Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
31.05.2014 15:32 - ХОЛОГРАФСКАТА ВСЕЛЕНА - МАЙКЪЛ ТОЛБОТ 1
Автор: budha2 Категория: Технологии   
Прочетен: 734 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 31.05.2014 15:37


 image                                                                            ГЛАВА ПЪРВА
Мозъкът
КАТО ХОЛОГРАМА
Не че светът на явленията е повреден, не в ред, лъжлив; не че няма обекти извън нас, на някакво равнище на реалността. Но ако проникнете и се взрете във вселената с една
холографска система, ще достигнете до
различен възглед, до различна реалност. И тази друга реалност може да обясни неща,които досега оставаха научно необясними:
паранормални феномени, синхроничности,очевидното многозначително съвпадение на
събития.
Карл Прибрам
в интервю за Сайколъджи Тудей
Загадката, от която Прибрам тръгва по пътя към формулирането на своя
холографски модел, е въпросът как и къде в мозъка се съхраняват спомените. В началото на 40-те години на XX в., когато той за пръв път се заинтересува от тази мистерия, общоприетото схващане е, че спомените са разположени на определено
място в мозъка. Смятало се е, че за всеки спомен, примерно за последния път, когато сте видели баба си, или за аромата на гардения, която сте помирисали, когато сте
били шестнадесетгодишен, има определено място някъде в мозъчните клетки. Такива следи от спомени се наричали енгра-ми и въпреки че никой не знаел от какво е направена една енграма - дали е неврон или може би специален вид молекули -
повечето учени били убедени, че е само въпрос на време това да бъде открито.
Тяхната увереност имала основания. Изследвания на канадския неврохирург
Уайлдър Пенфийлд през 20-те години на XX в. предоставят убедителни данни, че
определени спомени имат определени места в мозъка. Едно от най-необичайните качества на мозъка е, че самият обект не усеща пряко болката. Ако се приложи местна упойка към скалпа и черепа, могат да бъдат извършвани хирургически
манипулации върху мозъка на човек в пълно съзнание, без той да усети някаква болка.
В серия от експерименти с голяма научна значимост Пенфийлд използва това обстоятелство в своя полза. Докато работи върху мозъците на епилептици, той стимулира с електричество различни области на техните мозъчни клетки. За негово
изумление открива, че когато стимулира темпоралните лобове (областта на мозъка зад слепоочията) на своите пациенти в пълно съзнание, те преживяват наново минали епизоди от живота си в ярки детайли. Един от тях неочаквано преживява
наново разговор със свои приятели в Южна Африка; момче чува майка си, която говори по телефона, и, след няколко докосвания от електрода на Пенфийлд, е в състояние да възпроизведе целия неин разговор; жена се оказва в кухнята си и може
да чуе своя син, който свири отвън. Дори когато Пенфийлд се опитва да подведе своите пациенти, като им разказва, че стимулира друга област, докато всъщност не го
прави, той открива, че когато докосва едно и също място, винаги възниква един и същи спомен.
В книгата си Загадката на ума, публикувана през 1975 г., малко преди смъртта му, той пише: „Веднага стана ясно, че това не са сънища. Имаше електрически активирания на последователния запис на съзнанието, запис, който е бил осъществен в по-ранно преживяване на пациента. Пациентът „пре-живяваше" всичко,
което е осъзнавал през този по-ранен период, така както гледаме ретроспективни кадри във филм."1
От своето изследване Пенфийлд стига до извода, че всичко, което сме
преживяли някога, се записва в нашия мозък - от лицето на някой непознат, който сме зърнали сред тълпата, до всяка паяжина, която сме съзерцавали в детството си. Той заключава, че именно затова при неговите проби ненадейно изникват спомени за толкова много незначителни събития. Ако паметта ни е пълен запис на дори най-
рутинните действия от нашия всекидневен живот, то основателно е да се предположи, че произволно потапяне в хроника с такъв широк обхват ще извади наяве голямо количество незначителна информация.
Като млад стажант по неврохирургия Прибрам няма основание да се съмнява в теорията на Пенфийлд за енграмите. Но тогава се случва нещо, което завинаги променя мисленето му. През 1946 г. той отива да работи с големия невропсихолог Карл Лешли в Лабораторията по биология на приматите „Йеркс", тогава в Ориндж-
Парк, щата Флорида. Повече от тридесет години този учен е посветил на своите все по-интензивни търсения на изплъзващите се механизми, отговорни за паметта, а Прибрам има възможността да се запознае от първа ръка с плодовете на неговата
работа. Поразителното е не само, че Лешли не успява да намери доказателства за енграмата, но в действителност неговото изследване като че ли престава да
подкрепя всички открития на Пенфийлд.
Лешли тренира плъхове да изпълняват разнообразни задачи, докато
преминават през лабиринт. След това хирургически отстранява различни части на мозъците им и отново ги подлага на проверка. Целта му е буквално да изреже частта
от мозъците на плъховете, която съдържа спомена за уменията, добити при преминаване на лабиринта. За своя изненада открива, че която и част от мозъците им да изреже, той не може да унищожи техните спомени. Често се случва двигателните умения на плъховете да намалеят и те тромаво да се препъват през лабиринта, но даже с отстранени масивни части от мозъците им техните спомени остават напълно непокътнати.
За Прибрам това са невероятни открития. Ако спомените имат определени места в мозъка по същия начин, по който книгите имат определени места на библиотечните рафтове, защо хирургическите грабежи на Лешли изобщо не им
въздействат? Единственият отговор за Прибрам изглежда е, че спомените не са
разположени в точно определени мозъчни области, а по някакъв начин са разпилени или разпръснати из целия мозък. Проблемът е, че той не познава механизъм или процес, който може да обясни такова състояние на нещата.
Лешли е още по-малко убеден и по-късно пише: „Понякога чувствах, докато преглеждах данните за локализирането на следите на паметта, че логичният и неизбежен извод е: запаметяването и научаването на нещо изобщо са невъзможни.
Но въпреки това, въпреки наличието на такива данни против него, научаването
наистина понякога се осъществява."2 През 1948 г. Прибрам получава работа в Йейл и, преди да напусне, помага за подробното описване на монументалните тридесетгодишни изследвания на Лешли.
ПРОБИВЪТ
В Йейл Прибрам продължава да обмисля идеята, че спомените са разпръснати навсякъде в мозъка, и колкото повече размишлява, толкова по-убеден става. В края
на краищата, пациенти, на които са отстранени части от мозъка по медицински причини, никога не страдат от загуба на определени спомени. Отстраняването на голяма част от мозъка може да направи спомените по-смътни, но никой не излиза от
хирургията със загуба на някаква избрана част от спомените си. По същия начин хора, получили травми по главата при автомобилни катастрофи или други инциденти, никога не забравят половината от семейството си или половината от романа, който са
чели. Даже отстраняването на отрязъци от темпоралните лобове, областта от
мозъка, която толкова се откроява при изследванията на Пенфийлд, не създава празноти в спомените на човека.
Мнението на Прибрам се затвърждава впоследствие от невъзможността той и
други изследователи да повторят резултатите на Пенфийлд, когато стимулират мозъци на хора, които не са епилептици. Дори самият Пенфийлд не е в състояние да повтори резултатите си при такива пациенти.
Въпреки натрупващите се данни, че спомените са равномерно разпръснати,
Прибрам все още недоумява как може мозъкът да извърши подобен подвиг, който изглежда направо магия. И тогава, в средата на 60-те години на XX в., той прочел в „Сайънтифик Америкън" поразила го като гръм статия, в която се описва първото конструиране на холограма. Не само идеята за холографията го поразява, но и това,
че тя предлага решение на загадката, с която се е борил............
 image                                                                      За все по-увеличаващия се брой учени, които възприемат и започват да
използват холографския модел бързо става ясно, че той действително помага да се обяснят всички паранормални и мистични преживявания, а през последните 5-6 години продължава да подтиква изследователите и да хвърля светлина върху все
повече необясними преди явления. Например:
През 1980 г. психологът д-р Кенет Ринг от Университета на Кънектикът
допуска, че преживяванията на прага на смъртта могат да бъдат обяснени
чрез холографския модел. Ринг, който е президент на Международната
асоциация за изследване на състояния на прага на смъртта, смята, че
подобни изживявания, както и самата смърт, не са нищо друго, освен
преместване на нечие съзнание от едно равнище на холограмата на
реалността на друго ниво.
 През 1985 г. д-р Станислав Гроф, ръководител на психиатричните
изследвания в Мерилендския център за психиатрични изследвания и
асистент по психиатрия в медицинския факултет на университета „Джон
Хопкинс", публикува книга, в която стига до извода, че съществуващите
неврофизиологически модели на мозъка са неадекватни и само някакъв
холографски модел може да обясни неща като архетиповите
преживявания, неочакваните срещи с колективното несъзнавано и други необичайни явления, които настъпват при изменени състояния на
съзнанието.
 През 1987 г. на годишното събрание на Асоциацията за изследване на
сънищата, проведено във Вашингтон, физикът Фред Алън Улф направи
изказване, в което твърдеше, че холографският модел обяснява
осъзнатите сънища (необичайно ярки сънища, в които спящият осъзнава,
че е буден). Улф смята, че такива сънища в действителност са посещения
на паралелни реалности, а холографският модел в крайна сметка би ни
позволил да развием една „физика на съзнанието", която ще ни даде
възможност да започнем да изследваме по-цялостно тези нива на
съществуване в други измерения,
През 1987 г. д-р ф. Дейвид Пийт, физик от Кралския университет на Квебек
(Канада), твърди в книгата си, озаглавена Синхроничност: Мостът между материята и ума, че синхроничностите (съвпадения, които са необичайни и толкова психологически значими, че не изглежда да са резултат само на
случайност) могат да бъдат обяснени чрез холографския модел. Пийт
вярва, че такива съвпадения са всъщност „цепнатини в тъканта на
реалността". Те разкриват, че нашите мисловни процеси са свързани с
физическия свят много по-тясно, отколкото се подозираше досега.
Това са само няколко от провокиращите мисленето идеи, които ще бъдат
разисквани в тази книга. Голяма част от тях са извънредно спорни. В действителност самият холографски модел е във висша степен дискусионен и в никакъв случай не е
приеман от множество учени. Въпреки това, както ще видим, мнозина видни и
влиятелни мислители наистина го подкрепят и смятат, че той е може би най-точната картина на реалността, с която разполагаме за момента.
Последен щрих към доказателствата в подкрепа на холографския модел е
самото паранормално. Това не е маловажен момент, защото през последните няколко десетилетия се натрупа забележителен масив от данни, които подсказват, че нашето съвременно разбиране на реалността, солидната и удобна картина на света,
която сме изучавали в колежите, е погрешна. Тъй като тези открития не могат да бъдат обяснени от който и да е от нашите общоприети научни модели, науката в повечето случаи ги пренебрегва. Обаче обемът на данните достигна точката, в която
положението вече става неудържимо.
Само един пример - през 1987 г. физикът Робърт Джен и клиничният физиолог
Бренда Дън, и двамата от Принстънския университет, обявяват след десетилетие на упорито експериментиране в тяхната Принстънска лаборатория за изследване на машинни аномалии, че са натрупали неоспорими доказателства за способността на ума психически да взаимодейства с физическата реалност. По-точно Джен и Дън
откриват, че и само чрез съсредоточаване на ума хората са в състояние да повлияят на начина, по който действат определени машини. Поразяващо откритие, което не
може да бъде обяснено и вписано в нашата стандартна картина на света.
То обаче може да бъде обяснено чрез холографския възглед. Щом
паранормални събития не могат да бъдат разяснени в рамките на нашите
съвременни научни разбирания, значи те изискват нов начин за виждане на
вселената, нова научна парадигма.
Но защо науката така се съпротивлява, когато стане дума за паранормалното?
Този въпрос е по-труден. Като коментира съпротивата, на която се е натъкнал поради намиращите се в разрез с общоприетото свои възгледи за здравето, д-р Бърни С. Сийгъл, хирург от Йейл и автор на бестселъра Любов, медицина и чудеса, твърди, че
причината е в пристрастеността на хората към техните убеждения. Сийгъл казва, че затова, когато се опитваш да промениш убежденията на хората, те реагират като
наркомани.
Изглежда в наблюдението на Сийгъл се съдържа голяма доза истина, особено
като си припомним колко много велики прозрения и открития в историята на
цивилизацията първоначално са били посрещнати с такова страстно отхвърляне. Ние сме пристрастени към нашите вярвания и се държим като наркомани, когато някой се
опита да ни отнеме мощния опиум на нашите догми. И тъй като западната наука през последните няколко века гледа с недоверие към паранормалното, тя не иска да се откаже от своята наркомания толкова леко.
И ЗРЕНИЕТО
Е ХОЛОГРАФСКО
Споменът не е единственото нещо, което мозъкът може да обработи
холографски. Друго откритие на Лешли е, че зрителните центрове на мозъка са също удивително устойчиви на хирургическо изрязване. Той открива, че дори след като се отстрани до 90% от зрителната кора (частта от мозъка, която възприема и тълкува
това, което окото вижда) на плъх, животното все още може да изпълнява задачи, изискващи сложни зрителни умения. По същия начин проведено от Прибрам изследване разкрива, че до 98% от оптичните нерви на котка могат да бъдат прерязани, без сериозно да се накърни нейната способност да изпълнява сложни зрителни задачи.
Това е все едно да вярваме, че публиката в някое кино може да се наслаждава на филма дори и след като 90% от филмовия екран липсва, а неговите експерименти
отново са предизвикателство спрямо стандартното разбиране за принципите на работа на зрението. Според водещата тогава теория между образа, който вижда окото, и начина, по който той е представен в мозъка, има абсолютно (едно към едно) съответствие. С други думи, смята се, че когато гледаме квадрат, електрическата
активност в нашата зрителна кора също приема формата на квадрат.
Въпреки че открития от типа на тези, направени от Лешли, като че ли слагат
край на тази представа, Прибрам не е доволен. Докато е в Йейл, той замисля серия експерименти, за да разреши въпроса, и прекарва следващите седем години във внимателно измерване на електрическата активност в мозъците на маймуни, докато те изпълняват различни зрителни задачи. Той открива, че не само не съществува
никакво съответствие едно към едно, но липсва дори забележим модел на
последователността, в която електродите се възбуждат. Той пише за своите открития: „Тези експериментални резултати са несъвместими с възгледа, че един подобен на снимка образ се проектира върху повърхността на кората.
Щом устойчивостта на зрителната кора към хирургическо изрязване показва,
че подобно на паметта зрението също е разпръснато, и след като Прибрам се
запознава с холографията, той започва да се пита дали и то не е холографско.
Характерният за природата на холограмата принцип „цялото във всяка част" несъмнено изглежда обяснява как може да бъде отстранена толкова голяма част от зрителната кора, без това да повлияе на способността за изпълняване на зрителни
задачи. Ако мозъкът обработва образите, като използва някакъв вид вътрешна холограма, дори едно малко парче от холограмата може все още да възстанови целостта на онова, което окото вижда. Това обяснява също липсата на каквото и да е
абсолютно съответствие между външния свят и електрическата активност на мозъка.
Освен това, ако мозъкът използва холографски принципи за обработване на зрителната информация, тогава не би имало по-голямо абсолютно съответствие между електрическата активност и вижданите образи отколкото това между
безсмислената спирала от интерференчни картини върху една холографска фотоплака и образът, закодиран в нея.
Остава само въпросът какъв вълноподобен феномен би могъл да използва мозъкът, за да създава такива вътрешни холограми. Веднага щом си задава този въпрос, Прибрам се досеща за един възможен отговор. Известно е, че електрическите съобщения между нервните клетки на мозъка (невроните) не протичат самостоятелно. Подобно на малки дървета, невроните имат клончета, и когато дадено електрическо послание достигне края на едно от тези клончета, то го излъчва навън, както вълната в езеро. Тъй като невроните са много плътно натъпкани, тези разширяващи се електрически вълнички - също вълноподобен феномен - постоянно се наслагват една върху друга. Когато Прибрам си припомня
това, той осъзнава, че те несъмнено създават едно почти безкрайно и
калейдоскопично множество от интерференчни картини, а те на свой ред може би придават на мозъка неговите холографски свойства. „Холограмата си е била там през
цялото време, предвид вълноподобната природа на свързването между мозъчните клетки -отбелязва Прибрам. - Просто ние не сме били наблюдателни и
съобразителни, за да го разберем.
ДРУГИ ЗАГАДКИ,
ИЗЯСНЯВАНИ ЧРЕЗ
ХОЛОГРАФСКИЯ
МОДЕЛ НА МОЗЪКА
Прибрам публикува първата си статия за възможната холографска природа на
мозъка през 1966 г. и продължава да разширява и усъвършенства своите идеи през следващите няколко години. Докато го прави и след като други изследователи се запознават с неговата теория, бързо става ясно, че разпръснатата природа на
паметта и зрението не е единствената неврофизиологична загадка, която може да бъде обяснена чрез холографския модел.
Необятната човешка памет
Холографията обяснява също как нашите мозъци могат да съхраняват толкова много спомени върху такова малко пространство. Блестящият физик и математик от унгарски произход Джон фон Нойман веднъж пресмята, че в хода на един средно дълъг човешки живот мозъкът запаметява информация от порядъка на 2,8 х Ю20 (280
000 000 000 000 000 000) бита. Това е потресаващо количество информация и
изследователите на мозъка отдавна се стараят да се доберат до механизъм, който да обяснява подобни огромни възможности.
Интересно е, че холограмите също притежават фантастичен капацитет за
съхраняване на информация. Чрез променяне на ъгъла, от който двата лазера облъчват холографската плака, става възможно да се запишат множество различни
образи върху една и съща повърхност. Всеки записан по такъв начин образ може да бъде възстановен просто като се освети фотоплаката с лазерен лъч под същия ъгъл, под който е бил записан от първоначалните два лъча. Като прилагат този метод, изследователите са изчислили, че на един квадратен инч (=6.45 кв. см) филм може да се съхрани количеството информация, което се съдържа в 50 Библии ! ..... vbox7.com/play:313d2abbd4
www.youtube.com/watch



Гласувай:
1
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: budha2
Категория: Други
Прочетен: 5553584
Постинги: 4190
Коментари: 1141
Гласове: 1514
Календар
«  Ноември, 2018  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930