Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
16.02.2017 23:25 - Никой крал не би могъл да си позволи това; то може да принадлежи само на Ротшилд - Вилхелм І (1797–1888) – крал на Прусия
Автор: budha2 Категория: Политика   
Прочетен: 1107 Коментари: 0 Гласове:
2

Последна промяна: 17.02.2017 20:19

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
image



Парите са съвременният бог, а Ротшилд е неговият пророк[Хайнрих Хайне (1797–1856) – германски поет, евреин и запален германски националист. Участвал в революционното движение тип масонска ложа „Млада Германия“, направлявано от Джузепе Мацини. Автор на текстове за песни на композиторите Роберт Шуман и Франц Шуберт. Станал храненик на Ротшилдови. (Ken Bowers – “Hiding in Plain Sight: Unmasking the Secret Combinations of the Last Days”, Boneville Books, Springville Utah, 2010 г., стр. 21.)]

image

> Държавата е институция за кражби в особено големи размери



Нищо от това не е минало. Продължава и днес. Пример е навлизането на династията Ротшилд в Китай.

Да продължим с професор Каръл Куигли и неговите „трагедии и надежди“:

„След като е твърде невъзможно да бъде схваната историята на двадесети век без известно разбиране на ролята, която играеха парите във вътрешните и външните работи, както ролята, изиграна от банкерите в икономическия и политическия живот, трябва да хвърлим поглед поне към всеки от тези обекти:

image


Вътрешнополитически финансови практики

Във всяка страна снабдяването с пари прие формата на обърната пирамида или конус, балансиращи върху своя връх. На върха беше доставката на злато и на неговите еквивалентни удостоверения; на средните нива се намираше по-широкото снабдяване с банкноти; а на върха,[66] с отворена и допускаща разширение горна повърхност, беше още по-голямото осигуряване на депозити. Всяко равнище използваше нивата под него като свои резерви. Тези по-ниски равнища разполагаха с по-малки количества от налични пари, те бяха „по-гарантирани“.

Притежател на полици от средното или горното ниво можеше да увеличи доверието си в своите по̀лици върху богатство като ги сведе на по-ниско равнище, макар, разбира се, ако всички или значителен брой хора, опитваха да постъпят така едновременно, обемът на резервите би бил напълно неадекватен.[Банката би изпаднала в състояние на неликвидност. Ако схващате, това се предизвиква изключително лесно от големи собственици на влогове и полици.]

Банкнотите бяха издавани от „емисионни банки“ или „емитиращи банки“. И бяха гарантирани от златни резерви или от удостоверения, които се съхраняваха в някои централни резерви. Делът на такова емитиране на банкноти, съхраняван в резерви, зависеше от банковите регулации или от устава на банките. По-рано имаше много емисионни банки, но сега тази функция е ограничена до тесен кръг от неколцина или даже до единствена „централна банка“ във всяка страна.

Такива банки, даже централни банки, бяха частни институции, притежавани от акционери, които печелеха от техните операции. През периода 1914–1939 година в Съединените щати банкнотите на Федералния резерв[От 23 декември 1913 година до ден днешен националната валута на САЩ – доларите – не се емитират от държавата, респективно – от правителството. Отпечатват ги в частната Банка на Федералния резерв на Ню Йорк, която, по един или друг начин, е собственост преди всичко на Ротшилдови. За да осигури паричното обращение правителството на практика купува банкнотите от Банката на Федералния резерв. Цената на упражнението е 17 процента от всеки емитиран долар. Иначе казано, когато взима долари и ги пуска в обращение, американската администрация фактически предоставя 83 цента. Два пъти в историята на САЩ се е случвало президенти да се опънат на интернационалните банкери и да опитат да изземат от тях емисионните права. Те завършиха трагично, фатално за Ейбрахъм Линкалн и Джон Ф. Кенеди.] имаха покритие със златни удостоверения до 40 на сто от тяхната стойност. Но това беше намалено до 25 процента през 1945 година. Със Закон от 1928 година “Bank of England” остави своите банкноти без покритие до размер от 250 милиона лири, а със златно покритие – за 100 процента над тази сума. През същата година “Banque de France” установи покритието на своите банкноти на 35 на сто. Това обезпечаване би могло винаги да бъде избягнато или променено при извънредни ситуации, например война.

Влоговете на по-горното ниво на пирамидата бяха назовавани поименно, с типично банкерско двусмислие, независимо от факта, че те се състояха от два различни вида отношения:

1) „срочни влогове“,[69] които са изрично потвърждение, оставено от вложителя в банката, че въз основа на него очаква да получи лихва; и

[69] Тук неправилно беше възприето да ги наричат „депозити“. Всеки влог е депозит. Думата означава „поставям“, „залагам“, но също така и „доверявам“. Най-точно е „залагам“. Никой не кара притежателя на пари да „довери“ спестяванията си на банка, независимо коя. Пазарното поведение на частните фирми изключва намесата на държавата. В този смисъл създаването на държавни гаранционни фондове за банковите влогове е чисто социалистически прийом. Той издава още нещо, което е ужасно, но хората не го разбират. А то е, че правителството очаква банкови фалити. При истинското пазарно стопанство всеки е свободен да оперира с парите си, както желае. Но е длъжен да носи и рисковете от това. Не само у нас, навсякъде социализмът пълзи и завзема територии и във финансовата сфера – най-капиталистическия елемент на обществено-политическата система.

2) „предоставени депозити“,[ “Created deposits” – буквално: „създадени влогове“, но финансовото значение е „предоставени влогове“, най-точно – заеми.] които са потвърждение от страна на банката без предупреждение, като заеми от банката на „вложители“, които трябва да заплащат лихви по тях.[Например, фирма, клиент на банката, се е уговорила с финансовата институция, че преди датата за изплащане на заплатите в първата ще получава кредит, за да погаси задължението си към работниците и служителите. В такъв случай не се изисква предупреждение. Банката просто знае, че е време да отпусне заема – да предостави депозит на фирмата, който тя ще върне с лихва.]

image

И двете форми са част от снабдяването с пари. Като форма на спестяване, срочните влогове са дефлационни, докато предоставените депозити, в качеството си на допълнение към доставката на пари, са инфлационни.[72]

[72] Да поясня, защото това е един от скритите механизма на измама, които банките съвсем законно прилагат, за да ограбват своите клиенти. Банката не е длъжна да се съобразява с равнищата на лихвените проценти при дефлационните влогове. Тоест, когато правите т. нар. срочни депозити, и основният лихвен процент нарасне, банката не е длъжна да увеличи лихвата по вашите влогове. Обратното, когато ви създава кредит, тя изпреварващо вдига лихвата, като ви задължава допълнително. В края на краищата тези взаимоотношения се основават на човешката алчност. Вложителят доверява – депозира – парите си на банката, без да е наясно с нейните наличности. Той просто получава обещание сумата, която влага, да му бъде върната с увеличение – печалба – във вид на лихва. Не ми е познат случай, в който касата на казино, игрален дом, или банка, да са загубили. Затова никога във вече некраткия си живот не съм теглил заем от банка. Само веднъж, по време на социализЪма, ми отпуснаха кредит от така наречената взаимоспомагателна каса на предприятието, в което работех по разпределение. Лихвата по него беше 0,5 на сто. По същото време инфлацията, която никой официално не съобщаваше, но имахме методи да налучкваме, беше най-малко 3,5 процента. Искам да кажа, че спечелих.

Обемът на вторите зависи от множество фактори, главните от които са лихвеният процент и търсенето на такъв кредит. Тези два фактора играят много важна роля при определянето на количеството на парите в обществото. Тъй като голям дял от този обем в икономически напредналите общества, е формиран от чекове, издадени срещу депозити. Обемът на влоговете, които банките могат да създадат,[73] както и банкнотите, които могат да отпечатат, зависят от размера на резервите в наличност за разплащане, каквато и част от чековете да са осребрени в брой, вместо да бъдат вложени.

Тези въпроси могат да бъдат уредени законово или просто според местните обичаи. В Съединените щати влоговете бяха традиционно ограничавани до десет пъти повече от банкнотите и златото в резерва. В Британия това обикновено беше двайсет пъти повече от тези резерви.

Във всички страни търсенето на такива кредити и техният обем беше по-голямо по време на възход и по-малко, когато имаше криза. Това до голяма степен обяснява инфлационния аспект на депресията, комбинацията, помагаща за формирането на така наречения бизнес цикъл.

През целия деветнадесети век, с пълното въвеждане на златния стандарт и на съвременната банкова система, около непостоянната обърната пирамида на снабдяването с пари възникна пренаситеност от финансови учреждения, които дойдоха, за да съставят конфигурациите на нещо като слънчева система. Това ще рече – на една централна банка, заобиколена от сателитни финансови институции.

image

В повечето страни централната банка беше съпътствана отблизо от почти невидими частни инвестиционни банкови фирми. Те, подобно на планетата Меркурий, биха били забелязани трудно в ярката светлина, излъчвана от централната банка, в която те, фактически, често господстваха.[Много от въпросните малки банки са били основани от същите споменати финансови династии.] Все пак един отчаян наблюдател едва ли би пропуснал да забележи близката лична връзка между тези частни, интернационални банкери и самата централна банка.

Във Франция, през 1936 г., Съветът на директорите на “Banque de France”, беше доминиран от имената на фамилиите, които първоначално я създадоха през 1800 година. Към тях бяха прибавени няколко по-нови имена, такива като Ротшилд (добавено през 1919 г.). В някои случаи името можеше да не бъде лесно разпознаваемо, защото принадлежеше на зет, вместо на син. Иначе казано, през 1914 година имената, често с швейцарски протестантски произход (които дойдоха през осемнадесети век), или на евреи от Германия (които дойдоха през деветнадесети век), бяха едни и същи през по-голямата част от столетието.



В Англия съществуваше донякъде подобна ситуация, тъй че до средата на двадесети век членовете на Съвета на управителите на “Bank of England” бяха предимно свързани с различните стари „търговски банкови“ фирми – такива като “Baring Brothers”, “Morgan Grenfell”, “Lazard Brothers” и други.

Във второстепенна позиция, извън централното ядро, са търговските банки, наричани в Англия „банки на капиталови дружества“, на Континента често известни като „депозитни банки“.[Такива банки нямат емисионни права. Тоест – само приемат влогове и отпускат заеми. Вършат всичко, свързано с тези основни дейности, понеже днес техните варианти – деривати – са изумително многобройни, та даже служителите не знаят всички. Но не могат да отпечатват пари и да обслужват паричното обращение.] Те включват толкова прочути названия, като “Midland Bank”, “Lloyd’s Bank”, “Barclays Bank” в Англия, “The National City Bank” в Съединените щати, “Credit Lyonnais” във Франция и “Darmstдdter Bank” в Германия.

image


Извън този вторичен кръг има трети, по-периферен, сбор от институции, които притежават малка финансова сила, но имат много важната функция да мобилизират пари от обществото. Те включват широко разнообразие от банки, застрахователни фирми и попечителски компании.

Естествено, тези подредби и разпределения се различават доста на отделните места. Те не са еднакви във всички страни, особено като разпределение на банковите функции и могъщество. Във Франция и Англия частните банкери упражняваха своята власт посредством централната банка. И имаха доста повече влияние над правителството и във външната политика, а по-малко – в промишлеността. Защото в тези две държави, за разлика от Германия, Италия и Съединените щати или Русия, частните спестявания бяха толкова големи по размер, та да позволяват на по-значителния дял от индустрията да се самофинансира, без да прибягва както до банкерите, така и до правителството.

В Съединените щати голямата част от индустрията беше финансирана пряко от инвестиционните банкери. А тяхната власт както върху промишлеността, така над правителството, беше твърде огромна. Докато централната банка (Банката на Федералния резерв на Ню Йорк) беше основана късно (1913 г.) и придоби могъщество доста след това (когато финансовият капитализъм напускаше сцената).

В Германия промишлеността беше финансирана и контролирана от сконтовите банки,[76] докато преди 1914 година централната банка не разполагаше със значителна власт и значение. В Русия правителството играеше доминираща роля в по-значителната част от икономическия живот. А в Италия положението беше обратното и сложно.

Казахме, че два от петте фактора, които определят стойността на парите (а от там равнището на цените на стоките), са снабдяването с пари и тяхното търсене. През последните столетия доставката на пари в отделна страна не беше обект на никакъв централизиран контрол в повечето държави. Вместо това съществуваха разнообразни начини за контрол, някои от които бяха под въздействието на банкерите, други – от правителствата, а трети трудно можеха да бъдат повлияни и от двете. Така, различните части от паричната пирамида бяха слабо свързани една с друга. Нещо повече, доста от тази хлабавост произлизаше от факта, че контролът беше задължителен в дефлационната посока, а оставаше само пожелателен в инфлационната.

Последното може да бъде разбрано от факта, че доставката на злато можеше да бъде намалявана, но трудно можеше да бъде увеличавана.“[Carroll Quigley – “Tragedy and Hope: A History of the World in Our Time”, The Macmillan Company, вече цит. съч., 1966 г., стр. 55-57.]

Понеже започва да прилича на учебник, ще спестя част от изложението. Авторът, който е работил с документи от тайните организации на интернационалните банкери, доказва, че златният стандарт е оказвал дефлационно влияние през съвременната икономическа история. Това е така, понеже производството на този метал, явяващ се и паричен еквивалент, е горе–долу постоянна величина през годините. Което е пречело на банкерите. Свидетели сме на същото и сега.

Даже войните, водени от държавите, подтикнати от финансистите, са стрували що-годе еднакво. Обсъждайки поредица от въоръжени конфликти през ХІХ век Куигли се впечатлява от отсъствието на инфлационни процеси през следващите периоди:

„… Френската революция и Наполеон, златните трески в Калифорния и Аляска през 1849-1850 г., последвани от поредица войни, сред които Кримската (1854-1856), Австрийско-Френската през 1859-а, Американската гражданска война от 1861-1865 година, Австро-Пруската и Френско-Пруските войни през 1866 и 1867-а, даже Руско-Турската война (1877-1878), златните трески в Клондайк и Трансваал в края на деветдесетте години, въвеждането на нов метод за рафиниране на злато около 1897 година и незабелязано свързаните с тези събития Испанско-Американска война (1898-1899), Англо-Бурските войни от 1899-1902-а, Руско-Японската война през 1904-1905 година, до почти непрекъсваните серии от войни през десетилетието от 1911-1921 година.

Във всички тези случаи трите военни периода приключваха с дефлационни кризи (1819, 1873, 1921), тъй като влиятелната Money Power[ Власт на парите – тъй добре скритата, че народите не забелязвали нейната „невидима ръка“, която задвижвала главните фигури върху политическата карта на света.] придумваше правителствата да въвеждат дефлационнен паричен елемент с високо съдържание на злато.

Обсебеността на Money Power от дефлацията, идея фикс за Властта на парите, донякъде беше резултат от ангажираността на банкерите с пари, вместо със стоки. Но също така тя се основаваше на други фактори, един от които беше парадоксален. Парадоксът възникна от факта, че базовите икономически условия през деветнадесети век бяха дефлационни, с парична система, основана на златото и с индустриална система, произвеждаща все повече стоки. Но вместо спад на цените (с увеличаването на стойността на парите в тях), равнищата на лихвените проценти проявяваха тенденция към спад, вместо към покачване. Това ставаше, понеже относителното ограничаване на снабдяването с пари в бизнеса намираше отражение в света на финансите, където излишъкът на печалбите от финансовата дейност предизвикваше излишък на парични средства на разположение за даване назаем.

Никой крал не би могъл да си позволи това; то може да принадлежи само на някой Ротшилд[Вилхелм І (1797–1888) – крал на Прусия и първи император на обединена Германия. Представител на династия Хохенцолен. Противник на католицизма, изрекъл тези слова след посещение в Chвteau de Ferriиres близо до Париж. (Cyril Ray – “Lafite: The Story of Chateau Lafite-Rothschild”, Michael Broadbent, Patrick Matthews, Eds., Edmund Penning-Rowsell, Afterword, Stein and Day, New York, NY, 1969 г., стр. 66.)]

Нещо повече, старите традиции на търговското банкиране продължаваха да преобладават във финансовия капитализъм до неговия край през 1931 г. Той все така наблягаше на облигациите, вместо на инвестирането (акциите) на други компании, за да облагодетелства по-скоро правителствените емисии вместо предлагането на частните дружества. И да търси задгранични, вместо домашни инвестиции.“

В следващите редове Куигли представя примери за това, как през целия ХІХ век правителствата на основните държави са емитирали облигации. А търговията с тях е заемала почти цялата дейност на Лондонската стокова борса – най-голямата от и без друго малкото подобни институции тогава.

Освен това правителствата се мъчели да спестяват. Излишъците от това взели да застрашават доходността на облигациите и на кредитите – лихвените проценти. Например през 1820 година британското правителство емитирало облигации с доходност от 4,42 на сто. Три десетилетия по късно – с 3,1 процента. А през 1900 година – с едва 2,76 на сто. Което представлявало заплаха за интернационалните банкери. Като допълнение към това, тези излишъци бивали инвестирани навън, а не вътре в страните.

От това възникнали две важни неща, които съпровождат и нашето всекидневие. Първо, печелейки от кредитите, интернационалните банкери се замислили над това, как да вдигнат инфлацията. Тъй като тя увеличавала лихвените проценти по заемите. Затова започнали да произвеждат повече пари от общата стойност на стоките и услугите. Те вече отпускали кредити и на бизнеса. Увеличавали количеството на парите в обращение по-бързо от количеството на произвежданите стоки. Резултатът бил инфлацията. Нещо непознато дотогава.

С основаването на Банката на Федералния резерв на САЩ интернационалните банкери вече можели да оперират на най-големия пазар на пари и стоки и да му влияят. Въвели горна граница на резервите. Те определяли онова, което днес ни е познато като основен лихвен процент. Пускайки пари на „свободния пазар“ и като играели с нивата на лихвения процент, те полека-лека поставяли в зависимост по-малките банки. Не след дълго започнали изкупувания и сливания…

Като емитирали парите на държавите, те поставяли и правителствата под своя зависимост. От една страна – чрез вдигането на тяхната цена. Което през трийсетте години довело до въвеждането на подоходното облагане, както и на социалното осигуряване. За да може да купува пари от Банката на Федералния резерв, администрацията на социалиста Франклин Д. Рузвелт прехвърлил тежестта върху работещата част от населението.

Свободният паричен пазар позволявал на крупните банкери да спекулират с националните валути. Те изкупували на него огромни количества пари, с което намалявали тяхното количество в обращение. И увеличавали собствените си резерви. По този начин докарвали малки банки до фалит. Но понеже имали право многократно да отпускат заеми, те пускали същите пари през кредитната система и печелели още веднъж.

Освен това интернационалните банкери пазарували държавни облигации, гарантирани от правителството. Плащали с чекове, които скоро влагали в банката. Така увеличавали нейните резерви, съгласно уж собствените си изисквания, практически определени (контролирани) от Системата на Федералния резерв. Тези транзакции им позволявали да отпускат кредити за още по-големи суми. Следователно – да печелят все повече.

Чрез промяната на количеството пари, които пускали в обращение, те влияели не само на малките банки, но и върху правителството. Ето как била предизвикана Голямата криза през 1929 година. По това време течало масовото изоставяне на златния стандарт. Хартиените пари запазвали известно покритие, но то често било намалявано. Днес трудно ще откриете някъде банкнота, която да е обезпечена с активи на централната банка.

Спестявам доста. Но се опитвам да щрихирам как интернационалните банкери променили цялостната кредитна политика. Специално в САЩ Банката на Федералния резерв, която произвежда парите и определя основния лихвен процент, е независима институция. Тя не подлежи на контрол от страна на политическата власт. Тогава?

Виждате по какъв начин онзи малък брой банкови династии поставили под своя зависимост цели държави. От началото на ХХ век финансистите неимоверно засилили своето участие в други сфери – главно в промишлеността. Придобивали все по-значителни късове от онова, което наричаме реална икономика. Както твърди Каръл Куигли, през трийсетте години това поставило края на третия стадий на капитализма – финансовия.

Разполагайки с влияние както в индустрията, така и над правителствата, банкерите направлявали посоката на икономическо развитие на отделни страни. А чрез подопечните им интернационални обединения и организации – Банката за международни разплащания, ООН, Световна банка, Международен валутен фонд, Банка за възстановяване и развитие, Общ пазар, по-късно Европейски съюз със съответната Европейска централна банка, Северноамериканското споразумение за свободна търговия, познато като NAFTA, и т.н. – над цели региони и континенти, над планетата.

Схващайки възможната висока норма на печалба и гарантираното от правителствата потребление, интернационалните финансисти са сред основните собственици на фирмите от военно-промишления комплекс по целия свят. Днес петте държави, които са най-големите производителки и търговки на оръжие, са… петте страни-членки на Съвета за сигурност: САЩ, Британия, Франция, Русия и Китай. Подреждането е по обема на реализирана от тях продукция.

Каква борба за мир е настъпила, а!

По-нататък Каръл Куигли посочва:

„В различните действия, които увеличават или намаляват доставката на пари, правителства, банкери и индустриалци не винаги са се виждали очи в очи. Като цяло, през периода до 1931 година банкерите, по-специално the Money Power,[81] контролирана от интернационалните инвестиционни банкери, бяха способни да господстват както в бизнеса, така и в правителството. Те можеха да доминират бизнеса, особено неговите действия в сфери, в които индустрията не би могла да финансира сама своите капиталови нужди, защото инвестиционните банкери притежават възможността да доставят такива капитали или да отказват да снабдяват с тях.



Ето как интересите на Ротшилд достигнаха до там, че да господстват над железниците на Европа, докато Морган доминираше над най-малко 26 000 мили американски релсови пътища. Такива банкери отидоха далеч по-нататък от това. В замяна на емитирането на ценни книжа, гарантиращи сигурността на промишлеността, те заеха постове в съветите на директорите на индустриални фирми. Както бяха сторили това в търговските банки, в спестовните банки, в застрахователните фирми и във финансовите компании.

От тези второстепенни институции те наливаха капитал в предприятия, които отстъпваха контрола си, и го отдалечаваха от онези, които се съпротивляваха. Тези фирми бяха контролирани чрез общи директорски ръководства, холдингови компании,[Истинската дефиниция на холдингова компания включва изискването за пълен, затворен цикъл на производствена и търговска дейност в даден отрасъл или подотрасъл, непременно включващ собствена банка.] и по-малки банки. Те проектираха окрупнявания и сливания, и най-общо – намаляваха конкуренцията, докато в началото на двадесети век много дейности бяха толкова силно монополизирани, че бяха в състояние неконкурентно да увеличават цените над стойността и да получават значителни печалби, за да станат самофинансиращи се. И по този начин да елиминират контрола на банкерите.

Но преди достигането на този стадий относително малка група банкери бяха на позиции и в състояние да оказват необятно влияние върху европейския и американски икономически живот. Най-малко от 1909 г. Валтер Ратенау, който заемаше пост, позволяващ му да научава (след като беше наследил от баща си контрола над Германската електрическа компания и сам държеше в ръце конците на няколко директорства), заяви: „Триста души, всички които се познават един друг, направляват съдбата на европейската икономика и избират своите наследници измежду себе си.“

Властта на инвестиционните банкери над правителствата се основава на няколко фактора, най-важен от които е, може би, нуждата на правителствата да емитират краткосрочни съкровищни бонове, както и дългосрочни правителствени облигации. Както бизнесмените отиват в търговските банки за текущи капиталови предплащания, за да изгладят несъответствията между своите нередовни и периодични приходи и неизбежните си периодични плащания (като месечни наеми и седмични заплати), така и правителствата трябваше да посещават търговските банкери (или институции, контролирани от тях), за да преодоляват моментите на недостиг, причинен от нередовното получаване на данъци.

Като специалисти по правителствени облигации, интернационалните банкери не само предоставяха необходимите аванси, но осигуряваха съвети на правителствени служители и – в много случаи – пласираха свои собствени членове на официални постове за различни срокове, за да се справят с определени проблеми. Ето защо е масово възприето като нормално, че даже днес, през 1961 година, един инвестиционен банкер, член на Републиканската партия, стана министър на финансите в правителството на Демократическата партия във Вашингтон, без никакъв знаменателен и значим коментар от нито една посока.[ Силно се надявам най-сетне да се убеждавате, че на света действа една единствена партия – тази на парите. Останалите названия са етикети, предназначени за празноглавците, дърдорковците и онези, които се чувстват добре в обществената тиня. Няма истински интелигентен човек, който наистина да е такъв, ако не схваща простите клетки на матрицата.]

По природа, властта на парите царува на най-високите равнища и неоспорвано от никого. Влиянието на банкерите над правителствата през епохата на финансовия капитализъм (грубо казано 1850–1931) не беше нещо, за което всеки говореше свободно. То беше допускано и приемано достатъчно много пъти от онези от вътрешните кръгове, особено в Англия…

Макар това положение бавно да се променя, вътрешният кръг на британския финансов живот остава въпрос на това „кой кого познава“, вместо на какво знае човекът. Работните места все така се придобиват по линия на семействеността, по брак или училищни връзки; характерът е смятан за далеч по-важен, отколкото знанията и уменията; а на тази основа важните длъжности биват давани на хора, които нямат образование, никакво подготовка, опит или познания, за да ги заемат.“[Carroll Quigley – “Tragedy and Hope: A History of the World in Our Time”]

Смятахте, че шуробаджанащината е характерна за социализма? А запитвали ли сте се, кога се е появил той? И кому е бил нужен? Кого е обслужвал? Нали не сте забравили, че „в реалния социализъм, имате на върха една съвсем тясна олигархична клика, която обикновено не наброява повече от три процента от общото население, но тотално контролира всичкото богатство, цялата продукция и самия живот на останалите деветдесет и седем на сто…

Ако човек прозре, че социализмът не е програма за разпределение на богатството, а фактически е метод за укрепване на богатството и за господство над него, тогава онова, което ви се струва като парадокс – свръхбогатите да пропагандират социализма – се оказва, че изобщо не е никакъв парадокс. Обратното, то става логичният, даже перфектният инструмент за мегаломаниаците, преследващи властта.

Комунизмът или по-правилно – социализмът, не е движение на потиснатите маси, а на икономическия елит.“[ Gary Allen with Larry Abraham – “None Dare Call It Conspiracy”, Concord Press, Seal Beach, Ca, 1971 г., стр. 32.]

От 17 август 1808 г. Ротшилд станал финансов съветник на британското правителство; Ротшилдови често финансирали организации, даже „християнски“ групи, запазвайки типичната си анонимност зад нееврейски основател[Deanna Spingola – “The Ruling Elite: a Study in Imperialism, Genocide and Emancipation”, Trafford Publishing]

Не случайно Гари Алън, авторът на горните редове, който е бил говорител на консервативното антикомунистическо сдружение „Джон Бърч“ в САЩ, често се позовава на Каръл Куигли. А той, на свой ред, работейки с архивите на секретните общества – своеобразните министерства на тайното световно правителство, повдига още малко завесата:

„В допълнение на тези прагматични цели, силите на финансовия капитализъм имаха друга, по-важна задача. Нищо по малко от това да създадат единна световна система за финансов контрол, която да се намира в частни ръце. И да е способна да господства над политическата система на всяка държава и над световната икономика като цяло.

Тази система трябваше да бъде контролирана по феодален образец от централните банки на света, действайки единодушно и в съгласие, посредством секретни споразумения, приети на често свиквани тайни срещи и конференции. Банката за международни разплащания[87] в Базел, Швейцария, трябваше да бъде върхът на системата. Частна банка, притежавана и контролирана от световните централни банки, които сами бяха частни корпорации. Всяка централна банка в ръцете на хора като Монтегю Норман от “Bank of England”, Бенджамин Стронг от Банката на Федералния резерв на Ню Йорк, Шарл Рист от “Banque de France” и Хялмар Шахт от “Reichsbank”,[88] търсеха начин да доминират над своите правителства чрез способността си да контролират заемите на хазната, да манипулират обмена на чуждестранна валута, да оказват влияние върху равнището на икономическата активност в страната, и да въздействат върху политиците, готови да им сътрудничат, посредством допълнителни икономически стимули в света на бизнеса.

Като частна институция, Б. М. Р. беше собственост на седем главни централни банки и беше ръководена от онези, които ги оглавяваха. Те, заедно, формираха нейното управително тяло. Всяка от тях държеше значителен реален влог в B. I. S. Периодически тези банки уреждаха разплащанията помежду си (а така и между основните страни на света) посредством счетоводните механизми, с цел да избягнат пратките със злато. Изготвяха споразумения по всички главни финансови проблеми на света, както и по множеството икономически и политически въпроси, особено що се отнася до заемите, разплащанията и икономическото бъдеще в най-важните области на земното кълбо.

Във всяка страна могъществото и властта на централната банка почива главно върху контрола на кредита и на снабдяването с пари. В света като цяло властта на централните банкери се дължи най-вече на техния контрол върху заемите и потоците от злато. През последните дни на системата тези централни банкери бяха в състояние да мобилизират ресурси, за да си помагат едни на други чрез B. I. S.,[Ще използвам и съкращението на български Б. М. Р. – от Банка за международни разплащания. Признавам, че в книги и други мои публикации съм използвал названието Банка за интернационални разплащания, за да подчертая нейния действителен характер – на финансова институция, създадена и притежавана от Интернационала за постигане на неговите интернационални цели и намерения.] където разплащанията между централните банки можеха да бъдат извършвани от възприети механизми за водене на отчетността между счетоводителите, които централните банки от света държаха там.

Общо взето, гледат на Б. М. Р. като на връхна точка от структурата на финансовия капитализъм, чието далечно възникване отива назад чак до създаването на “Bank of England” през 1694 и на “Banque de France” през 1803 година. Всъщност нейното основаване през 1929 година[90] беше по-скоро индикация, че централизираната световна финансова система от 1914 година е в упадък. Тя беше създадена най-вече за да овладее и оправи залеза на Лондон като световен финансов център чрез осигуряване на механизъм, посредством който свят с три финансови центъра – в Лондон, Ню Йорк и Париж, можеше да действа като един.

B. I. S. беше напразно усилие за справяне с проблемите, възникващи от нарастването на броя на центровете. Тя беше замислена да бъде световният картел за постоянно увеличаване на националната финансова власт, чрез обединение на тези национални финансови центрове.“[91]

Отново се налага прекъсване – антракт. Тъй като се натъкваме на нещо, което не отговаря на истината.

Ролята на Банката за международни разплащания е била гигантска. Тя е такава и днес, когато все така действа, но почти никой не знае и/или не забелязва нейното съществуване и дейности.

По официални данни институцията е била създадена не през 1929 година, а на 17 май 1930-а. Което не е съществено. От само себе си се подразбира, че е била замислена по-рано. Просто през май 1930 година е била обявена нейната поява. Банката е била необходима, за да обслужва специално, скрито, незабележимо, сделките на крупните наднационални корпорации през предстоящата световна война.

Не говоря глупости. Такива са фактите. Някои някъде вече били начертали плановете за този най-страшен въоръжен конфликт в човешката история. Той е бил съпътстван от разделение на мощните държави на блокове по… най-неочакван принцип. Например Сталиновият Съветски съюз, за когото се предполагало, че е главният гробокопач на капитализма, станал предпочетен за съюзник от двете най-силни капиталистически държави – Британия и САЩ!

Това, че интернационалните банкери замислили и предизвикали Втората световна война, е извън съмнение. Не вярват най-заблудените от пропагандните клишета на официалната историография. Тази летопис не представлява нищо друго, освен лъжи след лъжи, подредени според конкретна конюнктурна необходимост от конформистки историци с дипломи. Митология, минаваща за „наука“, и опакована в луксозни томчета.

Докато кръвопролитията в Европа, Северна Африка и Азия унищожавали десетки милиони хора и разрушавали граденото с векове, а в Британия и САЩ били приети нарочни закони за забрана на „търговията с врага“, най-грамадните интернационални корпорации във всички области и отрасли не преставали да въртят далавера с фашистка Италия и най-вече с нацистка Германия.

Това е чудесно доказано в изследванията на непрофесионални историци, какъвто например беше английският журналист Чарлз Хайм, отдаден на културата и биографиите на творци, между другото – евреин. В епилога на своя истински следователски труд той с тъга посочи:

„За успокоение на „Братството“ Гьоринг и Химлер се самоубиха, отнасяйки със себе си тайната…Останалите от конспираторите изкараха целия отреден им свише цикъл. Онези, които се опълчиха срещу „Братството“, не бяха такива късметлии… Докато оцелелите фигури в „Братството“ изплуваха отново, помагайки за формиране на технологията на следвоенното устройство,[Такива били Хялмар Шахт, братята Круп, семейство Тисен, Прескът Буш, неговият син и внук и т.н.] осмелилите се разкрият гадостите им, бяха ликвидирани.

Водачите на „Братството“, които умряха, можеха да спят спокойно в мрачните си гробове. Тъй като техните намерения бяха доведени до край.“
[ Charles Higham – “Trading with the Enemy. The Nazi-American Money Plot 1933-1949”, Delacorte Press, New York, NY, 1983 г., стр. 210, 223.]

А Банката за международни разплащания не само никога не спряла дейността си. По време на войната към нея тайно бил прикрепен офицерът от Службата за стратегически услуги на Съединените щати Алън Дълес, който през петдесетте я оглави, но под нейното ново название – Централно разузнавателно управление – ЦРУ.[От февруари 1953 до края на ноември 1961 година Алън Дълес слугува като шеф на ЦРУ на двама президенти – Дуайт Айзенхауер и Джон Кенеди.] Макар и със седалище в Берн, Дълес непрестанно следял как работи Б. М. Р. в Базел.

Естествено за шпионите, малцина имат представа от истинския живот и дейност на Алън Дълес. Още след влизането на САЩ в Първата световна война той бил изпратен като шпионин във Виена. Но скоро го прехвърлили в Берн. Там поддържал контакти с… интернационалните комунистически терористи, готвещи се да нападнат и завладеят Русия. По-късно разказал, как на 8 април 1917 година по телефона му позвънил криещият се от властите Владимир Ленин и поискал Дълес да му уреди прием в американското посолство.[Вж. Peter Grose – “Gentleman Spy: The Life of Allen Dulles”, Houghton Mifflin, Boston, MA, 1994 г., стp. 26.]

Не е ли вярно, че „истината е по-невероятна от измислицата“?[ Вж. Mark Twain – “Following the Equator: A Journey Around the World”, Reprint, Originallly published by American Publishing Company, Hartforf, Connecticut, 1897 г., Dover Publications, Mineola, NY, стр. 156.]

Нека продължим с Каръл Куигли от там, откъдето прекъснахме:

„Главнокомандващ на световната система за банков контрол беше Монтегю Норман, управител на “Bank of England”, която беше подготвен и издигнат от частни банкери до длъжност, където гледаха на него като на оракул във всички въпроси и теми на управлението и бизнеса. В държавното управление, още от 1819 година властта на “Bank of England” се изразяваше в значително ограничаване на политическите действия на правителството. А опитът за прекършване на тази нейна власт през 1844 г. чрез изменение на устава на банката се провали. През 1852 г. Гладстон, тогава държавен секретар на хазната,[Chancellor of the Exchequer – не веднъж съм обяснявал, че това е втората длъжност в правителството след министър-председателската. Тя представлява нещо като заместник-премиер, финансов министър, но и ръководител на администрацията. Като тукашните главни секретари – длъжности, въведени по съветски образец, за които незаобиколимо изискване беше принадлежността на тайните служби на комунистическия режим. Убеден съм, че практиката е пренесена и продължава и днес по съвсем същия начин. Като Държавна сигурност се преля в „новите“, уж демократични служби – на двете разузнавания, ДАНС и т.н. Всъщност кой може да се закълне, че не крият други, строго засекретени, както беше и по-рано?] декларира: „Решаващият фактор в цялата ситуация беше този: самото правителство не разполагаше със съществена власт в областта на финансите, и трябваше да остави Money Power като най-висша и неоспорима [власт].“

Мощта на “Bank of England” и на нейния управител беше призната от най-квалифицираните наблюдатели. През януари 1924 г. Реджинълд Маккена, който през 1915-1916 година е бил държавен секретар на хазната, в качеството си на председател на борда на “Midland Bank”, каза на нейните акционери: „Опасявам се, че обикновеният гражданин не би желал да му съобщят, как банките могат – и го правят – да създават пари… А тези, които контролират кредита на нацията, направляват политиката на правителствата и държат в ръцете си съдбата на народа.“ През същата тази година сър Дръмънд Фрейзър, вицепрезидент на Института на банкерите, заяви: „Управителят на “Bank of England” трябва да бъде деспот, който диктува условията, по които правителството може да се сдобие с парите, взимани от него назаем.“ На 26 септември 1921 година вестник “The Financial Times” писа: „Половин дузина мъже на върха на петте големи банки би могла да разстрои цялата основа на финансовото управление, като се въздържи от обновяването на съкровищните банкноти.“[ Хартиените пари. Попаднали в обращение, те се изхабяват и периодично биват изтегляни, за да ги заменят с новоотпечатани. Цитатът доказва най-важното, което „умните и красивите“ – по Сорос – нямат мозъчен капацитет да проумеят. То е, че централното банкиране, включващо емитирането на националните валути, е в ръцете на частни банкери.]

Виконт Викърс, който девет години е бил директор на банката, каза: „От 1919 година паричната политика на правителството беше политика на “Bank of England”. А политиката на “Bank of England” беше политиката на г-н Монтегю Норман.“ На 11 ноември 1927 година “The Wall Street Journal” нарече г-н Нормън „паричния диктатор на Европа“. Това беше признато от самия г-н Норман пред ръководството на банката на 21 март 1930 година и пред Комисията „Макмилън“ към Камарата на общините пет дни по-късно.

За позицията на Монтегю Норман може да се съди от факта, че неговите предшественици в управлението на банката, почти сто на брой, бяха служили в двегодишни мандати, рядко увеличавани на три или четири години в кризисни времена. Но Норман се задържа на поста цели двадесет и четири лета (1920-1944). През това време той стана главният архитект на ликвидацията на глобалното британско превъзходство.[В някои издания на това място е вмъкнато вътрешно подзаглавие, което гласи: “Norman Viewed Governments and Democracy As Threats to the Money Power” – „Норман гледаше на правителствата и демокрацията като заплаха за Властта на парите“.]

Норман беше странен човек, чийто ментален облик беше на една потисната хистерия и даже параноя. Той не намираше никаква полза в правителствата и се страхуваше от демокрацията. За него и двете бяха заплаха за частното банкиране. А от тук – за всичко, което беше правилно и ценно в човешкия живот. Силно волеви, неуморен и безскрупулен, той гледаше на своя живот като на авантюристична и мелодраматична борба със силите на несигурните пари, които бяха в съюз с анархията и комунизма.

Когато изгради отново “Bank of England”, той я конструира като крепост, готова да се защитава срещу всяко народно въстание. Със свещени златни резерви, скрити в дълбоки трезори под нивото на подземните води, които можеха да бъдат пуснати, за да ги залеят с натискането само на един бутон от бюрото на управителя. През повечето от своя живот Норман се щураше по света с бързи параходи, всяка година изминавайки десетки хиляди мили. Често, пътувайки инкогнито, скрит под небрежна черна шапка и дълга черна пелерина, под името „професор Скинър“, псевдонима, който беше приел…

diagnosa.net




Гласувай:
2
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: budha2
Категория: Други
Прочетен: 6002258
Постинги: 4190
Коментари: 1145
Гласове: 1517
Календар
«  Юни, 2019  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930