Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
25.07.2016 15:40 - Квантови реалности
Автор: budha2 Категория: Технологии   
Прочетен: 645 Коментари: 0 Гласове:
2

Последна промяна: 25.07.2016 15:47

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
image

Things do not happen. Things are made to happen.
— John Kennedy

Вече сме в етап, в който дори задръстената наука разбира, че реалността не е „реална“ по начина по който сме разбирали това досега. Тя е изключително еластичен феномен. Всичко, което някога е „било“ или „ще бъде“, е Сега, извън времето, защото времето е модалност на ума. И за да навлезем във века на многоизмерното ни осъзнаване, на първо място ние трябва да пуснем именно конструкцията поддържаща доминацията на ума – времето и произхождащия от неговата линейност „обективизъм“.

С навлизането в 21 век съществуващите представи за пространство и време все по-често започват да бъдат поставяни под въпрос. В теоретичен план – от редица специализирани дисциплини; в емпиричен – от развитието на технологията. Психологията например, дестабилизира съществуващите представи, като доказва важността на вътрешното време и вътрешното пространство. Времето вече не се поверява изключително на календара и часовника, нито пространството – на линеала и географската карта. Всяко от тях вече се сдобива със собствен вътрешен континуум, с валидност съпоставима с тази на външния свят. Вследствие на това външните измерения започват да се възприемат вече не като окончателни истини, а като това, което всъщност представляват – обикновени условности, произволно определени от човешкия разум. Дори надеждността на тези условности започва да се оспорва от науката и технологията. В научната общност съществува консенсус относно това, че времето и пространството са подвижни, изменчиви, несигурни и в крайна сметка – относителни понятия. Нещо повече, тази относителност може да се провери в практиката.
С кола човек изминава 100 км. за по-малко време, отколкото е необходимо на пешеходец, за да измине 10 км. Със свръхзвуковия пътнически самолет „Конкорд“ човек покриваше 5000 км. за по-малко време, отколкото е необходимо на шофьор да измине 500 км. С „Конкорд“ всъщност човек можеше да излети, да кажем, на дванайстия ден от даден месец и да пристигне на местоназначението си на единайстия ден. По този начин измерването престава да бъде „обективен факт“ и вместо това се превръща в елемент на вътрешното състояние на човека, на технологията или на двете едновременно.
Не само времето и пространството се поставят под въпрос през 20 век, но и така любимият принцип на причинността. Още от древността предполагаемият „закон“ за причините и следствията изглежда неумолим и всеобхватен. Днес този привидно непогрешим „закон“ започва да изглежда все по-ненадежден. Психологията доказа невъзможността човешката мотивация да се характеризира чрез количествени показатели и твърдѝ, че на поведението е присъща двойственост, отправяща предизвикателство към логическите уравнения на причината и следствието. Неопределеността, непредсказуемостта, елементите на случайност и непредвидените мутации все по-често намират място в научните теории. Нещо повече – причинността доскоро бе разглеждана като нещо развиващо се в линейна прогресия „през“ времето и пространството. При положение, че времето и пространството са относителни, то и временната и пространствена основа, върху която е основана причинността, се неутрализира. Във връзка с това Юнг предлага едно съвършено ново понятие – „синхроничност“. С него обозначава това, което той нарича „едно непричинно свързващо начало“. Това е прозореца, който той отваря за нелинейните потоци в западното ни общество. В този контекст самият Юнг е жив архетип, който въплъщава мита за „пътешествието на героя“ – защото той извървява път от линейното към нелинейното и вървейки го – оставя наследство на всички нас от което ние можем да започнем да градим. Както повечето от вас знаят, той е ученик на крайно материалистичния и линеен Фройд.
През 1909 г. обаче, дружбата между двамата мъже започва да гасне. У Юнг се засилват съмненията относно подхода на Фройд, който започва да му се струва прекалено механистичен. Той се разграничава от отчаяните усилия на Фройд да се придържа към рационализма в името на научната порядъчност. Разграничава се от настойчивостта, с която учителят му свежда буквално всичко, дори духовността и стремежа към осмисляне на живота, към потиснатата сексуалност. И най-вече, разграничава се от догматизма му. Когато Фройд прави компромис със собствената си почтеност и отказва да приеме емпирични данни, поставящи под въпрос самата основа на неговата „теология“, Юнг се разбунтува. Учителят и ученикът прекъсват отношенията си и Карл Густав поема по собствен път.
Подобно на Фройд, Юнг изпитва съвсем естественото желание да придаде на психологията порядъчност в очите на общественото мнение. След като това може да бъде постигнато единствено чрез научна легитимност, той, естествено, се стреми към нея. По-късно обаче, Юнг започва все по-малко да се интересува от въпросната научна легитимност, като се насочва към нещо много по-амбициозно. В клиничните си трудове той непрестанно набляга върху потребността психиката да постигне своята собствена интеграция. Нещо, което е необходимо за хармоничния баланс и равновесието на различните функции и процеси на разума и е основано върху старата херметична постановка за синтеза в противовес на анализа, за организма в противовес на механизма, за целостта в противовес на фрагментирането. При положение, че разумът на човека е неговото единствено средство за осъзнаване, опознаване и осмисляне на реалността – един фрагментиран разум по необходимост възприема също така фрагментирана реалност. Преди реалността да бъде повторно сглобена и превърната в осмислена цялост, разумът трябва да постигне собствената си цялост. По този начин Юнг дава възможност на западния човек да се преизбере и да погледне на своя вътрешен космос по един изцяло нов начин.

Що се отнася до науката днес, тази щафета е поета от квантовата физика, която просто е локалната модификация на дадени идеи, които можем да проследим хиляди години назад до източните традиции. Така, принципното единство на вселената е не само главна характеристика на мистичното познание, но и едно от най-важните (пре)открития на съвременната физика. Както вече е доказано днес, това единство се появява на атомно ниво и се проявява все по-ясно, колкото по-дълбоко навлизаме в материята, прониквайки в света на елементарните частици. Единството на всички неща е повтаряща се тема, ако започнете да сравнявате съвременната физика и източната философия. Запознавайки се с различните модели на физиката на елементарните частици, ще видите, че всеки път те изразяват по различен начин едно и също схващане – че съставките на материята и основните явления, свързани с тях, са взаимносвързани и взаимнозависими. Че те не могат да бъдат разбрани като изолирани същности, а само като обединени части на цялото.
В източния мистицизъм тази взаимосвързаност включва човекът-наблюдател и неговото съзнание, но така е и в атомната физика. На атомно ниво „обектите“ могат да бъдат разбрани само чрез взаимодействието между процесите на подготовка и измерване. Краят на тази верига е винаги в съзнанието на човека-наблюдател. Измерванията са взаимодействия, които създават „усещания“ в нашето съзнание, например визуалното усещане за светлинен блясък или за тъмно петно на фотоплака. Законите на атомната физика ни казват с каква вероятност един атомен обект би произвел някакво усещане, ако го оставим да взаимодейства с нас. „Естествените науки“, казва Хайзенберг, „не просто описват и обясняват природата; те са част от взаимодействието между нас и природата.“
Определящата характеристика на атомната физика е, че човекът-наблюдател е необходим не само за да наблюдава свойствата на обекта, но дори и за да дефинира тези свойства. В атомната физика не можем да говорим за свойствата на един обект като такива. Те имат смисъл в контекста на взаимодействието на обекта с наблюдателя. Отново по думите на Хайзенберг: „Това, което наблюдаваме, не е самата природа, а природата, подложена на нашия метод на запитване.“ Наблюдателят решава как да постави измерването и тази постановка до известна степен ще определи свойствата на наблюдавания обект. Ако се промени постановката, ще се променят и свойствата на наблюдавания обект.
По такъв начин в атомната физика ученият не може да играе роля на отделен обективен наблюдател, а е въвлечен до такава степен в света, който наблюдава, че влияе на свойствата на наблюдавания обект.[220] Джон Уилър смята това въвличане за най-важната черта на квантовата теория и затова предлага думата „наблюдател“ да се замени с думата „съучастник“. Според него:

„Що се отнася до квантовия принцип, нищо не е по-важно от факта, че той разрушава представата за един свят, „разположен там отвън“, с оператор, който е гарантирано отделен от него с 20-сантиметрова стъклена плоча. Дори за да наблюдава толкова миниатюрен обект като електрона – той трябва да разбие стъклото. Трябва да го достигне. Трябва да монтира избраното от него измервателно устройство. От него зависи дали ще измерва положение или импулс. Като се монтира устройството, за да измери едното, се изключва възможността за монтиране на устройство за измерване на другото. Нещо повече, измерването променя състоянието на електрона. По-късно вселената никога няма да бъде същата. За да опишем това, което се случва, трябва да задраскаме старата дума „наблюдател“ и на нейно място да сложим новата дума „съучастник“. В някакъв странен смисъл вселената е вселена на съучастници.“

Идеята за „съучастие вместо наблюдение“ бе формулирана в съвременната физика едва наскоро[221], но тя е добре известна на всеки ученик по източна философия. Мистично знание никога не може да се добие просто чрез наблюдение, а само с пълно участие на човека с цялото му същество.[222] Така понятието „съучастник“ е критично понятие в източния светоглед, а източните мистици са го развили до крайност, т.е. до степента, когато наблюдател и наблюдавано, субект и обект, са не само неделими, а стават и неразличими. Мистиците не се задоволяват със ситуацията, при която, както в атомната физика, наблюдател и наблюдавано не могат да бъдат разделени, но все пак могат да бъдат различени. В дълбока медитация практикуващият стига до точката, в която различието между наблюдател и наблюдавано изчезва напълно – субект и обект се сливат в едно единно недиференцирано цяло. Така в „Упанишадите“ се казва:

„Където има двойственост, там едното вижда другото, там едното помирисва другото, там едното вкусва другото... Но където всичко е станало теб самия, тогава как и кого да видиш? Тогава как и кого да помиришеш? Тогава как и кого да вкусиш?“

Това е последното усещане на единството на всички неща. То се постига, както казват мистиците, в състояние на съзнаване, когато собствената индивидуалност се разтваря в недиференцирана цялост, когато сме се издигнали над света на сетивата, а понятието „външен свят“ е останало назад. По думите на Джуандзъ:

„Връзката ми с тялото и неговите части се е разтворила. Сетивните ми органи са изключени. Така, напускайки материалната си форма и сбогувайки се със знанията си, аз ставам едно цяло с Великия Всепроникващ. Това наричам да седиш и да забравиш всички неща.“

Общото между източния мистицизъм и философията на съвременната физика е не само подчертаването на взаимната обвързаност и самосъгласуваност на всички явления, но и отричането на фундаменталните съставки на материята. В една вселена, която представлява неделимо цяло и където всички форми са флуидни и вечно променливи, просто няма място за фиксирани фундаментални елементи. Теориите на атомната и субатомната физика направиха съществуването на елементарните частици все по-невероятно. Те разкриха базовата взаимовръзка на материята, като показаха, че енергията на движението може да бъде преобразувана в маса и предположиха, че частиците са по-скоро процеси, отколкото обекти. Цялото това развитие показа ясно, че простата механистична структура от основни градивни елементи трябва да бъде изоставена, но все още много физици не са съгласни с това. Прастарата традиция да се обясняват сложни структури, като се разцепват на по-прости съставни елементи е така дълбоко вкоренена в западната мисъл, че все още продължава търсенето на основните „първични“ компоненти.

Идеята за „всичко във всяко и всяко във всичко“ е развита най-добре в „Аватамсака сутра“ на Махаяна будизма, която често се смята за кулминация на будистката мисъл. Традиционно се счита, че е създадена от буда, докато бил в дълбока медитация след пробуждането си. Тази огромна по обем сутра описва с големи подробности как се възприема светът в състояние на просветление на съзнанието, когато се стопяват „твърдите очертания на единичното и вече не ни потиска чувството за крайността“. В последната си част, наречена „Гандавюха“, тя разказва историята на младия поклонник Судхана, като дава живо описание на неговото мистично възприемане на вселената. Тя му се явява като съвършена мрежа от взаимни връзки, където всички неща и събития си взаимодействат по такъв начин, че всяко от тях съдържа в себе си всички останали. Нещо, което на запад бегло познаваме като мрежата на Индра. Тази алегория ни учи, че нищо не е действително крайно в суперментален смисъл. То се основава на чувството за всичко във всяко и всяко във всичко. Всяка една идея възниква във взаимоотношенията си с друга идея. Нищо не е само по себе си.
Дори и при въздържане от подобно светоусещане, съвременната наука, без естествено да обявява това открито, по същество възприема херметичния принцип за взаимообвързаността. Концепцията за взаимообвързани микрокосмос и макрокосмос в нейния буквален смисъл, навярно е прекалено метафизична за целите на научния емпиризъм, но принципа за взаимообвързаността не се оспорва. Всеки ученик например, изучава циклите на изпаренията и валежите, на растежа и разложението. Днес са малко хората, които не знаят колко важно е за собствения им живот това, което става в отдалечените бразилски тропически гори. Всъщност, колкото повече разбираме за нелинейните модели на планетата, толкова повече се потвърждава необходимостта да я възприемаме като жив организъм, издевателствата над който, ще имат последствия за собственото ни съществуване, колкото и далечен да изглежда този момент. Днес вече се знае, че богатствата на Земята не са безгранични, а ограничени по обем. Също така е известно, че и най-незначителните ни постъпки могат да имат катастрофални, дори апокалиптични последствия, да доведат до „ефекта на пеперудата“ от теорията на хаоса. Аерозол с фреони, използван в нечия баня, въздейства върху плътността на озоновия слой. Токсините, с които замърсяваме околната среда, ще се завърнат при нас в храната, която консумираме, във водата, която пием и във въздуха, който дишаме. Така, както са твърдели херметиците от древността, ние се намираме в състояние на взаимозависимост със света на природата от който сме неделима част. По подобен начин смислите с които организираме света си са взаимосвързани и няма как да бъдат самостойни единици.[224]

Квантовата неопределеност днес ни напомня, че идеята да можеш да създадеш илюзия за „тук“ и „там“ е една от дефинициите на трета плътност. Възможността да създадеш илюзия за една обективна вселена е онова, което ни дава възможността да забравим, че ние самите сме я създали, за да можем да преживеем концепцията за ограничение. Едновременно с това квантовата теория разруши и класическото понятие за твърдо тяло и за строго детерминистичните закони на природата. На субатомно ниво твърдите материални тела на класическата физика се превръщат във вълнообразни вероятностни картини и тези картини не представят вероятността на нещата, а по-скоро вероятности за взаимните зависимости. Едно внимателно изследване на процесите на наблюдение в атомната физика показва, че субатомните частици нямат значение като самостоятелни образувания, а трябва да се възприемат само като връзки между подготовката на един експеримент и последващото измерване. С това квантовата теория разкрива базисното единство на Вселената. Тя показва, че не можем да разложим света на независими миниатюрни частици. Когато проникваме в материята, природата не ни показва изолирани „основни градивни елементи“, а по-скоро се проявява като сложна тъкан от зависимости между различните части на цялото. Тези зависимости винаги включват наблюдателя като съществена част. Наблюдателят винаги представлява ключово звено във веригата от процеси на наблюдение, а свойствата на един атомен обект могат да бъдат разбрани само чрез взаимодействието между обект и наблюдател. Това означава, че класическата представа за обективно описание на природата вече е невалидна. Картезианското разделяне на Аза и света, на наблюдател и наблюдавано, е неприложимо в областта на атомите. В атомната физика никога не можем да говорим за природата, без едновременно с това да говорим за нас самите. Т.е. външния и вътрешния свят заличават своите въображаеми граници, а „истината“ се превръща в много плуващо понятие зависещо от квантовата ни суперпозиция. „Материалните неща“ вече не изглеждат твърди на физиката и вече не изглеждат като „неща“ на изследователя на възприятието. Те изглеждат като абстракции, суб-продукти (комбиниращи външните сигнали с вътрешната ни система за архивиране), като модели, карти, метафори или просто като маски на езика.
Произвели сме всички „материални неща“ от вечно променящия се потоп от фотони и електрони в бездънна празнота. Както обявява за пръв път Ницше: „Всички сме по-велики художници, отколкото осъзнаваме.“ Или по думите на Хуй Ненг: „Още отначало никога не е имало „нещо“.“
В стриптийза танцьорката сваля една дреха след друга, като накрая се появява гола. Този „тийз“ – някои си мислят – произтича от мита за Ищар, която слязла в ада и трябвало да сваля дреха след дреха на всяка от седемте му порти. На последната порта, гола, Ищар влязла във Вечността. Това символизира отстраняването на маска след маска, докато не остане нито една. Това състояние, както е описано от всички, които са го преживели, надскача всички думи и категории: не можем да изкомуникираме немаскираното с някоя нова маска. Дзен представя „голото“ състояние не чрез кръста, полумесеца, окото в пирамидата или някакъв друг модел, а чрез празен кръг. Празнотата, а не кръгът представлява немаскираното, неизразимото, безусловното.
Ако заемем една метафора от Айнщайн, отношението между събитията и психичните ни представи за тях не съответства на това между пилешкото и пилешката супа. Не извличаме същността на събитията и не изграждаме представите си от нея, както извличаме супата от пилешкото. Ставащото във възприятието и мисленето наподобява по-скоро приписаната (произволна) връзка между палтото и номерчето, което получаваме за него, когато го оставим на гардероб в театъра. Светът не се състои от думи, графики или математика, които изграждат „номерчетата“. Ние просто ги използваме, за да съхраняваме и да индексираме опита си. Светът на опита се състои от невербални, неграфични, нематематически процеси на които се натъкваме и изтърпяваме и които ние обръщаме в думи, графики или математика, за да можем да ги тълкуваме с ума.
Или по-конкретно – думата „вода“ няма да ви намокри; уравнението F = ma няма да ви удари като физическа сила[225]; нито една научна теория не обяснява напълно вашите чувствата/възприятия в този момент; никоя философия, теология или езотерика не обяснява или не предвижда какво ще стане през следващите 30 секунди.
Репрезентациите като продукти на човешкия мозък имат произволни, културно предубедени връзки с не-символните (немаскирани) събития, които подтикват мозъка ни да тълкува. Да се вярва буквално на всяко едно тълкувание е същата грешка като да се вярва, че часовникът на Салвадор Дали е бил течен. Маските или моделите, които изграждат нашата реалност, винаги изключват повече, отколкото включват. Светът на маските, социалният свят, има граници и закони; не-маскираното остава безкрайно и – както е обичал да казва Ницше – бездънно.
Всички „пътища към освобождаване“ (освобождаващи мозъка школи) знаят, че не можем да останем в бездната за някакво безименно завинаги. След като се върнем от променяща мозъка школа в обикновения свят, отново трябва да виждаме и да мислим в маски, иначе няма да сме способни да общуваме и да изграждаме отношения с другите.
След немаскираното или голо видение на Ищар – светът, преживян като безкрайно повече от всички маски – никога повече не можем да приемем някоя маска точно толкова сериозно, колкото нейните идолопоклонници. В състояние сме да виждаме много видове истина в много видове маски, както и заблудите на всичкостта (нагласата „маската включва всичко“) и идентификацията („маската е всичко“).
Ако се опитаме да пишем за този опит след освобождението, по необходимост създаваме метафизика. Това може да приеме формата на неразбираеми и слисващи разума клонове на философията, обикновено наричани „метафизика“, или някаква нова форма, разчупваща правилата на обикновената литература, за да сблъска читателя с новата перспектива, която искам да споделя. Прозата на Джойс, поезията на Йейтс, парадоксите на Чарлз Форт, „окултните“, пълни с шеги книги на Кроули са все такива гротескни маски, създадени да ни освободят от вярата ни в още по-измамните социални такива. Досущ като метафизиката, те имат предвид повече (и друго), отколкото казват и никога нямат предвид нищо буквално. Реалността на метафизиката е реалността на маските.
Популярна пословица гласи: „Да видиш, значи да повярваш“[226], но хората са много по-добри във вярването, отколкото във виждането. Ако нямахме понятие за „кон“, някой щеше да подкара дузина коне надолу по улицата и всеки ще вижда... нещо различно.
В някоя от книгите си Робърт Уилсън споменаваше за едно упражнение, което често правил в своите семинари: искал от участниците да опишат коридора, през който са преминали, за да дойдат в семинарната зала. В резултат никога не могъл да открие дори двама души в групата, които да описват един и същ коридор (а твърди, че е правил този експеримент стотици пъти). Всеки мислел, че е в „един и същ коридор“ с останалите, но в действителност бил в своята собствена интерпретация на реалността. Когато започвал да използва това упражнение, Уилсън решил, че ще получи по-интересна и драматична реакция, ако малко „наглася“ коридора. Забол poster на „момиче на месеца“ на „Playboy“ на стената, мислейки че всеки ще реагира толкова силно на него, че едва ли ще забележи нещо друго. За изумление на Уилсън – никой не видял красивата гола жена... For real. Мъжете не се лигавели пред нея. Жените не се оплаквали от „сексизъм“. Този плакат просто не съществувал за тях.
Когато им задавал въпроси, ставало ясно, че всеки в групата използвал този коридор по един или повече пъти дневно. Те просто били спрели да гледат, защото „знаели“ какво има там.[227] Уилсън заключва, че: „Ако в коридора имаше гигантски паяк, може би единствено някое много малко дете щеше да го види. Нямаме абсолютно никаква гаранция, че еднакво важни и очевидни факти не се прикриват от нашите възприятия от днешните ни догми.“
И той е абсолютно прав.
Навсякъде по света хората са еднакви в своите различия. Всички ние ядем, пием вода, ходим до тоалетната и т.н. – неща общи за човешката физиология. Но начинът по който преживяваме вътрешно тези еднаквости ни формират като индивидуалности. Свещникът на масата е такъв за мен и за вас. Но начинът по който преживяваме свещника е различен. За мен той може да има сантиментална стойност като концепция – не просто този свещник, а свещника като идея. Може да е свързан с определена историческа епоха и това да има някакво значение за вашето преживяване на свещника – комбинациите са безброй. Няма как да твърдим, че това е един и същ свещник, защото той не е.[228]

Нека разгледаме нещо още по-общо за всички ни в подобен стил – изгрева и залеза – като илюстрация на относителната и абсолютната истина. Когато казваме, че Слънцето изгрява сутрин и залязва на свечеряване, това е вярно само на относително равнище. И невярно в абсолютни термини. Само от ограничената гледна точка на наблюдател, стоящ върху повърхността на планетата или в близост до нея, Слънцето изгрява и залязва. Ако сте далеч горе в космическото пространство, ще видите че то нито изгрява, нито залязва, а свети непрекъснато. При все това, дори след като сме осъзнали този факт, ще продължим да говорим за изгрев и залез и ще се наслаждаваме на красотата им; ще ги рисуваме и ще им посвещаваме стихотворения, макар да знаем, че това е само относителна, но не и абсолютна истина.
Друга относителна истина: приемането на форма от страна на вселената и завръщането ѝ в безформието. И двете предполагат ограничената гледна точка, която предлага времето. Каква е връзката на тези два процеса с нашия собствен живот?
На първо място, представата за „мой собствен живот“ е, разбира се, още една ограничена гледна точка, създадена от мисълта, просто друга относителна истина. Защото, в крайна сметка няма такова нещо като „вашия“ живот, тъй като вие и животът ви не са два различни феномена, а едно-единствено явление. Можете да мислите в термините на „вашия живот“ единствено в ретроспекция, което предполага въвеждането на елемента „време“. Виждате, че дори нашия език свидетелства за фрагментацията ни, за обърканите ни дефиниции и понятия. Ако разбирате това, ще започнете да изпитвате объркване спрямо все повече аспекти на онова, което допреди сте смятали за една солидна и логично функционираща реалност. Нейните стожери биват бавно разклащани.

Настъпилата неустойчивост на причинността ще се отразява върху все повече сфери, по-близки до ежедневния живот. Нравствеността, например, е основана в значителна степен на предпоставката за наказанието и наградата. Наказанието и наградата от своя страна пък се основават върху причината и следствието. След като причината и следствието са поставени под въпрос, то и законите, определящи наказанието и наградата, стават по-пластични. Простъпката и прегрешението вече не водят неизбежно до наказание, нито пък добродетелта бива възнаграждавана. Напротив, вече може да се храни надежда да се избегне „заслуженото“ наказание и да се получи „незаслужена“ награда. Всичко зависи от фокуса и дефиницията. Дуалистичният мироглед винаги е разделял реалността, подготвяйки почвата за развитието на определен тип преживявания. Характеристика на поляризираното съзнание е да обяви част от съществуващото за „зло“ и да го осъди на морално ниво. То възприема „гносиса“ като преходност на материалните творения и осмисляне или сливане с чистия дух. В хода на този процес обаче, се изоставя всичко, което прави човечеството дълбоко човечно.
Херметизмът, противно на това, вярва в съществуването на една-единствена цялост. Реалността във всичките ѝ аспекти се възприема като всеобхватна цялост, в която всичките дихотомии, всички различия между тялото и душата, духа и материята, са в хармонично единство. Всичко по своему е истинно. Всичко е част от разбираема картина. В рамките на тази хармония всяко нещо е взаимосвързано с всичко останало чрез мрежа от наслагващи се взаимоотношения. Те са основани на принципа на аналогията. Всички неща са отзвуци, отражения или съответствия на други. Действителността се състои от сложна, непрестанно трептяща и жива мрежа от такива съответствия. Подобно на ноти или акорди, те непрестанно образуват нови съчетания и по този начин се превръщат в част от една-единствена величествена симфония. Могат да се сравнят и с множество разноцветни нишки, така сплетени помежду си, че погледнати отгоре да образуват един величествен цялостен гоблен.
И макар всеки да твърди, че знае тези неща, всъщност много малко от нас живеят по начин, който да демонстрира интегрирането на това. Някак си практически не се получава да преживеем единството, освен на ниво интелект, докато седим на маса или си разменяме езотерични лафчета на някоя лекция. Синхромистицизмът ще ни покаже на практика как това може да работи и ще видите колко от вас ще го отхвърлят като нещо изсмукано от пръстите, въпреки че твърдят че разбират взаимосвързаността на нещата.

image

http://www.parallelreality-bg.com/ 
 



Гласувай:
2
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: budha2
Категория: Други
Прочетен: 6244028
Постинги: 4190
Коментари: 1146
Гласове: 1520
Календар
«  Ноември, 2019  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930