Блогът на budha2 :: Представа за реалността

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

05.04.2015 20:23 - Представа за реалността

Автор: budha2 Категория: Технологии

Прочетен: 1083 Коментари: 0 Гласове:

Някои я губят. На други им налагат недействителна. Погрешно, няма как. Точно казано е: налагат им да излязат от реалността, която е само една. И ги принуждават да влязат в нещо друго. Често това се оказва решаващо и води до шизофрения.

Вестникарите наложиха понятието „паралелна реалност“. Можем да де досещаме, кой им го вмени.

Според цитирания по-горе „експерт“ „президентът Обама изложи своята цел в Близкия изток: да унижи и победи Ислямска държава. Обаче изглежда, че досега е постигнат забележително малък напредък.

Защо беше доказано, че е толкова трудно най-голямата световна сила и нейните регионални съюзници да успеят срещу около 30 000 радикални екстремисти? Отговорът може да бъде намерен чрез проучване на положението, когато Съюзниците се сблъскали с Русия след Първата световна война.“

Нататък се разтягат локуми за „умора“, „нисък боен дух“ на нявгашните и сегашните западни Съюзници. Но в момента половината от мераклиите за война срещу Ислямска държава са деспотични режими от Близкия изток. Защо те – най-заинтересуваните, свръх богатите, въоръжени до зъби с най-съвременни средства за унищожение на противника, не успяват? Докато, „след пет години на битки радикалите успяха да обединят своето господство и да продължат да застрашават западните интереси“?

Какви интереси има Западът на другия край на света? Изтокът има ли такива в Запада?

Ето верния отговор: Сега всичко е бизнес. Китай, Република Корея, арабските монархии, Русия чрез олигарсите от КГБ, изкупуват Запада. Преди дни Китай напазарува поредната прочута фирма – италианската “Pirelli”. До неотдавна тя прославяше Апенините с едни от най-висококачествените автомобилни гуми. Е, вече е китайска!

Западът отдавна не произвежда почти нищо полезно. Всеки по-опитен тукашен автомонтьор ще ви каже например, че днешните автомобили “Mercedes” нямат нищо общо с онези качествени, едва ли не вечни, возила отпреди три десетилетия. А военната продукция – неговата остатъчна гордост, трябва да бъде пласирана. Защото корпоратокрацията оцелява и така.

„Светът е бизнес, мистър Бийл!“

Войните не са нищо друго, освен бизнес. Е, за народите – катастрофа. Но те са статистика, както е постановил товарищ Сталин… Ако перифразираме нашия класик, „почешеш ли се тъй еднъжки, войни да се подклаждат, наместо…“! Ето я Тяхната мечта – на Братството. За разлика от американската, тя е осъществима – само от Тях.

Понеже от доста години всекидневно следя някои известни англоезични медии, знам що за стока са отделни автори в тях. Една „коментаторка“ – тук неодемократите биха я нарекли „колумнистка“ – е наета в налагания като „ляв“ всекидневник „Стражът“.

Когато човек се окаже в Тяхната координатна система, е добре, преди да мърси съзнанието си, да се ориентира в действителността, а не в „паралелната реалност“, която Те представят за истинска. Ако въпросното издание е „ляво“, то би трябвало да е на страната на Русия. Понеже, както знаем от „творчеството“ на все още смятания за едва ли не „гениален“ пролетарски – сиреч комунистически – поет, тя е глобалният център на левичарството. Цитирам:

„Москва, Москва! Ти ярко пак пламтиш, ти пак туптиш! Ти пак си огнено сърце и с ясна пурпурна усмивка бдиш над братски стиснати ръце. Че блясъкът на твоята зора раздра световната тъма, че ти като възторжена сестра събра на цялата земя и радостта, и бурната печал!…

Москва, Москва! сърце от разтопен метал!

Москва, Москва! Пред твоите стоманени врати разби се вражата вълна; звездата ти с рубинен лъч трепти над всяка горестна страна, където робът цял живот оре, а мре лишен от късче хлeб, където пролетарското море, възвре от пламъка свиреп на петгодишна демонска война.

Москва, Москва! – звезда на нови времена!

Москва, Москва! От своите площади днес мълвиш присъда над вековен гнет. Сред теб са Лондон, Рим, Берлин, Париж, сред теб и целий пролетарски свет. И горда в своя блясък и гърмеж, с копнеж за сетната борба, пламтиш чрез всеки старец и младеж, зовеш кат бронзова тръба и твоя зов веригите руши!…

Москва, Москва! вулкан от пламнали души!“

Не пропускайте, че същият автор разказва за своята среща с дявола, като го изписва с главна буква. Но освен това посвещава стихове на Роза Люксембург, на Съветска Русия. Развява като знаме на „прогреса“ някакъв „Червен Прометей“. И открито се гаври с вярващите в Христа, бранейки еврейството. На всичко отгоре неговият Христос е… разбойник! Ето:

„Сказание има от Марка, обвито с мистична тъма: „Мария бе с Йосиф другарка, роди и остана мома…“

А тоз път тръби не тръбиха, нема и звезда да сияй, но два магазина разбиха и биде обран Мордохай.

Мария, макар да бе проста, разбираше много неща, отнесе Исуса на моста и мигом изчезна в нощта.

Детето обвито бе с вестник и с молив бе писано там: „Родители бедни, но честни харизват отрочето вам.“

Един херувим с карабина се люшкаше татък пиян: край моста тържествено мина и спря се за миг замечтан.

Пристъпи усмихнат и весел, затрогнат от детския вик, но щом се над него надвеси – изтръпна и дръпна се в миг:

видя младенеца застанал на своите детски крачка – стои, героически хванал солиден револвер в ръка:

„Приятелю, горе ръцете!…“ Стражарят не бе толкоз прост – повдигна ръце и усети как в джоба му бръкна Христос…“

Впрочем, за Христо Измирлиев – „Пролетарчето“ Смирненски, Левски е герой, благодарение на чиито усилия „рубинени звезди пламваха революционните комитети“. Богохулно го нарича „Апостол“. Както и гойското стадо от „умни“ и „образовани“, от комунистическите негодници – добичета. Досега, обърнали гръб на Бога, противно на Неговото Учение, вярват в един безбожник, убиец и крадец.

Кой знае защо не го е провъзгласил за „Христос с револвер“, да ме прощава Господ? Накрая, като венец на цялата антихристиянска същност на комунизма, Левски на „Пролетарчето“, извършва греха на позора, както е от Юда насам. „Героят“ се… самоубива:

„Левски, неуморимият бунтовник, гордият апостол на свободата, не пожела да достави със смъртта си удоволствие на властниците. В тъмната февруарска нощ той жестоко разби главата си в дебелите хладни стени на затвора – сякаш те бяха същите стени на грамадния затвор, който цял живот той руши, сякаш това бяха железните пръчки на клетката, върху които настръхнал се удряше затворен, обезкрилен орел…“

За Смирненски Ботев е същият „херос“ – борец за комунизъм.

Разбира се, има стихове за „Първи май“, за „роби“, за „Гавроши“, за „Северния Спартак“… А „ескадроните“, разбира се, са… „червени“ и победни! Ала не това е темата ни. Извинете за отклонението. Смятам го необходимо, та всеки да уточни къде се намира в споменатата Тяхна координатна система. Тъй като онези, чийто души Луцифер или Дяволът на Смирненски е купил, са едновременно с Тях – фарисеите, но и с пак Техния „обран Мордохай“ – „сиромах“, собственик на… магазини!

Попаднал във въртопа на неосвободеното от болшевишките догми обучение, придружавано от всякакви „изми“, унаследени пристрастия, изпълнени с фалш идеологеми, разпространяване от лъже пророци; оцеляващ в океана от убийствена пропаганда, насаждана и посредством псевдо забавления, човек наистина се обърква. Не рядко се удавя, без да усети, че е покойник. Понеже душата му е отнета или, подобно на доктор Фауст, сам я е предал.

И така, понеже познавам най-добре столицата, ще насоча вниманието ви преди всичко към нея. В София има булевард „Христо Смирненски“, който започва от масивен паметник на „Пролетарчето“, издържан в стила на класическия социалистически реализъм – сталинизма. Статуята на впечатляващо якия за болен от туберкулоза бивш Измирлиев е вторачена някъде. Но – не в небето, нито надолу – към онези, които смяташе за „свои братя“. Навярно в някакво „бъдеще“, известно единствено на неговия събеседник – дявола. Това е Смирненски – не просто ценен, а даже обичан. Личи по цветята под статуята.

Булевард „Васил Левски“ и улица „Дякон Игнатий“, доскоро „Левски“, разсичат центъра на града. Паметникът на трикратно отреклия се от вярата в Исус Христос – чиста проба масонски обелиск, украсен със съответните символи, е средище, около което е оформен важен площад. Тотеми на Кунчев из страната – колкото щете.

Булевард „Христо Ботев“ е важна софийска транспортна артерия. Има ли съмнение в Ботйовото отрицание на Бога? Понеже познавам някои от видните и ерудирани анархокомунисти, знам със сигурност: Те го тачат, съзнавайки плагиатствата му и неговата нищожност като личност. Трябва им като символ, както са се изразявали пред мен. Не Бог, а Ботйов!

Току до сравнително скромния монумент на карловския мушморок, изобразяван като „герой“, се мъдрят указателни табели „Площад Йерусалим“! Сякаш ръката на невидим, но справедлив градостроител, е подредила нещата: всяко – на мястото си.

Излишно е да гадая, колко паметници на тези двамата съществуват из страната, какъв е броят на булевардите, улиците и площадите, „закичени“ с техните имена. Но…

Никъде у нас няма паметник на Исус Христос. Нито един! Обаче, отвори ли се дума за това, или за заблудите, съдържащи се в т. нар. Стар завет, неофитите – тези новопокръстени „християни“, посиняват от биене в гърдите. Нищо, че до неотдавна или лично те, или предците им, са преследвали вярващите в Христа, както фарисеят Шаул от градчето Тарс го е правил – до смърт! Не случайно толкова много държат на него – на Павел. И устояват в Стария завет, но не и в Словото Божие – Христовото. Плодът не пада далеч от дънера…

Вярват на поповете, които, безвкусно и прекалено пищно, накипрени досущ като цигански булки, „негорделиво“ се величаят помежду си с „ваше светейшество“, „ваше високо преосвещенство“, „ваше преосвещенство“, „ваше високо блаженство“, „ваше блаженство“, „ваше преподобие“, и „отче“!

Това, че в Евангелските текстове намираме свидетелство за Божията заръка, няма значение. Новохристияните – догматици, изпечени в пещите на комунистическите и Техните дъщерни организации, имат своя версия на „християнството“. За тях не Бог и неговият Завет имат значение. Те не хранят никого. Нима поповете им, са като „небесните птици, които не сеят, нито жънат, нито трупат в хамбари, а нашият Отец в небето ги храни“?

Нищо подобно. Един от поповете – по образование социнженер, но всъщност чиновник, в пищно расо, служещ в най-голямата черква – „Александър Невски“, е и… кръчмар. Да, притежава ресторант и го върти, без да му мигне окото за Евангелския разказ с разгневения Христос, прогонващ сарафите и търговците – фарисейските измекяри – от храма.

Бил съм свидетел, как като епископ и предстоятел на същата черква, настоящ митрополит, агент на Държавна сигурност с псевдоним „Мишо“, обсъждаше сделка за… внос на ламарина. Ама не за нуждите на „храма“… Клирът изобилства от такива примери. По същия начин се появиха „архонтите“ – комунистически изедници, милиционери и мутри!

Да не говорим за това, че, също в противовес на Божието правило, държат на материалното. Господ учи, да не се кълнем. Но пък Сам осъжда:

„Проклети да сте, слепи водачи, защото казвате: Който се закълне в храма, няма значение; но който се закълне в златото, дето е в храма, е грешен. О, вие, глупци и слепци, кое е по-голямо – златото или храмът, който пречиства златото?“

Новопокръстените са в синагогата, която предлага „земен рай“, както се пее в антибългарския химн, чиято мелодия е еврейска кръчмарска песен. А Словото Божие, но неизопачено, нефалшифицирано от талмудистите и техните псевдо християнски последователи – поповете, постановява съвсем различни правила. Особено Глава 23 от Свидетелството на Матей. В нея са предадени Божите наставления, които самозабравилите се църковни велможи, до един еретици, не съблюдават:

„А вие не допускайте, да ви наричат равине, защото един е вашият Господ, а всички вие сте братя. И никого на този свят не наричайте „отче“, понеже един е вашият Отец на небесата. Нито трябва да бъдете наричани водачи, тъй като един е вашият водач – Христос. Но онзи, който е най-велик сред вас, той да ви бъде слуга.Защото който се възгордее, ще бъде смирен. А който сам се смири, ще бъде въздигнат.“

Нищо от това не е валидно за местните попове и за „православните скотове“. Те вярват в онова, което сами решат. Най-вече в комунизЪма и „колко хубаво е било при милиционер—социализЪма“. „Когато ходехме на море“!…