Управлението на БСП през 1995-1997 г. остави разрушителни последици върху българската икономика и финанси. Сривът на БВП от началото на 1996 до началото на 1997 г. е 15 %, а индексът на бедност за двете години социалистическо управление нараства от 5,5 % до 36 %. Към 30 септември 1996 г. държавата дължи 29 млрд. лв. неизплатени заплати и 28 млрд. лв. вноски в държавното обществено осигуряване. Дори в-к Дума пише, че най-големите длъжници са държавните фирми:
„Към края на юли (1996 г.) НЕК е имала да внася 4 млрд. лв, „Кремиковци“ – 856 млн.лв., „София БТ“ – 243 млн. лв, а „Арома“ – 115 млн. лв.“ 
В края на 1996 г. обменният курс спрямо американския долар бързо се обезценява, което води до ценови шок и срив на заплатите и пенсиите:
„През зимата на 1996-1997 г. е кулминацията на високата инфлация и финансовата нестабилност в страната. По-рано през 1996 г. българите стават свидетели на най-голямата криза в банковия сектор. Повече от 60 % от банките изпадат в несъстоятелност. Непрекъснатата девалвация на лева, националната валута, довежда до ситуация, при която пенсиите достигат 1-2 $ на месец, а заплатите - 3-4 $...Само за две седмици през януари 1997 г. цените на стоките, които правителството следи скачат с 31.8 %. За целия месец инфлацията скача над 100 %....Хиперинфлацията е факт.“ Левът се използва за размяна във все по-малка степен, дори в ежедневните разплащания по магазините се използват щатски долари и германски марки. В началото на 1997 г. паниката на валутните пазари се развива с мощта и силата на цунами и заплашва да помете всичко и всички. На 3 януари 1997 г. курсът вече е 620 лв. за долар с прогноза за седмица да премине психологическата граница от 1000 лв, цената на хляб е 150 лв., а прогнозите са съвсем скоро да достигне 250 лв. Докато страната навлиза в хиперинфлация правителството и финансовият министър в оставка (това е днешният подуправител, ръководител на управление „Банков надзор” и член на Управителния съвет на Българската народна банка Димитър Костов) внасят в НС проектобюджета за 1997 г., в който са заложени 500 лева фиксиран курс на лева за долар, 72 % инфлация и нулев ръст на БВП. Свирепата валутна криза намери пресечна точка с пълния крах на публичните финанси като резултат от банковата катастрофа, предизвикана от последователо погрешната политика както на ръководството на БНБ, така и на правителстовото. В началото на 1997 г. Иван Костов изразява по време на извънредното заседание на парламента на 3 януари 1997 г. категоричната позиция на СДС, че трябва да има нов управител и подуправители на БНБ:
„Защото този управител и тези подуправители, които избра демократичната левица, фалираха в своята парична политика. Те не успяха по никакъв начин да изпълнят основните изисквания на закона за БНБ и да гарантират стабилността на българския лев. Не съумяха по никакъв начин да запазят валутния резерв на България. Не съумяха по никакъв начин да създадат една солидна банкова система.“ Разбирането на банковия крах през 1996-97 г. изисква известно връщане назад във времето.

През 1981 г. Минералбанк, която през 1982 г. е преименувана на Банка за стопански инициативи. На 26 декември 1986 г. Управителният съвет на БНБ налага наказание „мъмрене“ на първия зам.-председател на БСИ Янко Янков поради допуснато предоставяне на необезпечени валутни кредити в размер на над 3,5 млн. щ.долара на чуждестранни фирми. Ноу-хауто как се раздават необезпечени кредити вече е налице, нужни са само политическите условия за реализирането му. На заседанието на Политбюро на ЦК на БКП на 27 февруари 1987 г., посветено на преустройството на банковата система, диктаторът Тодор Живков заявява: 
„Другари, искам да внеса още едно уточнение преди да започнем разискванията. Ние за първи път създаваме такава банкова система, каквато засега няма в социалистическите страни.“ В края на същото заседание Андрей Луканов ще изтърве репликата „Важно е да защитим банката от принуждение да дава пари за лоша работа“, но няколко години по-късно и той, и неговите наследници в БСП ще направят точно това, довеждайки страната до банковата и финансова катастрофа в края на 1996 г. Както ще свидетелства в наши дни първият директор на ТБ „Биохим“ Борис Митев„Аз например имах телефонен разговор с тогавашния министър-председател Жан Виденов по „петолъчката”, който ме помоли да предоставя кредит за заплати на работниците в Девня, защото щели да обявят стачка след 2 дни. Молеше ме да кредитирам заплати! Обясних, че кредитираме проекти. Мога да отпусна например оборотен кредит, но ми трябва обезпечение.Тогава ми се изсмяха и казаха, че това не може да стане, защото това е държавна фирма, а ние – държавна банка… Ето това беше схемата. Така и останалите банки загинаха, защото държавните предприятия не им върнаха кредитите.“

Първа частна банка е вписана в регистъра за дружествени фирми с ограничена отговорност на основание чл.11, ал.2 от Указ 56 на 24.07.1990 г. като акционерна фирма „Първа частна банка АД“ с предмет „извършване на банкови и кредитни операции от всякакъв вид ...“ фирмата (ПЧБ) се създава с уставен фонд 10 млн.лв., като част от него е внесен от държавните фирми „Кореком“ и „Металхим“. Първите 100 000 акции на банката са отпечатани още през октомври 1990 г., без коректно написана дата на емисията, въпреки изискванията на действащия тогава Правилник за прилагане на Указ 56. През същата година 1990 г. се създава Банка за земеделски кредит. В периода преди приемането на трите закона, уреждащи пълноправното съществуване и функциониране на търговските банки (Закон за БНБ от 25 юни 1991 г., Закон за банките и кредитното дело от 27 март 1992 г. и Търговски закон от 1991 г.), в България се създават още няколко търговски банки: Международна банка за търговия и развитие, Агробизнесбанк, Централна кооперативна банка, Сирбанк, ТБ „Съединение“; Кредитна банка. Със смяната на управителя на БНБ на 16 януари 1991 г. и встъпването в длъжност на Тодор Вълчев като председател на УС на БНБ настъпва истински лицензионен „взрив“. Първите лицензии на частни банки се дават по Правилника за банките. По-късно се приема Наредба № 2 за лицензирането на банките. Най-характерното е, че в нея липсва изискване за произход на капитала и декларация за това, че средствата, с които се създава банката не са заемни. По тази наредба са лицензирани:

- Международна банка за инвестиции и развитие, с решение от 25 юли 1991 г. 
- Туристспорт банк, с решение от 3 октомври 1991 г.
- Частна земеделска инвестиционна банка, с решение на 27 юли 1992 г.
- Търговска банка „Славяни“, с решение на 11 март 1993 г. 
- Бизнес банка, с решение на 15 април 1993 г.
- Капиталбанк, с решение на 12 август 1993 г. 
- Елитбанк, с решение на 28 януари 1994 г. 
- Търговска банка „Моллов“, с решение на 2 март 1994 г. 
Всички тези банки фалираха! Наред с широко използваната практика за създаване на частни банки с държавни пари, до 1993 г. Законът за банките и кредитното дело допускаше и възможността банките да си разменят пакети от акции и по този начин формално да се вместват в изискванията за капиталова адекватност:
„Така едни и същи пари се въртяха между няколко институции, давайки им легитимността да съществуват и оперират на пазара. Дори и след формалното премахване на горната възможност след промените в ЗБКД от 1993 г., на дневен ред остана практиката банки масово да създават банки. Така се появиха Агробизнесбанк (с учредител и акционер ПЧБ), Първа инвестиционна банка (с акционери ПЧБ и Агробизнесбанк), Банка за земеделски кредит, Добружанската банка, Туристспортбанк и др.“

Много интересно съвпадение има. Последният лиценз е даден на 4 март 1994 г., говоря за тези банки, които фалираха. На 8 март е приета поправка в тази наредба, в която се казва, че трябва да се доказва произходът на капитала и той да не е заемен. След 8 март не е лицензирана нито една банка, която фалира. А през този период от 1992 до 1994 г. са лицензирани всички фалирали банки. Разбира се, има лицензирани и преди това, но те са при същите условия. Четири банки са преди това. Това много фрапиращо накара мен и госпожа Шопова да направим извода, че това не е несъзнателно. Изключено е. Хората, които правят наредбите са хора, които познават добре банковото дело в Европа и света и не е възможно..“

И наистина, след приемането на това изменение на 8 март 1994 г., което включва изискване за доказване на произхода на капитала и забрана той да е заемен, пак са лицензирани банки. Това са например Първа инвестиционна банка, Българска инвестиционна банка, Юнионбанк, Кредит експрес. Нито една от тях не фалира. Формално с приемането от Народното събрание на Закона за БНБ и Закона за банките и кредитното дело се сложи началото на законовото регламентиране на двузвенна банкова система, при която БНБ изпълнява ролята на централна банка, а успоредно с нея функционират множество независими търговски банки. Така в началото на 1991 г. в България вече съществуват 69 търговски банки, създадени като акционерни дружества, Държавна спестовна каса и Българската народна банка. Внимателният прочит обаче на законите (ЗБНБ и ЗБКД) показва сериозни пропуски в няколко посоки. Първо, счетоводният стандарт, по който работят тогава банките. Той е позволявал да се съставя фалшива, измамна картина за състоянието на банките. Ето каква е констатацията на Банковата консолидационна компания през 1996 г. по този казус:
„Трябва да се отбележи, че въпросът за счетоводните системи на банките, възприетите национални стандарти и възможността за бързо извличане на необходимаат информация е от изключително значение за ефективната работа на банките, както и за банковия регулатор. Разминаването между българските стандарти и международните стандарти създава парадоксалната ситуация, при която да се установи реалното финансово състояние се използват международните стандарти, а за официална отчетност се използват българските. Няколко от банките, към днешна дата, поддържат два вида системи за информация. Едната е предназначена за ползване от мениджмънта (по международните счетоводни стандарти) в ежедневната му дейност, а другата генерира отчетиза БНБ по националните счетоводни стандарти. Най-ярък пример за съществуващото положение са трудностите на БНБ да докаже пред съда неплатежоспособността на поставените от нея банки под особен надзор.“ Вторият пропуск в двата най-важни закона е липсата на регламентация за произхода на капитала и допускането на възможността да се създаде банка със заемен капитал. И на трето място, това е неясната регламентация на начина на влагане на валутния резерв (въпреки приетите правила):
„Интересно обстоятелство в началото на паниката беше увеличеното рефинансиране на БНБ на някои търговски банки с нарушена ликвидност с мотив да се съхрани разплащателната система, като същевременно БНБ продаваше валута на същите търговски банки, задоволявайки тяхното спекулативно търсене. На практика централната банка с цената на валутния резерв изтегляше отпуснатата ликвидност като кредитор от последна инстанция. БНБ се декапитализираше двойно – с отпуснатото необезпечено рефинансиране клиентите на някои банки (впоследствие затворени) купуваха валута от валутния резерв и я изнасяха в чужбина. Явна бе необходимостта от финансова дисциплина, наложена след установяване на паричен съвет.“ С Наредба № 6/11.02.1992 г. на БНБ е дадена възможност при ликвидни проблеми да рефинансира търговски банки без обезпечения, по своя преценка. При развихрилата се няколко години по-късно ликвидна криза в повечето банки, този текст дава формално основание в тези на практика обречени финансови институци, БНБ да изсипе огромни средства. Банките получават почти безпроблемно рефинансиране от БНБ, което е напълно субективно и на дискреционна база, като централната банка играе по-скоро ролята на кредитор от първа инстанция отколкото на кредитор от последна инстанция. 
Предадоха ни, измамиха ни, при това в индустриални количества. Общо 26 души управители, подуправители, председатели, заместник-председатели, членове на управителен, надзорен и контролен съвет, директори, заместник-директори, ръководители на отдели и ръководители на сектори в Българската народна банка засега са осветени като щатни служители или агенти на Държавна сигурност. Оказа се, че всички председатели на БНБ от 10 ноември 1989 г., та чак до 1997 г. са били сътрудници на ДС Най-важните техни заместници и служители – също. А елементарния извод от всичко това е, че институцията, която оперираше и оперира с парите на държавата, е била плътно опакована с кадри на бившите тайни служби на комунистическа България и на практика превърната в клон на уж бившата Държавна сигурност. Законът за банките и кредитното дело от 1992 г., с който се въвежда забрана за назначаване в банките или за избиране в ръководните им органи на бивши служители и сътрудници на Държавна сигурност (наред с други категории участници в управлението на комунистическата държава), е атакуван от 49 депутати от БСП в 36-то народно събрание. С Решение № 8 от 27 юли 1992 г. Конституционният съд обявява текста за противоконституционен. Банките практически се оказаха механизъм, преразпределящ националното богатство в полза на червената олигархия и свързаните с нея престъпни субекти. Даването на кредити без покритие се превърна в основна банкерска практика, при която се предполага дадените кредити да не се връщат, а получените пари да се делят с банкерите, които ги отпускат с пълното съзнание, че кредитът няма да бъде обслужван. Един бегъл преглед на фирмите и физическите лица, на които са отпуснати необслужвани кредити, повече от ясно показва, че става дума не за отделни криминални прецеденти, а за систематична практика, облагодетелстваща близки до бившата комунистическа партия и до ДС икономически и физически субекти. Прочетете отново частта дотук и вече никой, никога не би могъл да Ви убеди, че българския преход не е бил де факто сценарий за прехвърляне на политическата власт на комунистите на икономическа основа – в полза на тогавашната партокрация и нейните синове и внуци. След като завзеха икономическата власт, бившите комунисти и техните отрочета отново си върнаха и политическата власт – направете дори и бегъл поглед върху генезиса на партийните върхушки на повечето български партии и без специални познания и методология ще стигнете до същия извод. Наистина става дума за:
„...родилните петна на днешната българска олигархия, за тайната финансова помпа, която издуваше мускулите на родната ни организирана престъпност. Става дума за създаването на кухи банки, които всъщност бяха инструменти за прехвърляне на държавните финансове активи в частни джобове – чрез прословутото „рефинансиране”, осъществявано именно чрез подписите на въпросните банкови босове; ако някой случайно е забравил, само в Първа частна банка потънаха към 26 милиарда лева именно чрез този механизъм. Става дума за манифактурата за производството на кредитни милионери, за безсрамните банкови фалити, подготвени по времето на Беров и реализирани при Виденов – в които изгоряха спестяванията на милиони българи, а играчите на ДС надиплиха дебели пачки във външни сметки. Става дума и за криминалния износ на капитали от България, изчисляван дори от закрилящата далаверата прокуратура на някъде към седем милиарда марки. Става дума за 520 процента инфлация и заплати от десетина долара, с които хората трябваше да преживяват в края на 1996-та и началото на 1997 г. Става дума за голямото банково ограбване на страната ни – останало изцяло безнаказано: не само че няма осъден банкер – извън някакви случайни дребни риби – но и повечето представители на тази висша порода труженици на ДС, заграбили милиарди, осъдиха държавата за това, че си била позволила да ги обвинява.“ На 22 декември 1994 г., няколко дни като БСП печели на парламентарните избори абсолютното мнозинство, група политолози, депутати, икономисти и журналисти се събират на кръгла маса, която се опитва да прогнозира как ще изглежда едно бъдещо ляво управление на България. Там икономистът Румен Аврамов прави следното пророческо изказване:
„Погрешна е представата, че социалистите няма да приватизират - те ще го направят по-бързо от всеки. Това ще става чрез масовата приватизация (нарочно отложена), която е перфектния начин за легитимиране на вече съществуващите финансови структури. Масовата приватизация е възможност за рязка промяна във финансовата конфигурация на страната. Тя ще доведе до наместване и последващо кристализиране на действителната структура на икономическата власт. Сегашните финансови скандали бледнеят пред скандалите, които ще я съпътстват. Но те ще бъдат отминати, защото на магическата дума „масово“ се приписва легитимиращата сила на „народния вот“...Тези няколко заключителни думи може би ще помогнат да се разбере защо през последните деветдесет дни простичката идея, която мотивира икономическата политика е: Причина за кризата е отдръпването на държавата. Дайте повече държава навсякъде!...За да я приватизираме.“ Няколко години по-късно резултатите от приватизационната „активност“ на управлението на БСП са видни и усетени от всички, вкл. чрез банковата катастрофа от 1996-1997 г. Една от много значимите причини за нея е финансирането на близки до тогавашната власт и подлежащи на приватизация от „наши хора“ предприятия:
„Това е един от основните механизми за вторично източване на средства от банковата система. Кредитира се онова предприятие, на което му е приватизирана печалбата, на входа и на изхода на което стоят близки до властта или престъпните групировки и фирми. И понеже това предприятие не генерира печалба, тя се изсмуква от друг, неговите разходи трябваше да бъдат поети от някой. И те бяха поети от банковата система, основно от държавните банки.“ През 1999 г. по време на обсъжданията в Комисията за противодействие на престъпността и корупцията при 38-то Народно събрание, докато се избистря окончателния доклад за положението в банковата система, председателят на икономическата комисия Никола Николов дава много смислено обяснение за част от причините довели до банковата криза по време на управлението на БСП и Виденов:
„Защото банковата система фалира не от действията на управителните съвети, а от политическата ситуация, създавана от съответните правителства с цел доказване на икономически растеж. И това всички анализатори го показват, че 1995-1996 г. българският реален сектор е бил в една ситуация на свръхкредитиране само и само да се покаже растеж, който довежда по чисто обективни параметри до един много голям дисбаланс в бюджетите, при което е неминуема инфлация, хиперинфлация и естествено нулиране на задълженията на длъжниците, които са били натрупвани с цел конкурентност на българската индустрия. Безспорно е това, че металургия и химия са работили не само благодарение на евтини суровини, а са работили благодарение на огромни, колосални за българската банкова система кредити, които са получили.“ Стоян Шукеров, бивш шеф на „Валутни операции“ в БНБ признава, че в периода 1991-1996 г. той и Управителния съвет на БНБ са раздали около 2 млрд. щ. долара на банките като депозити, рефинансиране и т.н. Примерът с рефинансирането на Първа частна банка е показателен:
„Централната банка в момента е най-големият кредитор на ПЧБ, покриващ без обезпечение близо една трета от пасива - между 18 и 20 млрд. лева. Ерго в такъв порядък са липсващите пари в ПЧБ. Рефинансирането от страна на БНБ не беше съпътствано на практика от ефективни оздравителни мерки, макар че от средата на миналата година ПЧБ прилага стабилизационна програма под прекия надзор на Стоян Шукеров, все по-упорито сочен за покровител на банката. Тази оздравителна програма предвиждаше ограничаване на кредитната експанзия, продажба на ненужни активи (лимузини, колекции, дялови участия, недвижимости и др.), намаляване на административните разходи и свиване на клоновата мрежа според. Според източници от БНБ обаче са били изпълнени само малка част от предвидените мерки, а кредитната експанзия и неефективните инвестиции са продължили допреди няколко седмици.“ Голяма част от тези пари по силата на политически натиск и решения от правителствата на Любен Беров и Жан Виденов са дадени като финансиране на тотално губещите още от времето на социализма хиляди държавни предприятия. БНБ не упражнява надзор. Това е първият факт, който става ясен, когато четете материалите. Основните слабости, които бяха допуснати, са:
1. Формален подход при лицензирането на нови банки и небанкови финансови институции.
2. Недостатъчен брой проверки на място.
3. Безангажиментно рефинансиране.
4. Неналагане на санкции на банки, които не спазват установените регулатори още в момента на констатацията.
В резултат на това беше пропуснат моментът да се създадат предпоставки за утвърждаване на финансовата дисциплина като основен регулатор в поведението на банковите институции и подчияване на тяхната дейност на икономическата логика. Създадоха се банки, за които има поодзрение, че са регистрирани със заемен капитал за сметка на други такива или фирми. Допусна се голям брой големи вътрешни кредити при частните банки. На практика незначителна част от установените в нормативната уредба регулатори бяха спазвани, въпреки че с много малки изключения те бяха съобразени с международните стандарти. Вследствие на това качеството на портфейлите на банките се влоши силно и възникнаха т.нар. кредитни милионери и приватизация на приходи...Няколко пъти банки изпадаха в затруднено положение и бяха рефинансирани от БНБ и ДСК, без да поемат конкретни ангажименти за подобряване на дейността си или пък ако такива ангажименти са поемани, то при тяхното неизпълнение не се наложиха санкции на ръководствата. Така рефинансирането се използваше като източник за даване на нови кредити към губещи предприятия и по този начин се прехвърляха тежести от реални сектор към банковата система. Резултатът от тази, без съмнение престъпна дейност може да се опише дори само ако се отговори на въпроса колко необезпечени кредити се раздадоха, колко губещи предприятия бяха изкуствено поддържани от банковата система с ясното разбиране, че вложените в тях средства никога няма да се върнат и колко милиарда не се върнаха? Сметката е следната: през 1989 г. кредитите от банките са на стойност 51 млрд. тогавашни лева, от които 17 млрд. могат да се отчетат като лоши. В тази сметка не влизат заемите за външнотърговските дружества и фирмите на секретните служби на прикритие в чужбина, борчовете по линия на БНБ и Булбанк за революционни и не толкова революционни цели и външния дълг от близо 12 млрд. долара. Ако се добавят, то тогава изводът е само един: 45-годишният комунистически експеримент свърши с всеобхватен и разрушителен банкрут. Тази картина се пренася върху качеството на държавния банков сектор в ранния стадии на прехода в периода 1991-1993 г. Специализацията на големите банки в обслужването на строго определени отрасли от стопанството създаде своеобразно „закрепостяване“, което изключваше възможността възникналите впоследствие търговски банки да провеждат различна кредитна политика от тази, която отрасловото „закрепостяване“ беше предопределило. Повечето от държавните банки бяха частично или почти напълно декапитализирани и нямаше никакъв шанс да изпълнят изискването за 8 % капиталова адекватност, каквито бяха изискванията на Базелските стандарти и Закона за банките и кредитното дело:
„Процесът на декапитализация на банковата система може да бъде доказан чрез данните за капиталовата адекватност от отчетите на БНБ. За 1993 г. и 1994 г. капиталовата адекватност бе съответно 7.6 % и 8 %, но без Булбанк капиталовата адекватност за 1994 г. спада на 3.1 %. За 1995 г. капиталовата адекватност на банковата система е 4.6 % - значително под изискванията за 8 % на Базелския комитет за банков надзор...За 1994 и 1995 г. капиталовата база и общата капиталова адекватност на банковата система са отрицателни. Горният извод може да бъде подкрепен и от други доказателства. През периода 1993-1995 г. банковата система регистрира нетна загуба, като стойностите нарастват от 4,67 млрд. лв. През 1993 г. на 8,46 млрд. лв. през 1994 г. и 24,6 млрд. лв. през 1995 г.“ За 1993 и 1994 г. класифицирани кредити, т.е. тези, които не се погасяват редовно, са 75 % от кредитния портфейл на българските търговски банки. Има описани от западни автори характеристики, по които може да се съди за приближаваща банкова криза. Една от сигурните такива е нивото на невъзвращаемите кредити в портфейла на търговските банки – ако той надхвърля 10 %, то това е сигнал за влошено състояние на банковата система и сигурна бъдеща банкова криза. През 1994 г. процентът на трудносъбираемите и несъбираемите кредити е 14,5 %, а през 1995 г. нараства на 20 % от кредитния портфейл. Според годишният отчет на БНБ за 1996 г.:
„Съотношението безнадеждни кредити към капиталова база е 214 %, т.е. непокриването на лошите кредити от капитала на търговските банки е с повече от 120 млрд. лв...Големите кредити в банките от I група нарастват със 120 % (до 92 млрд. лв.)...Две от банките отчитат общ размер на големите кредити, надхвърлящ определения максимум от 8 пъти. Във II група големите кредити нарастват с 290 % (до 47 млрд. лв) Отчетено е превиишение на общия размер на големите кредити над капитала от 3 пъти. Четири от банките не отговарят на определения максимум. Най-голям ръст на големите кредити има в банките от III група - 13 пъти. За една от банките размерът на големите кредити надхвърля 8 пъти капитала.“ През 1994 е поредната финансова катастрофа. Вътрешният кредит достига стойност от 591 млрд. лева, а курсът на долара скача от 28 лева на повече от 60. Инфлацията пак пренася загубите към населението
и спестяванията с индекса си от 121 процента. В периода, предшествал икономическата криза от 1996-началото на 1997 г., реалният сектор в България функционира в условията на т.н „меки“ бюджетни ограничения. Такива условия се създават по различни начини като например чрез осигуряване на кредити за фирми в тежко финансово състояние от държавния бюджет, търговските банки или други институции или увеличаване на данъчните задължения. Банковата система, която е под диктата на правителството, участва в този вреден процес, а за да компенсира загубите си от това участие търси и намира начин да ги прехвърли на други икономически субекти. Начините за това са чрез поддържане на ножица между лихвените проценти по депозитите (изкуствено занижени) и кредитите (изкуствено завиишени). Кой „опира“ пешкира ли? Би трябвало да знаете, това обикновено са вложителите, ние, голямата маса от българската нация, както и тези, които вземат кредити и чинно си плащат тези завишени лихви. И през 1996-1997 г. стана така, и днес, след ограбването на над 4 млрд. лв. чрез пирамидата КТБ – отново. Паралелът между двете ситуации буквално боде очите – източването на КТБ днес се случи главно чрез раздаване на необезпечени кредити. Тогава, през периода на кредитната еуфория през 1993-1996 г. банките раздадоха огромно количество необезпечени кредити - по данни на БНБ около 75 % от всички кредити на банките през 1993 г. и 1994 г. могат да се класифицират в някоя от трите групи лоши кредити - съмнителни кредити от група А, група Б и несъбираеми кредити. Основна част от лошите кредити (над 90 % от всички такива кредити от трите групи) са кредитите за нефинансови фирми (държавни и частни)...През 1992 г. са обезпечени само 54.8 % от валутните кредити. При левовите кредити този процент е по-висок - 78.6 %, но за частните фирми процентът на обезпечаване е само 60.7 %...Лошите банкови кредити доведоха до прогресивно спадане на нетната печалба на търговските банки и до появата на нетна загуба през 1993 г. През следващата година загубата на банките се превърна в хронично явление. Ако през 1992 г. шест държавни търговски банки отчетоха балансова загуба, то през 1995 г. броят на банките със загуби стана 23, като 15 от тях са частни. До 1993 год. не бяха предприети почти никакви мерки за промяна в структурата на собствеността и не беше закрито нито едно държавно предприятие. Относителният дял на предприятията с положителен финансов резултат продължи да намалява. Ако през 1992 год. общата загуба (след данъчно преобразуване) възлизаше на 15,3% от БВП, то през 1993 год. тя представляваше 17,6% от БВП. 
През целия този период (1991-1996 г.) паричната политика на БНБ е типичен пример за т.н. “stop-go politics”. През миналия век част от западните държави също са имали подобни периоди на “stop-go politics”, макар и в различни условия, а и с различни последици. Като илюстрация на това може да се изтъкне Централната банка на Великобритания, която в периода 1939-1970 г. се е ползвала с ниско ниво на независимост и заедно със своите „политически“ началници е имала множество, свързани с предизборни анагжименти на тяхната партия, цели (като например пълна заетост, икономически ръст, вътрешно равновесие), за което е плащала и съответната цена. Това е причината за управленската практика модел „stop-go“, която характеризира макрополитиката във Великобритания, докато кратките промеждутъци на растеж в периода 1963-64 и 1971-73 представляваха редки опити да се разкъса този порочен кръг. Какъв е българският опит в провеждането на “stop-go politics”? Правителството непрестанно упражнява натиск върху държавните, а впоследствие и върху частните банки - да продължат кредитирането на държавните предприятия. Натискът върху банките за финансиране на държавните предприятия се засили особено след идването на власт на правителството на БСП, което дойде на власт с обещания за „социална справедливост” и ограничаване на негативните социални последствия от прехода към пазарна икономика. Това доведе до рязко нарастване на лошите кредити в държавните банки и в част от частните банки. Когато днес необективно и с голяма доза примитивизъм Иван Костов бива обвиняван от критиците си за споразуменията сключени с международните финансови институции, добре е да им се припомнят няколко забравени неща. Първо, през 1996 г. вследствие на описаната подробно по-горе политика на БНБ и търговските банки, относителният дял на трудносъбираемите и несъбираемите кредити във валута нараства главоломно – достига 86,4 %. Второ, в България след 1994 г. се наблюдава засилващ се процес на валутна субституция (преминаване от една валута към друга). В условията на растяща и трудно предсказуема инфлация и при наличието на отрицателен реален лихвен процент по депозитите логично е да се обяснят нарастващите предпочитания на гражданите да обръщат своите левови депозити във валутни. Индексът на валутна субституция измерен като дял на депозитите (вкл. и депозитите привлечени от финансовия сектор) в чужда валута в общата сума на депозитите в баковата система през 1996 г. достига 50 % (срещу 27 % в края на 1995 г.) Като резултат БНБ може да продължи порочната си политика на рефинансиране на търговските банки, но само в левове, а повечето от тях вече са потънали с огромни валутни пасиви. През септември 1996 г. БНБ постави под особен надзор още 9 банки и поиска от съда обявяването им в несъстоятелност. Това решение автоматично отключи нова вълна на недоверие сред депозиторите в способността на банките да изплащат депозитите им. Започна масово теглене на валутни депозити - само за деветмесечието на 1996 г. сумата на нетно изтеглените валутни депозити възлезе на 710 млн. щ. долара. До 20 декември 1996 г. от банките са изтеглени 880 млн. щ.долара, от които 730 млн. са на населението. Според статистиката на БНБ за платежния баланс на страната за цялата 1996 г., изтичането на капитали възлиза на над 1млрд. щ.долара. През същата година валутните резерви на БНБ спадат със 751,2 млн. долара, което е 7,7 % от БВП на страната. През периода 1995-1996 г. българската банкова система преживява най-сериозната криза в цялата си вече близо 140-годишна история. Крахът на 17-те банки, обявени в несъстоятелност и потъването в тях на огромни суми публични пари доказва едно – че повечето от тях са създавани с намерение да натрупат средства, да получават рефинансиране и в крайна сметка да бъдат източени. Факт е, че повечето от тях са организирани и „управлявани от свързани или подставени лица и в повечето случаи раздаваните кредити попадат „случайно“ пак в тези лица. Това, което днес виждаме, че се случи с КТБ не идва на празно място – преди двадесет години самофинансирането чрез свързани фирми и лица позволи точно определени, близки до надзорните съвети на банките лица и фирми да получат милиони долари кредити, които никой не върна просто, защото му е било ясно още, когато получава тези кредити, че от него не се и очаква да ги връща:
„Част от тези банки са създадени чрез теглене на кредити или чрез гаранции от Държавна спестовна каса, което изначално идва да покаже, че изобщо липсва намерение да просъществуват дълго време и че не са могли да разчитат на истински финансов ресурс.“ Финансови поражения, които банковата катастрофа нанесе на държавата и нацията са огромни. Бюджетът е изразходвал 108 318 925 407 лв. и почти 206 910 401щ. долара, за да изпълни гаранциите, които Законът за гарантиране на влоговете в банките (ЗГВБ), приет от 38-то НС през април 1998 г. даде. ДСК, където основно бяха съсредоточени парите на българските граждани през 90-те години понесе загуба от 103 675873 572 лв. Тук е важно да се подчертае, че тази сума не показва точното измерение на щетите, тъй като рефинансирането от ДСК на фалиралите търговски банки е извършвано при съвсем различен курс лев/долар. БНБ загуби 143 727 000 000 лв. и това е само сумата на главниците.
Антон Тодоров