Блогът на budha2 :: Животът не идва от Земята, идва от космическите пространства

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

25.07.2016 11:24 - Животът не идва от Земята, идва от космическите пространства

Автор: budha2 Категория: Технологии

Прочетен: 798 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 25.07.2016 11:31

Нов превод. Лекция от цикъла „За живота на човека и земята“ (GA-349), изнесена пред строителите на Гьотеанума

Теми в лекцията: Механичните строежи и тези в природата, Айфеловата кула и житният клас. Слюда, кварц и фелдшпат. Най-твърдите планински скали са останки от стари растителни формации. Цялата земя някога е била жива, първоначално е била растения, а след това – животно. Всичко минерално е остатък от живот. Животът идва от Космоса. Кварцът, слюдата и фелдшпатът като лекарства. Миграцията на птиците. За коралите.

(Задават се въпроси за цветовете и праисторическите скали)

Д-р Щайнер: По-напред ще отговоря на въпроса за скалите, понеже той може да се отнесе към нещата, които обсъждаме напоследък. Вече знаете, че когато се строи една сграда на земята, трябва да се обърне сериозно внимание на законите, свързани с тежестта, гравитацията и много други — законите за еластичността, да речем, за които също ще стане дума.

Представете си, че някой строи кула — кула като например онези на Кьолнската катедрала, или че строи нещо като Айфеловата кула. Ясно е, разбира се, че тя трябва да се построи по такъв начин, че да не падне. Ако имаме добри познания за законите на гравитацията, постройката няма да рухне. И все пак най-високите кули на земята могат да се построят само върху основа, която е една десета от извисяващото се нагоре. Най-високите кули са десет към едно спрямо основата. И така, най-високите кули се строят при съотношение едно към десет — в противен случай движението на земята, бурите и т.н. ще ги съборят. Но в добавка на това трябва да се погрижим самите кули да са малко еластични. Върхът им винаги слабо се люлее напред-назад. Трябва да се обърне внимание и на онова, наричано сила на гравитацията. Кулата винаги ще се люлее, но, щом се разклати силно, тя пада. Айфеловата кула се клати доста на върха. Но трябва да се внимава той да не излиза извън основата.

А сега ако погледнете — да вземем за пример — един пшеничен стрък, ще откриете, че при него не се наблюдават тези закони. Стеблото на пшеницата реално е като кула, но има мъничка основа. Това стебло се издига нависоко от малката си основа и ако пресметнем съотношението, то определено няма да е едно към десет, каквото винаги трябва да се използва в механичните постройки. Съотношението е по-скоро едно към четиристотин, а в много случаи — едно към петстотин. Според механичните закони, които използваме на земята, такава кула непременно би трябвало да падне. Когато е разклатена от вятъра, нейните сили на еластичност не могат изобщо да се разберат от законите, на които се подчиняват инженерите.

Ако опитате да закрепите нещо доста тежко на Айфеловата кула, ще се убедите, че това е просто невъзможно! Но на върха на тази „кула“, пшеничения стрък, намираме житния клас, като те заедно се поклащат напред-назад от вятъра. Това, виждате, противоречи на всички закони в строителството.
Ако някой проучи веществата, от които е изградено това стебло, ще намери дървесина, което ще рече дървесна субстанция, известна ни като флоемна тъкан. Откриваме я в дърветата. След това ще намерите истинския строителен материал: кремък (силициев двуокис), кварц, истинска силициева киселина. Но това е по-твърд кварц, отколкото е онзи в Алпите, в гранита например или в гнайса. Този кварц, казано иначе, образува строителното скеле.

Освен изброените се съдържа четвърта субстанция — вода. Ето как този зид от дървесина, флоемна тъкан, вода и кварц позволява на стеблото да преодолее всички земни закони. Стръкчето трева също е кула, изградена изцяло от вещества. То може да се огъва на вятъра, не се пречупва, изправя се, щом вятърът утихне или времето е добро, издига се отново нагоре — това, разбира се, го знаете.

Но сили като тези — сили, които могат да построят нещо такова от земята — не се намират на Земята, определено не. И ако попитате: Добре де, откъде идват? — отговорът е този: Айфеловата кула е мъртва, а пшениченото стебло е живо. То обаче не взима живота от Земята, неговият живот идва от целия околен всемир. Гравитацията действа върху Айфеловата кула в изцяло низходяща посока, притегля надолу. Стеблото обаче не расте, като се крепи на онова, което е отдолу. Ако строим Айфелова кула, трябва да полагаме един материал върху друг и този, който е отдолу, винаги ще поддържа онзи, който е отгоре. Случаят на стеблото не е такъв; то всъщност се притегля навън към всемирното пространство.

Така че, ако вземем земята (рисува върху дъската) и стръкчетата по нея, понеже Вселената е изпълнена с много фина субстанция, наречена етер, която живее в растението, пшеничените стебла се изтеглят към Вселената. Животът не идва от Земята, идва от космическите пространства, затова казваме: животът просто идва от всемира.

Аналогично, когато се образува яйцето в тялото на майката — говорил съм за това и друг път, — това тяло осигурява само субстанциите. Целият Космос е това, което работи върху яйцето и му дава живот. Във всичко, което живее — обърнете внимание, — работи цялата Вселена.

И сега, ако вземем едно растение, то расте, като това започва под земята. (Рисува нова скица.) Ако това е земята, растението расте в нея. Но земята не е някаква неутрална буца от почва, тя е наистина чудодейна. Тя съдържа всички вещества, но три от тях имаха особена голяма важност в древни времена.

Една от трите субстанции наричаме слюда. В днешните растения се намира малко от нея, но дори сега тя е от извънредно значение. Ако сте виждали вече слюда, ще си спомните, че тя се състои от тънки плочи, толкова тънки, че понякога изглеждат прозрачни. И преди много време Земята е била изтъкана с такива малки плочи от слюда. Те са били в тази посока. (Рисува.) Докато Земята е била мека, са действали такива сили в нея. Противоположни на тях са били други сили: те са идвали отсам (рисува) и се е образувала решетъчна форма в Земята. Тези други сили днес се съдържат в кварца. А по средата има още една субстанция — глина. Глината обединява първите две, изпълва решетката, тъй да се каже. Като минерал се нарича фелдшпат.

И така, преди време Земята се е образувала главно от тези три прастари минерала. Но тя е била изцяло мека, подобна на каша. Имаме слюда, която с много старание е оформила Земята с тънки плочи в хоризонтална посока. После имаме кварц, разположен в тази посока. А след това фелдшпатът споява двете.

Днес откриваме тези най-съществени съставки, когато разгледаме глинестата почва, която е навсякъде в полето. Някога те са били размесени в Земята, а сега се намират отвън, в планините. Ако вземем парче гранит, то е доста грануларно, зърнесто, съставено от малки плочици. Тези плочи са тънките плочи слюда, разбити на парчета. Има и много твърди зърна вътре — това е кварцът; също и спояващи зърна – фелдшпат. Тези три тела са натрошени, грануларни и се намират отвън, в планините. Те образуват основата на най-твърдите планински вериги.

Понеже Земята е била мека, те са били удряни и разбивани на парчета от всевъзможните сили, които са действали в Земята. Но остатъци от тези стари субстанции, особено остатъци от техните сили, все още се откриват навсякъде в Земята, а Вселената изгражда от тях растенията.

Ето защо можем да кажем, че днес, когато ги намираме навън, в планината, те не могат да направят нищо повече. Тези минерали са натрошени, раздробени, смачкани на зърна и са прекалено твърди, за да станат растения. Но понеже растението винаги дава най-важните си субстанции на семето си, онова, което е в земята, все още може да се използва от всемира за изграждането на растението.

Такъв възглед, при който човек има предвид как целият всемир работи заедно, за да породи живот, изобщо не се среща в съвременната наука. Може да сте чели лекцията, изнесена наскоро в Базел, в която се даде обяснение, че животът всъщност трябва да е възникнал на Земята. Лекторът обяви: Да, трудно е да си представим, че просто чрез смесването на химически субстанции, на Земята се е породил живот. В противен случай той трябва да е дошъл от Вселената — но как?

И така, любопитно е да видим как един съвременен учен си представя начина, по който животът може да е дошъл от Вселената. Той си казва: Ами, ако не е от Земята, трябва да е дошъл от други звезди. Най-близката звезда, която може би някога е изхвърлила субстанции, които са полетели към Земята, е толкова отдалечена, че на изхвърленото биха му трябвали четиридесет хиляди години, за да достигне Земята. Човек трябва да има предвид и че Земята преди е била огнено-течно тяло. На него не може да се развива живот, защото, разбира се, всичко живо щеше да изгори. Но то се е охладило и тогава е станало възможно да приеме живота, ако е долетял от най-близката звезда. И човек не може да си представи — заявява лекторът, — че един зародиш на живот, един малък жив микроб може да странства четиридесет хиляди години през космическото пространство, особено като знаем, че там е студено — не е топло: минус 220 градуса по Целзий. Този микроб пристига на Земята и тогава възниква земният живот. По-рано, независимо колко микроби долетят насам, те щяха да изгорят. А когато Земята достатъчно се е охладила, са щели да просъществуват. Но това просто не е могло да се случи — казва лекторът. Следователно не знаем откъде идва животът!

Но човек може съвсем ясно да види, че животът идва от всемира

Човек вижда, че във всичко живо действат не само земните сили. Използваме земните сили само за Айфеловата кула и такива неща. Но в една „кула“ като тази (посочва нарисувания пшеничен стрък) работят не само земните сили, а и силите от цялата Вселена. И когато Земята е била още мека, когато слюдата, фелдшпатът и кварцът или силицият са плували и са се преплитали един в друг в течно състояние, тогава цялата Земя е била под космически влияния; тя е била едно огромно растение. Когато днес отидете в планините и намерите гранита там, или гнайса — който се различава от гранита, защото е по-богат на слюда, — това са останките от това древно огромно растение. И точно както в наши дни растението увяхва и връща минералните си съставки на земята, така по-късно цялото земно тяло, като растение, изхвърлило минералните си съставки. Ето защо днес имаме планинските вериги. Защото най-твърдите планини произлизат от растителната природа, когато цялата Земя е била нещо като растение.

Вече ви казах как е изглеждала Земята, когато тази първична скала е престанала да бъде в растително състояние, но всичко още е било меко. Днешните животни и хората тогава не са съществували, живял е мегатерионът1 и всички създания, които съм ви описвал. Преди да се появи всичко това обаче, Земята е била огромно растение в космическото пространство. И ако днес гледате растение и го увеличите, дори сега ще видите, че отвън то наподобява планински формации. Защото всемирът работи върху растението само като цяло; неговите незначителни части вече са камък. И така, да обобщим, Земята някога е била жива, а това, което откриваме днес в най-твърдите планински скали, са остатъците от живата Земя.

Но твърдата минерална материя на Земята е възникнала и по още един начин. Ако отидете в океана, откривате островни формации. Тук е морето (рисува) и на определена дълбочина в него живеят дребни създания в истински колонии — кораловите мешести организми или полипите. Особеното при тези коралови полипи е, че те непрекъснато секретират варовик. Варовикът остава там и островът накрая се покрива от техните варовикови секреции. И понякога земята потъва там, потъва под повърхността и се образува езеро. Около него има пръстен от варовик, който кораловите организми са оставили след себе си. Всъщност земята като цяло постоянно потъва в същите области, където полипите оставят своя варовик. Те могат да живеят само в морето, затова отиват по-надълбоко и по-надълбоко, докато варовикът остава отгоре над тях.

По тази причина човек може да намери депозити от морски варовик, произлязъл от живи създания, а именно от коралови полипи. Някога е имало животински видове там, където сега в Юра2 намираме варовик и креда. Варовикът е депозит от някогашни животински видове.

Пълна безсмислица е да си представяме, че животът възниква от мъртви субстанции чрез химическото им съчетание. Животът идва от Вселената, изпълнена с етер. Нелепост е да казваме, че мъртвите вещества могат да се свържат и да оживеят — това, което се нарича „изначално сътворение“. Не, всъщност мъртвите субстанции възникват от живото, отделят се от живите същества. Както нашите кости се отделят — те не са първото, което се образува в майчиния организъм — така и всичко останало, костната ни структура и т.н., се образува от живота. По-напред е живото и после идва мъртвото. Етерът ни заобикаля и привлича всичко нагоре, точно както земната гравитация притегля всичко надолу. Той ни тегли нагоре, но не носи смърт, както прави гравитацията. Колкото повече вдишвате гравитация, толкова повече страдате от подагра или диабет или нещо такова. В този смисъл ние умираме. А колкото повече преобладават възходящите сили в нас, толкова повече се оживяваме.

www.otizvora.com/2016/01/7443

Нагоре