василев, bulgariaanalytica.org

“Те (Европейците) гледат на руския народ като на варвари, които се скитат из Европа радвайки си, че някъде нещо може да бъде разрушено и да разрушат просто заради самото разрушение, за кеф, за удоволствието да наблюдават разпада и, като орда от диваци, като хуни, готови да нападнат древния Рим и да разрушат светите места, без изобщо да си дават сметка за ценността на това което разрушават”

Фьодор Достоевски
(Дневник на писателя)

Путин навлезе в последния етап на своето властвуване начело на Кремъл. Каквото и да постигне в чужбина, то няма да има особено значение, ако ситуацията вътре в страната продължи да деградира, което изглежда като необратима и самоусилваща се низходяща спирала.

Руският президент ще се опита в последната си партия геополитически покер игра да противопостави Китай и САЩ, като сам остане в ролята на трети страничен наблюдател, колекционирайки ползите от това. До този момент той се доказа като майстор в „балансирането на ръба“ и в стратегията по заобикаляне.

Списъкът със задачи на Путин е доста прагматичен, въпреки че мнозина му преписват дневния ред на съвременен Месия. Вместо да се стреми към някакви абстрактни идеалистически добродетели, той най-накрая се върна към основното течение в руската външна политика, което бе формулирано от покойния Евгени Примаков – да излезем от Източна Украйна, за да задържим Крим и най-вече да се опитаме за задържим цената на нефт и природния газ висока, като поддържаме отворени линиите за комуникация със Запада.

Принципът на заобикаляне е основна тактическа линия в политиката на Кремъл, когато другите опции са изчерпани. Тогава когато Москва вярва, че може да разреши даден проблем с груба сила, без да рискува ответен удар, тя не се колебае да изпрати войски /Грузия, Крим/. Когато шансовете за печалба в краткосрочен хоризонт не са ясни или слаби, заобикалянето става незаобиколимо като подход.

От начало беше Украйна, след това Източна Европа и напоследък и целия Европейски съюз. Русия продължава да заобикаля.

Андропов сложи началото на един скрит преврат, който беше довършен от неговия избраник Горбачов - отстраняването на партийната и военната номенклатура от властта. Това свърши Перестройката. През цялото време КГБ се правеше на умряла лисица, докато слабият Елцин им поднесе властта. Изведнаж се оказа, че апаратът на КГБ е цял, усвоил гигантските финансови средства на Партията и военния комплекс, и с непокътната агентура зарубежом.
Ние това го видяхме как работи през 90-те на нашия преход. "Умрялата лисица" в България си беше съвсем жива.
Точно кошерен легион от агенти на ДС под контрола на КГБ усвоиха пари от банките, по-късно участвуваха в приватизации, РМД-та, рекет и постепенното усвояване на всички по изгодни бизнеси. Този кошерен легион от куки, щатни и нещатни служители на ДС монтирани на определени бизнес позиции са енергийна система която сама си работи и снася печалбите в швейцарските сметки на КГБ/КПСС т.е. ограбва държавата.
Защо не може нищо да се промени в близко бъдеще. Защото апаратът на КГБ е програмиран да върши едно и само едно - да руши с диверсии, лъжи и шпиони именно и само Запада. Това той може да прави виртуозно, и нищо друго. КГБ, и Русия като следствие, днес води катастрофална политика спрямо Китай. Русия губи контрола си над Далечния Изток и големи части от Сибир, без да реагира. Защото адекватната реакция иска доверие със Запада и мощни инвестиции, нещо, което матрицата на КГБ не допуска. Така успехът на Русия в хибридната война със Запада ускорява собственият й край. За да се промени нещо, трябва да се изтрие цялата монголска опричнина от модела на Русия, а Русия друг модел не познава. Кагебизмът няма повече полезни ходове, както беше с Перестройката.
Путин беше инсталиран на трона от КГБ, от мечтаещи носталгици за лидер с твърда ръка, който да оправи нещата отгоре. Голямата трагедия на днешните мужици е, че те не знаят що за животно е демокрацията и има ли то почва в Русия. Вината обаче не е тяхна. Историята на страната е записала само две седмици демократично управление – временното правителство на Керенски. След 14 дни на поста, министър-председателят е принуден да бяга, преоблечен като жена, за да се спаси от гнева на революционната тълпа.Днешните мужици отдавна са отвикнали да ядат каша. Свикнали са да обикалят Европейските курорти да се тъпчат със скъпи блюда, но явно края идва. Близкия до Кремъл политолог Фьодор Лукянов излезе със статия, като в нея той откровено признава, че Кремъл вече не е в състояние да поддържа предишното ниво и интензивност на противопоставяне със Запада, а още по-малко да го засили, особено във военен аспект, защото е изключително технологично скъпо, което Русия не може да си позволи на този етап на икономиката! Путин вече не може да се крепи на власт без да води война. След като го спряха в Украйна си намери ново бойно поле в Сирия. Но явно новите закачки със Запада, ще са много кратки - до следващата революция или преврат в Русия.

Заглавия в медиите с истории за успехите в чужбина са неразделна част от техниките за управление на дефицити в политиката на Кремъл у дома. Въпреки целият патос и гламура в обявения завой към Китай, като се заобиколи Европейския съюз, тя се провали с гръм и трясък. Заплахата за пренасочване на енергийните потоци извън непослушна Европа, както и цялата схема на стратегическо партньорство с Китай срещу Запада, трябваше да привлече вниманието на ЕС и на САЩ, но вместо това тя се провали. Тотално.

Китайските лидери показаха, че имат и следват свой собствен дневен ред, като отказаха да играят втора цигулка в оркестъра на Путин. Вместо това Пекин избра да следва хитра и приглушена политика спрямо Русия, в която разчита на своята силна и диверсифицирана икономика, както на съществуващата асиметрия в уязвимости и зависимости. Липсата на достъп до глобалните финансови пазари рязко засили зависимостта на Москва от кредитите на Пекин, като дълговете и нараснаха до рекордни за цялата история равнища.

"Съветския (руски) неоимпериализъм се различава от световния, с това че е още по измамен"

Роснефт увеличи нетната си дългова експозиция до над $ 65 милиарда, в по-голяма си част към китайски кредитори. Символът на гордостта на Газпром – проекта „Силата на Сибир“, е все още на разстояние десетки милиарди долара от завършване и други десетки милиарди в новонабъбнал дълг, основно към Китай. Мега проектите на двете компании – за доставка на природен газ от Газпром за $ 400 милиарда и с Роснефт за $ 270 милиарда – паралелно със срива в цената на суровия нефт и природния газ загубиха блясъка на свръхмащабите си.

Въпреки упоритите усилия на Путин, посланието от Пекин най-накрая беше чуто в Москва –

Русия няма да бъде третирана като равноправен партньор, нито пък ще и бъде даден празен чек като подкрепа на инициирани от нея политики. Поднебесната държава внимателно проследи и извлече уроци от арогантната газова дипломация на Кремъл срещу Европейския съюз, като се противопостави на руската инвазия в Украйна и очерта червени линии за Кремъл. Свръхзависимостта от руски газови доставки, когато алтернативите са слаби или далечни, е нож с две остриета. Вместо да съкратят или прекратят местния добив на нефт и газ, като разчита на развойните проекти за добив на руска територия, китайските енергийни гиганти – Sinopec, CNPC и CNOOC предприеха амбициозна програма за разработване на местни находища на нефт и газ, в това число и шистови, както и за рязко разширяване на мрежата от терминали за втечнен природен газ от съществуващите сега 13 на 21.

За да добави унижение към бедите на Кремъл, китайското правителство отказа да финансира в пълен размер инфраструктурните проекти в руската част за Силата на Сибир и Алтай, като намали и финансирането срещу бъдещи доставки, поради рязко намалените цени. В същото време Пекин успешно и неотлъчно реализираше „тихо“ нахлуване с икономически и демографски инструменти в Източен Сибир и Далечния изток.

Играта на покер с Китай се оказа предизвикателство над възможностите на президента Путин, което го принуди да търси бързи начини за регионално балансиране и привличане на своя страна на външни партньори в доминираните от Пекин двустранни отношения. Така се реализираха новите схеми за отваряне на Русия към Япония, Индия и други азиатски страни като противотежест.

В повечето си операции по заобикаляне на страни и проблеми, Москва приложи класическата матрица на баланса на силите, като установи краткосрочни приоритети на интереси и тактически коалиции по интереси. Въпреки това, повечето от усилията не произведоха желания резултат. Целите не бяха постигнати, както по отношение на Европейския съюз, така и срещу Китай – там, където Путин се надпреварваше с часовника, докато не разбра накрая, че му е остро необходима бърза писта за възстановяване на диалога със Запада.

Президентството на Доналд Тръмп предложи уникална възможност в това отношение.

Владимир Путин не е абстрактен мечтател –
той много добре разбира границите на военна и хибридна сила на Русия.

Затова му е необходимо да поддържа представата за своя потенциал и сила отвъд тесните ограничители на реалната ресурсна база на Кремъл. Повечето от празнините в силата на Русия, които се оформят в нишите между нейния реален и възприеман потенциал се компенсира от усилените от медии крайни дори катастрофични възприятия за негативната или разрушителна сила на Путин. Там където фактите не достигаха, в ход влезе умението на руския президент да балансира „на ръба“ и да активира пропагандната си машина, която да наложи нужните пост-истини.

Пропагандната машина на Кремъл в продължение на години държи на фокус темата за необходимостта и неизбежността на разпадането на НАТО и на ЕС, най-вече защото двустранните писти за промотиране и реализация на руските интереси в страните-членки на ЕС, се оказаха с намаляващ потенциал, най-вече защото растат проблемите, които се решават в Брюксел.

Москва инкасира много тежки удари поради провала на стратегията си на заобикаляне чрез газопроводи – проектите Южен и Северен поток-2. Това я принуди да търси спешни начини за пренасяне на битката за своите интерес вътре в самите страни и в рамките на демократичния и изборен процес. Кремъл превърна в цел на своята външна политика смяната на неудобните му политически лидери в ключови страни като Великобритания, Франция и Германия. Дестабилизацията „отгоре надолу“ пряко зависи от наличието на сделка от типа „Ялта“ с президента Тръмп. Търговията на интереси по замисъла на Кремъл е реплика на известния Свещен съюз от 19 век с идеята всеки да вземе “своето“ – САЩ – да ангажират Русия в балансирането на Китай, а Русия да ангажира САЩ в балансирането на Европейския съюз.

Ако Москва не успее да ангажира Тръмп в подобна схема във възможно най-кратък срок, тя рискува да изпусне този изключителен „прозорец на възможности“ и целият процес да се обърне срещу нея. Непосредствените последствия от това биха били почувствани незабавно в цяла Европа – като фаворитите на Путин ще загубят инерция, отношенията на Русия с Китай ще се обтегнат и вероятността съдбата да и изневери се засилва, поради опасността от асиментрични и не изключено координирани атаки от страна на Запада и Китай като отговор на политиката и с „двойно дъно“.

Приватизацията на миноритарен пакет от Роснефт е свидетелство за крайностите до които Владимир Путин е готов да стигне в своя геополитически покер, като жертва ограничен и свиващ се ресурси само за да постигне спасителна сделка с президента Тръмп, като противопоставя интересите на американски и европейски компании в игра на позитивна бизнес дискриминация след евентуално вдигане на санкциите срещу Русия.

След неуспеха на прословутия рестарт на отношенията с президента Обама и на опитите за блокирането на санкциите в ЕС чрез Виктор Орбан и Алексис Ципрас, между много други, Путин се опита да заложи „всичко“ като се опита да повлияе върху избора на американския президент – както по линия на реални подривни действия, включително с хакерски атаки, така и с управление на възприятия на възможностите на неговата негативна сила, включително манипулирането на избори на Запад.

В операцията с най-големите залози в своя политически живот руският президент мобилизира всички възможни съюзници и сили, които бе развил в годините на упорита подготвителна работа, включително като разгърна фокусирана безпрецедентна пропагандна операция, която включи и мрежа от контролирани на Запад медии, политици, руските специални служби, неправителствени организации, политически партии и бизнес.

Докато в Москва Путин изглежда недосегаем, западните политическите лидери и общественост поради откритостта на каналите за комуникация
са силно уязвими откъм манипулации отвътре.

След публикацията на доклада на разузнавателните служби на САЩ по влиянието на Русия върху демократичния процес, с подробности за хакерските атаки, за механизмите и каналите за влияние, стана ясно, че Владимир Путин е успял да проникне през границите на виртуалното пространство на САЩ и да се намеси в изборния процес. Неговата основна политическа цел без съмнение ще бъде блокирана от защитните механизми на американската демокрация, които са многопластови, с различни механизми, които им позволяват да реагират в автономен режим. Откритата и често тромава защита от страна на Кремъл, който взема страна във вътрешен политически дебат в САЩ, без съмнение причинява повече вреда, отколкото носи ползи на господин Тръмп.

Но е факт, че Америка е разделена и Русия на Путин до голяма степен е отговорна за това.

Последствията от доклада на разузнавателните служби трудно могат да бъдат надценени. С публикацията на некласифицирана част и особено с контролираните „изтичания“ на част от класифицираната част, както и спекулациите върху това, какво тя съдържа, САЩ де факто влязоха в горещата фаза на обявената от Русия информационна война. Американските президенти са принудени да действат в рамките на предварително определени рамки на възможното – това което се нарича мейнстрийм – основно русло в американската външна политика и това трудно може да се промени.

Точно по начина, по който президента Доналд Тръмп бе принуден да смени ключови фигури на своята предизборна кампания за да се освободи от открито проруския крен, така и днес американския Конгрес не остава друг шанс на господин Путин освен пряко и лично да се намеси в и да се опита да опровергае докладите на американската разузнавателна общност.

Гравитацията съществува и в геополитиката.

Между Путин и Запада не може да има мирно съвместно съществуване, защото те са взаимно изключващи се. Това за което Примаков предупреди в рядко за неговия характер критично изказване за политиката на Путин след Крим.

Равнището на недоверие от страна на Запада е под санитарния минимум, щетите са невъзстановими. Дори и ако руския президент успее да наложи по-удобни лидери на западните страни, той няма да може да промени базисните фактори, които определят изходните предпостави за отношенията между Путинова Русия от една страна и ЕС, САЩ дори Китай от друга, което говори за дълбок конфликт и непреодолими различия в ценности и интереси.

Това, което Путин търси е много над онова, което Западът може да му даде. Самият той няма какво много да предложи освен обещанието да ограничи ползването на негативната сили, което е друга форма на геополитическо изнудване.

Руският президент има нужда от сфери на влияние, за да извлече от тях ползи и да си осигури значителни финансови потоци, с които да поддържа властта си у дома, като удовлетвори своите боляри. Упадъкът на руската икономика изглежда необратим, тя не може да генерира приходите в хазната, които са нужни за да подтисне съперничеството между различни силови групировки и обществото.

Вдигането на санкциите, при най-вероятния сценарий, няма да подобри ситуацията значително, освен ако Западът не започне да налива огромни средства и технологии за да спаси Путин. А това няма никакви изгледи да се случи в скоро време – поне във времевия хоризонт нужен на руския президент.

Може и да изглежда абсурдно, но премахването на санкциите вместо да забави разпада може да разголи безсилието на Путин и по този начин да ускори неговия крах. Ключовият фактор, който го държи „на вода“ в момента – милитаризацията на общественото съзнание и външния враг – ще престане да играе тази сплотяваща роля. Осигуряването в кратък срок на по-висок стандарт и спирането на негативните процеси в икономиката ще изисква внос на благоденствие и нови дългове.

Ето защо – с или без санкции – Путин ще трябва отново да прибегне до Запада като необходимия дежурен враг и партньор за да остане на кормилото в Кремъл – като сам опровергае привържениците на Реал Политиката на Запад в основният им аргумент в полза на нова политика на сближаване с Путинова Русия.

Всяко споразумение между Путин и Тръмп ще включва признание на правото на Русия на собствена сфера на влияние, включително на контрол върху страни от „близката“ и чужбина, в това число страни от Централна и Източна Европа. Основният мотив зад атаката на Путин срещу ЕС е да възстанови изгубената възможност да прокарва своите интереси в двустранен режим и изолира намесата на Брюксел в бившите си социалистически съюзници, която заплашва пазарните дялови на Газпром, Роснефт и другите руски нефтени гиганти. В последна сметка, единственото нещо, което има значение за днешните мениджъри на Корпорация Кремъл, предвид на стесняващите се възможности за генериране на богатство в самата Русия, е да обезпечат високи и сигурни равнище на износа на традиционните енергийни суровини в контролирани пазари, особено на фона на неблагоприятните тенденции при цените на суровия нефт и природния газ.

Загубата на пазарите в Централна и Източна Европа и необходимостта да си запази правото да налага геополитически данък върху страните от този регион заема водещо място в стратегията на президента Путин.

Ето защо той има нужда от разпада на ЕС и НАТО и реваншистки вариант на сделка в Рейкявик с Тръмп.

За всеки западен лидер – още повече за лидерите на САЩ и ЕС – да се споразумее при условията, поставени от господин Путин означава не само да предаде народите на ЕС и САЩ, но и да си покани бедата на гости, като издигне стена от недоверие в трансатлантическите отношения и усили конфликтите в света, които се провокират от противостоящи геополитически мераци и незатихнали регионални конфликти.

Единственият логичен изход от ситуацията е преход във властта в самата Русия и връщането и към самоподдържащ се модел на развитие, който не изисква приходи от геополитически данък, нито сфери на влияния, а съвместим с глобалния ред и конкурентен национален икономически и политически проект. Работа на руския народ е да избере кой да води страната по този път.

На този етап Владимир Путин не изглежда да вдъхва надежда, че може да предложи подобно лидерство. Той е фокусиран върху използването на негативната си сила за да дестабилизира отделни региони посредством насочени хибридни атаки и тактически съюзи с местни авторитарни лидери.

Доналд Тръмп от своя страна има всички шансове да влезе в историята като лидер, който или е приел условията за взаимодействие предложени от Москва или ще поведе Запада в битката за сдържане на руската заплаха.

Когато е произнасял прословутата си реч във Фултън, Чърчил едва ли е знаел, че тя ще влезе в аналите на историята като праг и исторически маркер към Студената война.

След време, кой знае, може да се връщаме назад към този доклад на американските разузнавателни служби като километричен камък в Историята.