Дума 24. Април 2018 , брой: 78 Петър Герасимов
В това скромно писание си поставих за цел да разгледам някои аспекти от етапите на т. нар. Студена война - седемте десетилетия след завършека на Втората световна. В този доста дълъг отрязък от време след подписване капитулацията на Третия райх (1945 г.) Студената война има своите периоди на разгар и затишие.
Още не са затихнали тържествените салюти по случай победата на 9 май, още е съвсем жив споменът за прегръдките между руски и американски солдати по бреговете на Елба, възторжени от краха на нацисткия кошмар, когато през март 1946-а в университетското американско градче на Фултън остарелият дебеланко, наследственият лорд Марлборо, известен в британските и световните политически среди като Уинстън Чърчил произнася своята първа враждебна реч срещу довчерашния съюзник на Съединените щати и Великобритания - Съветска Русия. Именно той въвежда небезизвестния термин "Желязна завеса" - преградата, поставена пред жителите от социалистическия свят и останалите "свободни хора", именно той обвинява руската компартия и лично Сталин във всички възможни грехове.
Фултъновата реч на лорд Марлборо - Чърчил (очевидно съгласувана с официален Вашингтон)

е тръбният зов за атака срещу СССР

и комунистическата идеология. Големият злодей Хитлер е мъртъв, на Запада е необходим нов враг, който да оправдава и занапред огромните разходи за отбрана (и печалбите на военнопромишлените комплекси), да маскира остри вътрешни проблеми, скривани зад дебелия пръст на Чичо Сам, сочещ следващия противник на "свободния свят" - Москва. Съвременната Студена война е термин, патентован за периода след 1945 г. След Втората световна има два активни периода на Студената война - разделение от почти двайсет години затишие - т. нар. разведряване, период, настъпил, след като руският началник Горбачов едностранно, без един изстрел разформирова огромния Съветския съюз и Москва загуби около осем милиона кв. километра територия. Станалото напомня удивително за популярната басня на Лафонтен за гарвана и лисицата, в която хитрата Лиса, подмамила гарвана да запее и когато той заграчил грозно, изпуснал лакомото парче сирене, което държал в човката си. Срещу фалшиви аплодисменти, ласкателства, кралски и президентски приеми "приятелят и миролюбецът Горби", както го ласкаеха на Запад, собственоръчно демонтира огромната си държава, докато още тогава в централите на Пентагона и НАТО планираха как да обградят останалата част от Русия с враждебни военни бази.
По-голямата част от Студената война се пада в периода 1946-1980 г., а другата - във второто десетилетие на новия век. Днес, броени дни след като "томахавките" на САЩ и ракетите на Англия и Франция прелетяха покрай руските база в Сирия в преследване на призрачното химическо оръжие, светът се сепна и заговори отново за предстояща световна война.
Дори Антонио Гутереш - генералният секретар на ООН, би голямата камбана на тревогата: "Студената война се върна отново пълна с отмъстителност, но и с една разлика. Механизмите и предпазните мерки, които контролираха рисковете от ескалация, съществуващи в миналото, като че ли вече отсъстват." И допълни, че е необходимо страните

"да действат отговорно при тези опасни обстоятелства."

През първия период на Студената война пламъците на глобална взаимно унищожителна война припламваха доста често. Започна се първо с т. нар. Корейска война (1950-1953), в която загинаха десетки хиляди американци, а съветските "Миг-15" за първи път успешно се сражаваха с американски реактивни самолети първо поколение и с голямо удоволствие разстрелваха и палеха "летящите плевни", както наричаха големите и тромави бомбардировачи-крепости на САЩ "Б-29" (много подобни на "Б-25", разрушили София).
Първата група от "Миг-15" в Корея се ръководи лично от аса на съюзническата военна авиация през Втората световна, полковник Иван Кожедуб, свалил десетки немски самолети. За да се избегне международен скандал, три пъти Героят на съветския съюз, въздушният "ястреб" Кожедуб е изпратен "инкогнито" за Корея и по думи на очевидци въпреки изричната забрана не е устоял на изкушението да изпробва в бой пъргавите "М-15", които далеч са изпреварвали по бързина и огнева мощ реактивните "Ф 86 Сейбър" на доскорошните съюзници. Тази "локална война" слага край на тогавашното господство на САЩ във въздуха.
Да не говорим за Виетнамската война (1960 -1973), оценена от редица изтъкнати експерти като най-голямия сблъсък между военната мощ на Съветска Русия и Америка. Москва активно снабдява Северен Виетнам с конвенционално оръжие, с най-съвременни за времето ракети "земя - въздух". Крайният резултат: целият Виетнам става комунистически, а САЩ губят 50 000 убити млади хора и 300 000 инвалиди или превърнати в нещастни наркомани мъже.
И все пак върхът на Студената война в нейния първи период несъмнено е "Карибска криза" (1962), когато на генсека на СССР, украинския хохол Никита Хрушчов (човекът, "подарил" Крим на Украйна), му хрумва гениалната идея да разположи ракетна, (може би ядрена?) база в Куба, на броени километри от бреговете на САЩ. Младият и агресивен президент Джон Кенеди нареди да се отворят шахтите на междуконтиненталните ядрени ракети "Минитмън", да почне затоплянето на ракетните двигатели и декларира ясно, че ако руските кораби, натоварени с ракети, минат една условна линия в Карибско море, зловещите "Минитмън" ще полетят към съветската страна. Лично на мен това ми коства няколко месеца допълнителна военна служа - събраха се три набора.

Цяла Америка пък бе изпаднала в паника

семействата строяха в дворовете си противоатомни скривалища, зареждаха ги с консерви и минерална вода, а светът наистина бе на крачка от взаимното си унищожение.
Що се отнася до един от най-тежките пропагандно-психологически удари, това несъмнено бе вторият процес по атентата срещу блаженопочившия папа Йоан-Павел Втори (през 1985). Бях кореспондент на този процес и с очите си можах да видя как едно набързо скалъпено обвинение може да бъде успешно разпръснато по света от западната пропагандна машина. Първият обвиняем, както е известно, бе България в лицето на вече покойния Сергей Антонов и на още двама други - Василев и Айвазов (които не бяха арестувани, защото - представете си ловката манипулация! - собственоръчно Министерството на правосъдието на Италия бе предупредило нашите власти, че ако въпросните служители се завърнат в Рим, ще бъдат арестувани). За да остане лабилният и неиздръжлив психически Антонов сам на подсъдимата скамейка.
Но зад демонизирания образ на Антонов прицелът беше ясен - комунистическа Москва. Спомням си, че бях смъкнал допотопната пишеща машина "Марица" в сутерена на съдебната зала "Форо Италико" (западните колеги отдавна вече работеха с лаптопи направо под носа на съда). До мен имаше масичка със заключен с катинар телефон, използван от специалната пратеничка на американския телевизионен гигант Си Ен Ен (CNN). В един прекрасен ден атентаторът Агджа (свидетел на обвинението) изтърси пред съда, че докато е бил в софийския хотел "Ню Отани" "лично посланикът на Съветския съюз в България дошъл да му нареди да застреля папата". Безумно твърдение на полудял човек. Може да си представите: по това време Агджа вече е търсен от Интерпол за убийство на истанбулския журналист Ипекчи. И при това положение първият съветски дипломат в София да се срещне лично с прононсирания убиец в центъра на българската столица!
Тъкмо завършвах ежедневния си коментар за в ."Отечествен фронт", когато се появи деловитата американска колежка, отключи телефона, свърза се с Америка и започна да брои, за да се изчисти линията. Предаваше дежурните една минута за вечерна емисия на CNN. Съобщи с равен глас налудничавото твърдение на турския терорист и завърши с думите "тук бе коментаторът на CNN". Бях запазил колегиална тишина по време на емисията, но след това не се сдържах: "Колежке, но това, което заяви Агджа днес, е пълна лудост, болна фантазия."
"И какво от това? - беше хладният отговор. - Аз информирам, не коментирам."
"А защо завършихте с думите "коментатор на CNN?" Последва язвителна усмивка и не доста благоприлична "благословия".
И така, постепенно ден след ден милиардният католически свят придобиваше впечатлението, че комунистическа България, вярна на комунистическа Москва, е посегнала на живота на Светия отец. Независимо от това, че световният печат някъде на задните страници с няколко думи съобщи накрая, че всички обвиняеми са освободени.
Но да се върнем към наши дни - към сравнително по-краткия втори период на Студената война,

Той започна със старателното демонизиране на Владимир Путин

Всъщност в наши дни между Студената война и политическия образ на Владимир Путин може да се сложи знак на пълно равенство. Антируската пропаганда е всъщност пропаганда срещу човека №1 в Кремъл. Защо е така? Отговорът според мен е пределно прост - това е корелацията, съотношението между две политически фигури в Кремъл - Михаил Горбачов и Владимир Путин. Между тях има някои общи неща - и двамата завършват право и двамата растат в партийната йерархия, но има и една голяма съществена разлика. Докато Горбачов е роден и прекарва младостта си в затънтеното селце Приволное край Ставропол, където расте в дървена хата, боядисана в отровно зелен цвят, Путин е от Петербург - града на Петър Велики, средоточието на Русия, където френски, италиански и немски архитекти се надпреварват преди векове да покажат майсторството си. И именно в тези първи двайсет години се крие разковничето на драматичната разлика. Въпреки образованието си Горбачов (наричан от руснаците "Сусанин, който заведе своите в блатото" намек за руския селски герой, възпят в опера на Глинка, който се жертва, за да обрече вражеска войска на гибел), е човек прекалено доверчив, без знания за външния свят и лицемерната световна политика. Същевременно е уязвим пред най-елементарни ухажвания, комплименти и "приятелски" потупвания, суетен пред фалшиви аплодисменти и доверчив към напълно лъжливи обещания.
Михаил Горбачов е огромният, уникален подарък, който историята предлага на Запада - той взриви огромната руска империя, разглоби мощната международна военна организация - Варшавския договор - на практика срещу нищо и заради нищо (ако не смятаме няколкото жалки милиона долара, изсипани с щедър жест в създадената от него лична фондация).
И до днес името "Горби" предизвиква приятна еуфория и ехидни усмивки сред западните политици. Ала малко след това историята (или съдбата) поднесе своя нов номер. След печално известния Борис Елцин кормилото на руската държава бе поето от немного известния Владимир Путин: потомствен гражданин, юрист, офицер от разузнаването, работил години наред в Германия, владеещ перфектно чужди езици (в това отношение е втори в поредицата на руската йерархия след Ленин). Ако Горби е глупавото гардже от баснята на Лафонтен, Путин по-скоро

има общи неща с двуглавия орел от руския герб

И именно това озверява Чичо Сам и западните му подгласници. След едно 20-годишно спокойствие, през което Америка лениво си отдъхва върху пиедестала на еднополюсния свят, се появява личност в Кремъл, която стремглаво сваля ръждата от руските мечове и (о, ужас!) дори се изхитря да надмине Щатите в някои области на военното оборудване. И не само там. Не, господа, това не е същата Русия, която мекушавият и недовиждащ Горби хариза на Запада. Това е скандал, зад който единствено стои трижди проклетият Путин. Този демон, този сатана, този варварин, който не оставя Чичо Сам да си дирижира спокойно световната игра.
Така стигаме отново до последните дни, когато корабите и самолетите на съюзниците (забележете, САЩ винаги се крият зад паравана "съюзници"!) изстреляха над 100 ракети към Дамаск и други сирийски градове, които прелетяха недалеч от руски бази или военни зони с руски съветници. Наистина опасна игра с огъня, но тя не е нищо повече от едно повторение, познато ни от по-ранните години на Студената война. Просто лентата на световната история отново се връща назад, за да ни покаже, че въпреки древногръцката мъдрост Panta rei.. (всичко тече, всичко се променя) някои неща остават същите - като например сегашното противопоставяне във военно отношение отново е между две свръхсили, пардон три (да не забравяме огромния социалистически Китай). А това вече е една нова политико-математическа формула с три неизвестни, чието анализиране и прогнозиране е далеч по-трудно, а и опасно. Макар и решимо в близките няколко десетилетия.  

Рамо до рамо със сирийските си ортаци прославените руски воини се изпокриха като мишки – ако не бяха добронамерено предупредени от Запада за атаката, те щяха да бъдат изпържени до един. Обречени да наблюдават безучастно как прецизните бойни технологии на коалиционните партньори поразяват една по една целите си, на Путин, Асад и компания не им остана нищо друго, освен раздухването на легендата, че, видите ли, руските и сирийски зенитни части свалили я 70, я 90, я 100% от американските ракети. Оказа се, че нищо и нищичко не са свалили, че всяка от стотината ракети е ударила мишената си, че руснаците дори не са посмели да включат противоракетните си инсталации, за да не демонстрират пред света тяхната негодност. Така прехвалените непобедими нови руски оръжия се оказаха мистификация, а, нерекламирани от никого, оръжията на Запада – реалност. Това е успокояващо в световен мащаб – поне за демократично мислещите граждани е упование съзнанието, че

световната демокрация е по-добре въоръжена от мракобесието

но пък са подходящи за пропаганда