Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
02.01.2015 17:09 - Проявлението на мита за Първичната частица в „Predestination“
Автор: budha2 Категория: Технологии   
Прочетен: 858 Коментари: 0 Гласове:
4


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Който е внимавал в сюжета и в казаното дотук, вече се досеща, че филмът предлага множество проявления на мита за Първичната частица, който току-що илюстрирах.

Държа да отбележа за протокола на собствения си процес, че „Predestination“ е един от малкото филми, в които не заподозрях по никакъв начин какво наистина се случва до самия край. Това е шокиращо за мен самия, защото гледам филми откакто има кино и видеокасети в България и съм изгледал хиляди. Обикновено не мога да гледам филм с някого, защото колкото и да е заплетен – не може да има нищо ново – вече си гледал всичко и познаваш винаги какво ще стане накрая още след първата 1/3 на филма, колкото и да е заплетен сюжета. На практика – трудно е да се измисли нещо ново, особено в изчерпания Холивуд. Респективно, разкривам „тайната“ на филма още по средата му и познатите около мен се ядосват, защото им развалям края. Затова от няколко години насам си мълча, ако гледам филм с някой :Р

Този път обаче, нещата се стекоха по обратния начин и след края на „Predestination“, човекът с който го гледах каза, че е било очевидно, че Итън Хоук и Сара Снуук са едно и също лице и недоумяваше как може да не съм го разбрал. От сегашната ми гледна точка това наистина е очевидно.
На второ гледане ще видите всички малки детайли, които през цялото време ви подсказват това. Двамата си играят един с друг и си дават множество подсказки за това кой са. Например, когато „Самотната майка“ влиза в бара и започва своята история, неговата запалка не работи. Тогава барманът пали цигарата му със своя версия на същата запалка, показвайки още в онзи момент, че те са едно и също лице. По-късно в разговора, когато „Самотната майка“ разказва за епизода с отвлеченото ѝ дете, Хоук пита дали има някакви улики относно описанието на похитителя. Буквалният отговор е: „Просто някакъв мъж. С нормално лице. Като твоето или моето.“ Разбира се, буквалността на това изречение не е осъзнавана от Сара Снуук в онзи момент от разгръщането на сюжета, нито е очевидна за зрителя. По-късно, когато идва време Хоук да вербува младото си аз в бара, песента, която звучи е „I’m My Own Grandpaw!“, подсказвайки ни за прочутия времеви парадокс с дядото. От своя страна, младото аз на Хоук му намеква няколко пъти, че той симпатизира на Бомбаджията, но бармана не се усеща, че това е така, защото самият той ще се превърне в бомбаджията „в бъдещето“. Така например, още в момента, в който първата симпатия е изразена на бара си помислих, че „Самотната майка“ е Бомбаджията и това в крайна сметка се оказа така... но дори това не разваля удоволствието от филма, защото между тези 2 проявления има толкова много път за извървяване и именно това е шокиращото! Ето това е красотата на „Predestination“. Можеш да знаеш началото и края, но именно средата е истинския пълнеж, в който се разкрива блясъка на сюжета. Истински фрактален time travel-сюжет от който всички подобни филми могат само да се поучат!
Има и една наистина забавна реплика, която разбира се също може да се оцени единствено след като знаете края, а именно – когато „Самотната майка“ нарича бармана „кучи син“, на което последния, казва: „That’s funny!“ Не е просто „funny“! It’s fuckin hilarious! Каква по-голяма и в същото време изтънчена шега от това да наречеш себе си „копеле“ след като си си собствена майка и баща!? И изключителното е, че можете да оцените подобно нещо само на второ гледане, което прекрасно се осъзнава от режисьорите. Така например има много изпипани кадри в бара, където виждаме двамата героя на фона на мъжката и женската тоалетна с разменени полове, което в контекста на историята ни дава ключа към самата история на много по-ранен етап, ако можем да го видим:

image
Т.е. всички тези елементи са предварително инженирани като проект, който не е за еднократна употреба, което за мен го прави некомерсиален, защото не е планиран да ви удари изведнъж, а на вълни, оценявайки го единствено във „времето“! Което е иронично предвид сюжета за пътуване във времето :)) Вие буквално трябва да предприемете такъв подход и към самия филм, ако искате да го разберете холистично. Нещо, което може да направи само ценител, а не консуматор. Трябва да имате няколко стомаха, за да смелите „Predestination“. Комерсиалното винаги е повърхностно, едноизмерно и най-често – лесно забравимо. Защото то е дъвка, която се хвърля след като изсмучете аспартама ѝ. Докато тук можете да гледате този филм отново и отново и да разбирате нови неща за реалността, защото мита на филма пресъздава мита на самото Творение. Това е филм-фрактал.

И така. По някакви причини – този път, въпреки всички изброени малки улики (които в други случаи биха били достатъчни, за да разкрия финала) – развръзката беше тотално out of the blue, и явно с цел. Лично за мен беше много важно да преживея филма именно по този начин с ключовия финален щрих, без да разбера предварително, че всички герои във филма са 1 и същ човек. Мисля и че точно това ме доведе до написването на този синтез.
Признавам, че съм гледал филма само 2 пъти и със сигурност съм пропуснал много елементи, които могат допълнително да подкрепят тезата. Но общо взето нещата и начина по който ги виждам в момента, са следните.

Във филма има забележителна градация на онова, което самият главен герой не знае. Първо, Сара Снуук не знае, че говори със себе си в бара, после тя не осъзнава, че тя самата е собственото си бебе и любовник, което ѝ го прави изначално. Итън Хоук пък не знае, че той самия е Бомбаджията, който е гонил през целия си живот. Цикличността на персонажа се разкрива на пластове, точно както се разгръщат „циклите“ на самия Източник от линейна гледна точка. Това е уникално, защото виждаме в движение как съзнанието създава нови перспективи за самото себе си и това никога няма да има край. Аспект, който е много добре загатнат в разговора между Робъртсън и героя на Итън Хоук в родилния дом. Последният пита какво ще се случи, когато стигне до момента, в който вече няма да има знание за своето бъдеще. Шефът му му отговаря, че тогава ще трябва да живее ден за ден като всички останали хора. Именно. Каква по-добра метафора за това да живееш в настоящето от това да кажеш на някого да „живее ден за ден“? Тук отново имаме фрактална структура, понеже цялостната рамка на филма ни демонстрира именно това в контекста на по-голямата си метафора – че всичко се случва едновременно и всичките цикли ВЕЧЕ съществуват без значение колко се опитваме да променим нещата. Всички варианти ВИНАГИ ще съществуват СЕГА, което е много ясно илюстрирано от мотива за пътуването във времето, който, разбира се, е и основен във филма. Мисля, че именно това е първия по-голям извод, който можем да изведем от целия сюжет. А именно – да припознаем факта, че концепцията за продължителност съществува единствено в нашия настоящ формат. „Време“ наистина няма, освен в случаите, когато ние го създаваме за целите на дадено преживяване (като земното например). Чисто емпирично, ние винаги живеем в настоящето. Това е единственият момент, в който ние преживяваме съществуващото. Създаваме миналото и бъдещето си от настоящето си. Дори теоретично да се върнем назад във времето, да кажем до 1500 г. – вие пак ще я преживеете в настоящия момент в който сте. Той ще бъде „минал“ единствено от перспективата на съзнанието, което е тук и сега в 2014 г. Но ако отидете в 1500-та, очевидно вече няма да бъдете в 2014-та и вашето настояще ще бъде единственото, което имате в годината, в която сте. Във филма това е показано буквално. Итън Хоук винаги е в настоящия момент, без значение в коя времева линия се намира и именно от настоящия момент създава своето минало и бъдеще – буквално. Всъщност няма по-буквален филм, който да показва как създаваме миналото от настоящето. Ако ви е трудно да го разберете – изгледайте „Predestination“ няколко пъти – това е най-добрата метафора на лента за този факт. А сега осъзнайте, че правите същото във всеки един момент, без да е нужно да пътувате във времето физически – вие променяте бъдещето и миналото си от настоящето – във всеки един момент.
Драмата на героят на Итън Хоук е, че той разбира прекрасно това, но въпреки това не е достигнал до идеята, че настоящия момент е перфектен именно такъв, какъвто е. Просто защото всички моменти вече съществуват. В този момент. Респективно, ако просто си позволите да разпознаете кой и какво сте в настоящия момент и не разтягате това с идеята да „откриете“ себе си в някакъв „бъдещ“ момент – то тогава всичко, което трябва да знаете за себе си ще бъде тук и сега, вместо „там“ и „тогава“. Притеснението ще бъде заменено от яснота. Това не означава, че нашите търсения в миналото и бъдещето не са валидни и подходящи за нас, защото те са ни довели дотам, където сме днес. Това ни е служило на ниво цивилизация, ние сме го създали и то има равна валидност с всичко останало съществуващо. То не бива да бъде осъждано. Всичко, което се опитвам да кажа е, че ако разберем настоящия момент, ще осъзнаем, че настоящия момент не е продукт на миналото. Защото ние създаваме миналото от настоящия момент. Това има и един допълнителен аспект, който първоначално се хваща малко трудно. Ако разберете истински, че всичко, което може да съществува, вече съществува СЕГА, това би отнело тежестта от усилието да „стигнете“ някъде. Защото линейния ум обикновено създава реалност, в която нещо трябва да бъде „постигнато“ или с други думи – създадено и изработено стъпка по стъпка (с много труд). Докато ако просто бъдете тази вибрация, вие ще навлезете в онази реалност на тесеракта, в която „желаното“ вече Е. Това означава, че реално няма манифестации по начина по който разбираме „процеса“ зад тях. Няма реално „възникване“. Има само attunement. Това е разбиране за природата на Всичко Което Е.
В този контекст, безсмислено е да се гони съвършенство, защото ние сме точно онова перфектно нещо, което трябва да бъде във всеки един момент, за да може Всичко Което Е, да бъде Всичко Което Е. То е изградено от ВСИЧКИ частици и варианти, а не само от онези, които се харесват на ума. Във всеки един момент ние сме перфектната репрезентация на дадена идея в конкретния отрязък. Всички други версии на вас и онова, което „можете да бъдете“ (от линейна гледна точка) – също съществуват СЕГА. Буквално, буквално, БУКВАЛНО! Затова не е нужно да се страхуваме от положението, в което се намираме в даден момент. Този момент е единственият момент, който съществува. Осъзнайте и оценете неговото място. В „следващият момент“ ще бъде различно, но никога няма да имаме „стария“ момент и затова е лековато да го пропускаме. Следващият момент също ще бъде перфектен. Изпитвате отчаянието до крайния му предел? Хубаво! Насладете се на това, оценете го! Това е част от Всичко Което Е и щом съществува – от него има смисъл. Творението не създава излишни творения. Отнемете тежестта на вярването, че трябва да бъдете „по-добри“ в следващия момент, защото смятате, че не сте такъв в настоящия. Просто бъдете себе си – онова себе, което е перфектно точно в този момент. Защото само Eгото търси съвършенство. Свободното съзнание просто търси следващото нещо. Без значение какво е то. Ако разберете, че всичко, което съществува, вече съществува СЕГА, ще разберете и че няма крайна цел – защото всяка една цел вече е изпълнена. Идеята за „Искам всичко и го искам сега!“ може да бъде спрягана само от човек, който не разбира, че това всичко ВЕЧЕ е. И една от „грешките“ на героя на Итън Хоук е, че той постоянно търси отговори, вместо да преживява живота. Той винаги изпуска своето настояще. Прави това още в бара, подлъгвайки своето минало (от неговата перспектива) Аз да последва неговия път, оставяйки женското си Аз в парка на пейката и т.н. – винаги следвайки много прецизен план, гледайки постоянно своя часовник, за да прецени къде по времевата линия е в момента и какво трябва да направи в следващия. Смятам и че в сценария има умишлено вложена ирония, че не друго, а именно хронометъра на една от бомбите на терориста води Итън Хоук до неговото бъдещо Аз в пералнята. Буквално и преносно вкопчеността в концепцията за времето води главния герой до неговата трагична съдба.
Това са много символични действия за механизма на линейния ум, който иска да държи нещата под контрол. Дори когато настъпва неговото предполагаемо пенсиониране и времевия му калъф трябва да спре да работи – той дава „грешка“ и Итън Хоук продължава играта със себе си. Просто мисловния му модел не му позволява това да приключи. Всичко това се случва, за да разберем евентуално, че не може да има НИКАКЪВ контрол. И именно това е ултимативния контрол – да пуснеш контрола! В крайна сметка, желанието му да „промени“ нещата го води към неговия predestination (оттук и заглавието на филма) от което той не може – и подсъзнателно – не желае да избяга! Това създава много фрикции и той минава през всички възможни трагедии на човешкото преживяване само за една инкарнация. Като контраст на това, даоистикия подход, който описвам би бил много по-опростен. Не търси нищо, просто преживявай живота. Така ще бъдете един естествен изследовател, живеейки изцяло в настоящето, а не скачайки отново и отново напред-назад, за да „оправите“ нещата според виждането на ума за това.
Лично аз усвоих този урок чрез писането. От много години насам, аз нямам никаква идея как ще се разгърне даден материал, когато сядам да работя по него. Знам само генералната тема, или заглавието. И понеже нямам идея – винаги оставам изненадан и обогатен от собствения си процес накрая. Всеки път когато съм сядал с конкретна идея, фокуса веднага се измества и нова нишка бива хваната, която или изцяло пренебрегва първоначалния замисъл или дотолкова го изменя, че крайния резултат по никакъв начин не ми подсказва с какво намерение съм тръгнал да пиша. Този ненасилствен принцип е доказал своята дълбочина и ефективност. В контекста на филма разбираме, че именно желанието за контрол води до парадоксите, които искаме да коригираме in the first place и това е прекрасно разгърнато в сюжета като философия.
Ето защо най-ярко искрящият мотив във филма си остава идеята, която се заключва в древната мъдрост: „Познай себе си“, която в сюжета, освен метафорично, е и доста буквално застъпена, if you know what I mean. Всъщност „Predestination“ ни демонстрира последствията именно от многократното пренебрегване на тази житейска мъдрост. Това води, до създаването на вечна примка, от която главния герой не може да излезе и в която той е заключен вовеки. Нещо, което е споменато на няколко пъти във филма и дори имаме конкретна препратка към „змията захапала опашката си“ – небезизвестния уроборос, който, разбира се, също има своята алхимична трактовка.

image
Уроборосът е символ на безкрайността, на вечния кръговрат и единството на противоположностите. Змията, захапала опашката си символизира, че на всеки край съответства ново начало във вечно повторение, че приключването на даден път или процес означава ново начало. Начинът по който Джейн преследва собствената си сянка през цялото време е изключително богата метафора за символичната природа на уробороса. В символиката на алхимията, уроборосът е препратка към затворения и циклично протичащ процес на преобразуване на материята, състоящ се в нагряване, изпарение, охлаждане и кондензация на течност, чрез което субстанциите трябва да се свържат. При това, често затворената в кръг змия се заменя с две същества, свързани чрез устите и опашките си, като горното същество символизира течността (летящ дракон). В аналитичната психология уроборосът се използва като метафора за ранна детска фаза на развитие, в която все още няма осъзнато диференциране между вътрешния и външния свят и все още не е възприета полова идентичност. Очевидно Хайнлайн е разбирал добре смисъла на този символ, защото той присъства в оригиналния разказ. Както виждате и сами, в конкретния контекст, уроборосът е богат и многопластов медиатор на смисъл.
И в същото време..., ако погледнем малко по-отгоре с огледална перспектива, ще видим, че целият филм е колкото избягването на принципа: „Познай себе си“, толкова и неговото постоянно спрягане. Именно това е Източникът, който се опознава от различни гледни точки, откривайки нови и нови свои аспекти. Като олицетворение на това, макар Итън Хоук да е минал през историята, която „Самотната майка“ му разказва, той я слуша с интерес, защото двамата, седейки един срещу друг, слушайки собствената си история, създават нова такава, която досега не е преживявана. Едно е да преживееш историята си, друго е да я слушаш разказана за пръв път от собственото ти Аз като страничен наблюдател. Така е и със самия Източник – той разказва на себе си собствената си история, която вече Е, но въпреки това я преживява отново, през нови очи, което създава нова перспектива. Не забравяйте – преживяването на структурата не е самата структура, но това преживяване обогатява разбирането на Всичко Което Е за себе си.
Накратко, персонажът на Итън Хоук се превръща от жена в мъж, след което отвлича себе си, за да се занесе в бъдещето, където това аз се превръща в новото му аз, когато се дава в сиропиталище като малко бебе, което се превръща в жена, след което той взима себе си напред във времето, за да срещне себе си като мъж и жена, да се влюби в себе си (отново), да забремени себе си и отново да роди себе си, след което бъдещето му Аз се би в ръкопашен бой със старото му Аз, а настоящето му Аз от началото на филма бива обезобразено от бъдещето му Аз, което пък го кара да продължава да преследва бъдещото си Аз... (...) – да! – шибана лудница и няма грешка в това, което пиша! Освен това съм сигурен, че пропускам нещо просто защото ума не може да създаде линейност от тази луда история! Неслучайно, когато Итън Хоук прочита сценария на „Predestination“, за да разбере дали иска да участва в него, възкликва: „What the fuck did I just read?!“ :))) И следва въпроса му към братята Спириг: „Коя роля играя аз?“ :)))) На което те му отговарят логичното: „Не знаем“ :)))
С две думи – той си причинява всичко – и любов и щастие, и безкрайна мъка и болка – Източника, който играе сам със себе си, точно както ние самите на микро ниво гоним собствената си опашка и разиграваме самите себе си, смятайки че има нещо друго извън нас. Това е буквалната история на Първичната частица. Неслучайно разглеждам нещата на ниво Източник, а не на равнище Висш Аз, защото това е много по-голямо от Висшите Аз. Това е мита стоящ зад Всичко Което Е. Първичната частица е всичко, което съществува и тя играе със своите различни версии, което е много буквално отразено във филма, в който една и съща личност беше всички герои и всички злодеи едновременно! Просто концепцията за „герой“ и „злодей“ варираше според това в кой момент Джейн гледа себе си и в кой етап от своето незнание се намира. Затова казвам, че този филм е много конкретна алегория за природата на Източника. Неслучайно в духа на фракталната природа на филма, когато Джейн ражда себе си, бебето тежи 7,3 фунта, което е 10 (7 + 3) – и е идеята за Източника, който „отново ражда себе си“. Всъщност признавам, че бях толкова издухан от първото гледане на филма, че чак на втори „прочит“ осъзнах дълбочината и значението на думите на Робъртсън в родилното, че Джейн е следствие от парадокс – То е единственото същество без род и история. Не знам дали всеки осъзнава impact-a на казаното, защото това е идеалното олицетворение на алхимичният двуполов човек – То е освободено от предци, защото си е и баща, и майка – няма начало и няма край, защото не се е раждало и не може да умре; съдържа най-доброто и от двете поляризирани полови проявления (силна е физически и е умна в училище) и т.н. И наистина – ако се опитаме да отговорим на самите себе си, коя е първоначалната точка, която създава времевия парадокс във филма – няма да можем да отговорим. Защото цялата концепция е една аномалия. Дали е моментът в който Джейн сменя пола си? Но как, след като, за да има Джейн, тя вече трябва да е със сменен пол – иначе няма да може да се самозабремени и роди! Или ключовия момент е на 12 август, когато „Самотната майка“ става времеви агент? Но нали неговата по-стара версия трябва да го отведе до този времеви период? На практика – няма начална точка на парадокса! Точно както Източника няма начало. Концепцията за „начало“ и „край“ са продукт на дуалния ум. Те съществуват като концепции във Всичко Което Е, но самото Всичко Което Е не е обект на тези концепции. Времето е идея възникнала във Всичко Което Е, но самото Всичко Което Е не е подвластно на концепцията за време. Като израз на тази идея Джейн не е раждана и не може да умре (макар и двете да се случват чисто физически във филма). Това е просто друг начин да кажем, че това същество е неподвластно на времето, защото живее Сега, но в същото време е навсякъде по времевата линия. Което е именно Източникът във всички негови характеристики. Източникът не е роден, той не произхожда от нищо, освен от самия себе си. Той винаги е бил и винаги ще бъде. Именно това обезсилва въпроса на линейния ум (който не може да намери отговор с неговите собствени средства): „Откъде произхожда Източника?“
Източникът винаги е съществувал. Той няма произход. Идеята за „произход“ не е някаква нужда, която съществува на нивото на Всичко Което Е. Идеята за произход е нужна на ума, за да може той да състави някакъв конкретен линеен свят за себе си. Но предвид, че природата на Всичко Което Е няма нищо общо с конкретиката („конкретиката“ просто е модалност (наред с всички останали) съществуваща в Него), самият въпрос отпада като безсмислен. Идеята, че умът не може да даде отговор, би следвало да подтикне съзнанието да надскочи собствения си ум. Вместо това обаче, ние продължаваме да търсим още по-сложен отговор, който със своята „брилянтност“ да ни зашемети и да оправдае столетията на интелектуална немощ, които са ни довели доникъде.

Единствената по-сериозна сюжетна дупка, която ме издразни във филма е, че променената вече в мъж Сара Снуук не може да се сети, че човекът, който ѝ е направил дете, е самата тя вече като мъж. В смисъл – тя помни как е изглеждал мъжа спал с нея – как не успява да го разпознае в огледалото няколко години по-късно?
Макар във филма да се споменава, че още като малка Джейн не обичала да се гледа в огледалото, за мен няма чисто сюжетно оправдание това да се случи незабелязано. Направен е бегъл опит нещата да бъдат закърпени, когато виждаме как тя (вече като „той“) решава да се погледне само веднъж като мъж, когато пикае за пръв път прав. Сега... истина е, че нямам представа дали аз ще забравя собственото си лице, ако не видя нито веднъж отражението си в продължение на десетилетие, но цялото нещо ми се стори изсмукано от пръстите. Вярно е, че това може да бъде оправдано с огромната житейска драма на Джейн, but still... come on…
За да спася положението в собствената си глава, предпочитам да тълкувам метафорично този момент. Съзнанието отказва да види собственото си отражение, което дава възможност на целия този time loop да се разгърне и да се саморазиграе. Защото това е единственият начин отражението да бъде – почти насила – преживяно и евентуално трансцендирано някъде дълбоко в потъването във фрактала (нещо което не става в реалния сюжет, но се досещаме, че съществува като реална потенция в историята). Това дори работи в полза на метафората, че даден аспект на Източника е фрагментиран, което му позволява да преживява идеята за „външна реалност“ и „самостойни отделни личности“. В случая съзнанието е толкова дисоциирано, че дори при сблъсъка на жената Сара Снуук и мъжа Сара Снуук, последния не успява да разбере, че това е същия момент, който е преживял като жена десетилетие по-рано и има емоционален момент на осъзнаване, в който той си дава реална сметка какво наистина се случва.
Кулминацията на сенките на ума виждаме в края на филма, където Итън Хоук се среща с най-старото си Аз, което се оказва, че е Бомбаджията, който той е преследвал из всички времеви линии. Той вече се е изгубил безкрайно в собствената си игра, което, разбира се е валидно преживяване и Всичко Което Е има нужда от него, за да бъде същото това Всичко Което Е – цялостно.
Макар и видимо умопомрачен, старият Хоук казва на младия най-мъдрото нещо на света: че ако го застреля, той ще се превърне в него – ще се превърне в онова, което мрази и което ще гони наново тепърва. Т.е. – той отново ще захапе опашката си. Ако иска да прекъсне веригата, той трябва го заобича.
Невероятно. За да спре фрагментацията, трябва да има интеграция, която е безусловно приемане и любов. Това е и Пътят на самия Източник към себе си в наше лице. Да стигне до себе си и безусловната любов по всички възможни начини, чрез разгръщането на всички възможни съдби представени от безкрайните форми на съзнание из Творението, които обаче в крайна сметка са само Една-единствена форма.
Разбира се, Итън Хоук убива бъдещето си аз по необходимост и по този начин се превръща в него. Иначе нямаше да има филм, нямаше какво да има да гони in the first place. В последния аудио-запис към себе си, той казва на младото си аз, че е най-хубавото нещо, което му се е случвало и му липсва ужасно. В известен смисъл той никога не е имал „друг човек“ в живота си (а само други форми на него самия), затова и продължава тази шарада със себе си. Ето защо през целия филм повтаря, че „всичко, което имаме е един друг“ и че „е най-хубавото нещо, което някога му се е случвало“. Същото, което бъдещия Хоук казва на настоящия преди последния да го (само)убие в обществената пералня. Т.е. имаме твърдото доказателство, че той наистина започва да страда от деменция и със сигурност ще се превърне в онова, което толкова мрази.
Змията захапала опашката си.

Всичко това лично за мен отваря вратата към една друга доста голяма тема във филма, която не е толкова ясно доловима на пръв поглед.
Тъй като на практика целия сюжет е история за това как Първичната частица взаимодейства с различни свои версии, това неминуемо повдига въпроса за връзката с вътрешното ни същество и останалия свят в лицето на „другите“ като отражение на тази вътрешна връзка. Ако в бара „Самотната майка“ търси единствено „цел“, то по-старата му версия вече търси „любов“ (отчасти защото вече има цел). Търси своята собствена любов, както разбираме и от по-късната му версия – Бомбаджията. Това е отражение на аспекта, който Всичко Което Е преживява в ролята си на земния експеримент (и не само). Възвръщане към Извора, който не е нищо друго освен безусловна любов. Защото когато идеите да преживяваш линейно време и да забравиш истинската си същност изпълнят своето предназначение – предстои интеграция. С нищо външно разбира се. Със себе си.
В контекста на казаното и на драмата разиграна в самия филм, една от главните причини интимните отношения между хората да са такъв провал е, защото те не разбират предназначението на връзките с хората изобщо. Ако попитате един човек какъв е смисъла на една връзка, той навярно ще каже, че иска човек с който да има любов, подкрепа, опора, разбиране без осъждане, приемане и отдаване, взаимосвързаност и вървене в една посока на развитие.
Нито едно от тези неща не може да бъде цел на една връзка обаче, и в същото време да очаквате тя да проработи. И понеже повечето хора търсят именно тези неща – виждаме какъв е завършека на повечето междучовешки отношения. Ако това са толкова важни и чисти ценности и всички искрено търсят да постигнат това – защо е толкова трудно? Защо почти никой не успява да го реализира?
Отговорът разбира се е много прост, но явно остава загадка за цялото човечество – защото всичко това не е възможно.
Единственият смисъл на това да имаме контакт и връзки с други хора на нивото на споделената шаблонна реалност изобщо, е за да могат тези хора да служат като отражение за това какво ни е нужно да разберем и научим, за да бъдем, проявяваме и канализираме по-добре онова, което наистина сме. Знам, че това може да звучи грубо, егоистично и дори студенокръвно, но не аз измислям начина по който работи реалността (и в същото време – бидейки аспект на Всичко Което Е – именно аз съм го измислил). Да бъдете все повече истинското си Аз е най-прекия път вие да постигнете любов, подкрепа, опора, разбиране, без осъждане, приемане, отдаване и взаимосвързаност. Ако вие не сте интегрирали тези аспекти, няма чисто технически начин вие да постигнете всичко това, очаквайки то да се прояви чрез „външен“ играч в схемата. Защото от мита за Първичната частица вече знаете, че вие създавате този „външен играч“ от собствената си енергия.
Ако не търсите общи цели на постигане с вашия партньор, а разбирате истинския смисъл на архетипния механизъм зад връзката, вие наистина можете да постигнете свързаност с този човек, отвъд обвързаността. Ако това е цел, която мислите, че можете да постигнете С някой и С ПОМОЩТА на някой – това е загубена кауза, защото чисто технически това няма как да се случи. Просто нещата не работят така и историята ни, която е изпълнена с трагедия (а не с триумф на любов и близост) ПРОДЪЛЖАВА да не бъде никаква поука за човечеството, че така просто не става. Това не означава, че трябва буквално и преносно да използвате хладнокръвно човека до вас просто като парче огледало. Означава, че да търсите подобни неща от него само по себе си е о-б-р-е-ч-е-н-о. Как е възможно този човек да отрази тези качества към вас, ако вие самия не ги притежавате? Нали той ще отрази именно тяхната липса? И вместо да видим и да се поучим от това, ние ставаме агресивни и просто решаваме, че човека е неподходящ. И просто продължаваме да търсим „идеалния човек“. А такъв няма. Теоретично, ние можем да се свържем с всеки, просто защото така или иначе всичко е Едно. Но в същото време няма да можем да се свържем с никого докато не разберем, че не можем да очакваме нищо от никого преди самите ние да сме постигнали това, което „изискваме“ да бъде отразено към нас.
T.e. – по-идейно е не да „търсите“ най-подходящия за вас човек, а да създадете най-подходящото огледало, колкото и мъка да причини това на пръв поглед! Това важи за отношения тип родители-деца, мъж-жена, приятели, всякакви видове роднини, отношения на работното място и т.н. В същото време, дайте си сметка, че промяна в живота ви не може да настъпи, като се опитвате да усмихнете образа в огледалото. ВИЕ трябва да се усмихнете, за да може огледалото да отрази това. Другото не е технически възможно и смятам, че тази метафора е повече от опростена.
Всъщност, поставено в този контекст безусловната любов е самоподразбираща се, тя просто е self-explanatory. Можете единствено да обичате, но не и да очаквате или да изисквате да бъдете обичани. Ако някое от последните 2 присъства като желание, значи първото не е изпълнено. А ако първото не е налице, няма как да го получите anyway. Ако първото обаче е налице – няма да го търсите, защото то просто ще БЪДЕ, няма начин да го няма във вашата реалност – огледалната природа на Творението предопределя това. Това е живот на предпочитания, а не на желания. Потънете много добре в този нюанс. Това е живот с разбиране, което пък е радост.
В този смисъл, филмът и неговата митология ни преподават своя най-разтърсващ урок, демонстрирайки ни, че ние не сме творение, а Творец. Буквално, буквално, БУКВАЛНО. Метафората за човека, който не се е раждал и не умира, е алегорията за Първичната частица, която е индивидуалното съзнание на всеки един от нас. Тя създава себе си, своите отражения и играе със собствените си вариации, като тези вариации забравят, че са Едно и също нещо за целите на преживяването. Те създават „време“, защото това е единственият начин да се преживее концепцията за промяна. В едно „пространство“, където съзнанието разбира, че всичко, което може да съществува – вече съществува – не може да бъде преживяна концепцията за промяна. Само ако забравите всичко това и създадете идеята за „време“ можете да имате това уникално пътешествие. Земята е едно от „местата“ предлагащи тази възможност.
And here we are… playing with our own shadows, „lost“ in our own Game of eternity...

Ех, не знам какво да кажа още, освен „божествено вдъхновен филм“ :D

Завършвам тази рехава що се отнася до личните ми включвания в сайта година, като се надявам следващата да бъде доста по-активна :)
Оставям ви с долния разтърсващ track. Както много точно се казваше в един от коментарите отдолу: „If you can’t cry along with this, you’re already dead...“

Powerful piece with powerful words.                                                                                                             www.youtube.com/watch                                                                                                                              http://www.parallelreality-bg.com/                                                                                                            



Гласувай:
4



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: budha2
Категория: Други
Прочетен: 8685665
Постинги: 4190
Коментари: 1130
Гласове: 1577
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031