Прочетен: 636 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 17.09.2013 18:20
Природата на мисълта
Природата на мисълта може да бъде разглеждана от две гледни точки – на съзнанието (което е познание) или на формата (чрез която се постига знание), чиято податливост на видоизменения прави възможно постигането на знание. Наличието на тези две гледни точки обуславя двете крайности във философията, които трябва еднакво да избягваме, защото всяка от тях игнорира някоя от страните на проявения живот. Едната крайност разглежда всяко нещо като съзнание, пренебрегвайки жизнената необходимост от формата като нещо, което обуславя съзнанието и го прави възможно. Другата разглежда всяко нещо като форма, пренебрегвайки факта, че формата може да съществува само благодарение на живота, който я одушевява. Формата и животът, материята и духът, носителят и съзнанието са неразделни в своята проява. Те са аспекти, страни на ТОВА, в което и двете са изначални; ТОВА, което е нито съзнанието, нито носителят, а КОРЕНЪТ и на двете. Философия, опитваща се да обясни всичко с формите, пренебрегвайки живота, ще се изправи пред проблеми, които ще е напълно неспособна да разреши. Философия, опитваща се да обясни всичко с живота, пренебрегвайки формите, ще се озове в пътя си пред високи стени, които няма да е в състояние да прескочи. Затова нека приемем, че съзнание и носители на съзнанието, живот и форма, дух и материя са временни прояви на двата аспекта на едното безусловно Съществуване, което не може да бъде познато, освен когато се прояви като Корен-Дух (наречено от индусите Pratyagatman) – абстрактно Същество, абстрактен Логос, от който произлизат всички индивидуални Аз – и Корен-Материя (Mulaprakriti), от която произлизат всички форми. При всяка проява този Корен-Дух поражда едно троично съзнание, а Корен-Материята – една троична материя; тяхна основа е едната Реалност, оставаща вечно непостижима за обусловеното съзнание. Цветето не вижда корена, от който е израсло, макар целият му живот да идва от него и без него съществуването му да е невъзможно.
Характерна функция на Аза като Познавател е отразяването на не-Аза в себе си (като в огледало). Както една чувствителна пластинка приема лъчи светлина, изпращани от предметите, и променя под тяхно влияние своя химически състав (като по този начин се получават образи на предметите), така е и с Аза откъм страната знание по отношение на всичко външно. Неговият носител е една сфера, върху която Азът приема от не-Аза отразените лъчи на Едното Аз. Така върху повърхността на тази сфера се появят образи – отражение на това, което Той не е. Познавателят в първите стъпки на своето осъзнаване не получава знание за самите неща. Той опознава само образите, възпроизведени в неговия носител от дейността на не-Аза, които са само фотографии на външния свят. Ето защо умът, който е носител на Аза като Познавател, е сравняван с огледало, в което се виждат образите на всички предмети, поставени пред него. Ние не получаваме знание за самите неща, а само впечатленията върху нашето съзнание; не предметите, а образите им са това, което намираме в ума си. Както огледалото изглежда така, сякаш предметите са в него, но тези видими предмети са само образи, илюзии, причинени от лъчите светлина, отразена от предметите, а не самите предмети, така и умът в своето познание за външната вселена познава само илюзорните образи, а не самите неща.
Тези образи върху носителя Познавателят вижда като предмети, но това не е нищо друго, освен едно възпроизвеждане в себе си. Аналогията с огледалото и употребата на думата “отражение” в предходния параграф са малко неточни в случая, защото умственият образ е едно възпроизвеждане, а не отражение на предмета, който го предизвиква. Материята на ума наистина приема форма, уподобяваща предмета, поставен отпред, която на свой ред се възпроизвежда от Познавателя. Когато видоизмени себе си по подобие на един външен предмет, тогава се казва, че той знае този предмет, но в разглеждания случай, това, което той знае, е само образ, получен от предмета в неговия носител, а не самият предмет. А този образ не е съвършено копие на предмета по причина, на която ще се спрем в следващата глава.
“Но” – може да се попита – “така ли ще е винаги? Никога ли няма да знаем нещата такива, каквито са сами по себе си?” Така стигаме до идеята за същностното различие между съзнанието и материята, в която то работи, и именно това различие може да даде отговор на важния, поставян от човешкия ум. Когато съзнанието след дълга еволюция развие способността да възпроизвежда в себе си всичко, съществуващо вън от него, тогава обвивката-материя, в която то е работило, отпада и съзнанието (което е знание) отъждествява своя Аз с всички Аз, сред които се развива, и възприема като не-Аз само материята, свързана еднакво с всички Аз поотделно. Това е денят “Бъди с нас!” – сливането, което е триумфът на еволюцията, когато съзнанието знае себе си и другите и знае другите като да е самото то. Поради единосъщието се постига пълно знание и Азът реализира това чудесно състояние, в което приликата не се изгубва и паметта също, но където отделността се стопява и Познавател, Познаваемо и Познание са едно.
Именно величествената природа на Аза, която развиваме в себе си чрез натрупване на познания с времето, трябва да изучим добре, за да вникнем в природата на мисълта, като е необходимо да видим ясно илюзорната страна, да използваме илюзията, за да я надмогнем. И така, нека изследваме сега как знанието – връзката между Познавателя и Познаваемото – възниква, което ще ни помогне да си изясним каква е природата на мисълта.
Познавател, Познаваемо и Знание
Има една дума “трептение”, или “вибрация”, която навлиза все повече и повече в терминологията на западната наука, заемайки ключово място в нея така, както е заемала дълго време в науката на Изтока. Движението е коренът на всичко. Животът е движение, съзнанието е движение. И това движение, въздействащо на материята, е трептение. Едното, Цялото може да се определи като непроменливо, неподвижно или като абсолютно движение, защото в Едното относително движение не може да има. Само когато има диференцираност – наличност на отделни части, може да бъде мислено това, което наричаме движение – промяната по отношение на място, последователност и време. Когато Едното стане Много, тогава се появява движението. Щом е ритмично, правилно, то е здраве, съзнание, живот и обратно – неритмично, неправилно ли е движението, то е болест, несъзнание, смърт . Защото животът и смъртта са близнаци, родени по един и същи начин от движението, което е проява.
Когато Едното стане Много, движението възниква по необходимост. Ето защо, когато Вездесъщото се прояви като отделни частици, постоянното движение трябва да представи вездесъщност, или, казано по друг начин, трябва да отрази тази вездесъщност (да бъде неин образ) в материята. В същността на материята е отделността, както в тази на духа е единството. И когато близнаците изплуват от Едното, подобно на каймака в млякото, отражението на вездесъщността на това Едно в множествеността на материята е безспирно и безконечно движение. Абсолютното движение – присъствието на всяка движеща се единица във всяка точка на пространството във всеки момент – е тъждествено с покой, но покой само от гледна точка на материята, не и от тази на духа. От гледна точка на духа вездесъщо е Едното, а от гледна точка на материята – Многото.
Това безкрайно движение се проявява в материята, даваща му израз, като ритмични движения, вибрации, при което всяка Джива, или отделна единица съзнание, е отделена от всички други Дживи посредством тънка обвивка от материя. Всяка Джива по-нататък се въплътява, облича се в различни дрехи от материя. Когато тези дрехи от материя трептят, те предават своите трептения на обкръжаващата ги материя и тя става посредник, чрез който трептенията се предават навън. Този посредник предава на свой ред трептенията на “дрехите”, обвиващи друга Джива, което кара тази Джива да трепти в унисон с първата. С тази поточност от трептения, зародили се в една Джива, предадени на материалната й обвивка, от нея – на посредника, който е я заобикаля, а от него – на друга обвивка и от тази обвивка – на Дживата, която е в нея, ние получаваме веригата трептения, чрез която един познава другиго. Втората Джива познава първата, защото я възпроизвежда в себе си и така изпитва онова, което изпитва и първата. И все пак има някаква разлика, защото втората Джива предварително е в състояние на трептение и нейното състояние след получаване на тласъка от първата не е просто преповтаряне на този тласък, а смесица от нейното собствено индивидуално трептене и онова, което я достига отвън, ето защо резултатът не е абсолютно точно възпроизвеждане. Близостта с образа на първоизточника става все по-пълна и по-пълна, но цялостната прилика с него все не ни се удава, докато сме в облеклата си.
Тази последователност от трептения се наблюдава често в природата. Пламъкът например е един център на трептения в етера, които наричаме топлина. Тези вибрации, или топлинни вълни, привеждат околния етер в трептене, а той от своя страна предизвиква подобни трептения в етера на едно парче желязо, намиращо се наблизо. Неговите частици започват да вибрират под външния импулс и така желязото става горещо като само на свой ред вече излъчва топлина. Ето как дадени вибрации преминават от една Джива в друга и как всички същества са взаимно свързани посредством тази мрежа от връзки.
Различните видове трептения във физическата природа назоваваме с различни имена (едни наричаме светлина, други – топлина, трети – електричество, четвърти – звук и т.н.), и все пак всички те са от едно естество, всички те са начини на движение на етера (звукът също първоначално е етерно трептене), макар че се различават по честотата на трептенето и по характера на вълните. Мисли, желания и дела – активните прояви на знание, воля и енергия в материя – са все от едно естество, т.е всички те са трептения, но се различават в проявата си поради своя различен характер. Има последователност от трептения с определен характер в определен род материя, която наричаме мисъл-трептене. Друга една последователност се нарича желание-трептене, трета – дейност-трептене. Всички тези имена означават известни налични феномени в природата. Съществува вид етер, чиито трептения, когато е приведен в движение, действат на нашите очи; това движение на частиците наричаме светлина. Има и един много по-фин етер, чиито трептения се схващат от ума; това движение на частиците наричаме мисъл. Ние сме заобиколени от материя с различна степен на плътност и наименоваме движенията според това, как ни действат, според това, как им отговарят различните органи на нашите плътни и фини тела. Названието “светлина” даваме на онези движения, които действат върху окото; названието “мисъл” – на движенията, които действат върху друг един орган – ума. “Виждане” има, когато светлина-етерът между даден обект и нашите очи е приведен в трептене; “мислене” има, когато мисъл-етерът между даден предмет и нашия ум е приведен в трептене. Едното не е с нищо повече или по-малко мистериозно от другото. Когато ще говорим за ума, ще видим, че измененията в подредбата на неговата материя се причиняват от ударите на мисъл-вълни и че при конкретно образно мислене, ние изпитваме още веднъж първоначалните тласъци отвън. Познавателят проявява своята дейност чрез тези трептения и всичко, на което те могат да отговорят, т.е. всичко, което могат да възпроизведат, е знание. Мисълта е възпроизвеждане в ума на Познавателя на онова, което той не е – не-Аза; тя е картина, получена от смесеното въздействие на различни вълни-трептения; тя наистина е един образ. Една част от не-Аза трепти и когато Познавателят започва да трепти в отговор, тази част става Познаваемото. Трептенето на материята между тях прави възможно Знанието, тъй като ги представя един на друг. Така възниква и се поддържа веригата Познавател, Познаваемо и Знание.
ГЛАВА II
Творецът на заблудата
“Станал равнодушен към сетивните предмети, любознателният трябва да търси Господаря на сетивата, Мисъл-Създателя, който създава заблудата.”
“Умът е великият убиец на Реалността.”
Така е писано в един от откъсите, приведени от Блаватска в “Книга на Златните правила” – тази чудесна поема в проза, един от най-отбраните нейни подаръци за света. Наистина, няма друго по-изразително название за ума от това – “творец на заблуда”.
Умът не е Познавателят и трябва винаги внимателно да се разграничава от него. Много от заблужденията и трудностите, които измъчват изследователя, произлизат от това, че той не отчита разликата между този, който знае, и ума – неговото средство за достигане на знанието. Все едно да не се прави разлика между скулптора и неговото длето.
Умът в основни линии е двойнствен и материален, тъй като е съставен от обвивка фина материя, наречена причинно тяло плюс манас (абстрактен ум) и от обвивка по-груба материя, наречена умствено тяло плюс манас (конкретен ум), като самият манас е отражение в атмичната материя на този аспект на Аза, който е знание. Този ум ограничава Дживата, която с разширяване на себесъзнанието намира себе си ограничена отвсякъде. Както някой, когато за постигането на известна цел си слага дебели ръкавици, открива, че ръцете в тях изгубват голяма част от чувствителността си, от деликатността при докосване, от способността си да държат дребни неща и че в тях е способен да държи само големи предмети и да усеща груби докосвания, по същия начин и Познавателят усеща себе си, когато се облече в дрехата на ума. В случая Познавателят е ръката, а умът – ръкавицата.
В следващите параграфи ще сведем използването на названието ум само за означаване на конкретния ум – умствено тяло плюс манас.
Умът е резултат от минала мисловна дейност и постоянно се видоизменя от настоящата мисловна дейност. Той е нещо точно и определено с дадени способности и неумения, силни и слаби страни – последствия от активност в минали животи. Той е такъв, какъвто сме го създали; ние можем да го променим само постепенно; не можем да преодолеем недостатъците му чрез усилие на волята, не можем да го пренебрегнем, нито отведнъж да отстраним несъвършенствата му. Такъв, какъвто е, той е наш, една част от не-Аза, която е приспособена и оформена за наша собствена употреба и само чрез него можем да знаем.
Всички резултати от мисловната дейност, която сме извършвали в миналото, са в нас и съставляват нашия ум; всеки ум притежава свое собствено състояние на трептене и се намира в непрекъснато движение, т.е. представлява една последователност от непрекъснато сменящи се картини. Всяко впечатление, идващо отвън, се отпечатва върху това вече съществуващо и действащо кълбо, като наличните трептения променят новопристигащите, но и самите те също се изменят от тях. Резултатът следователно не е точно възпроизвеждане на новите трептения, а смесица от тях и вече съществуващите. Да си послужим за пример пак със светлината. Ако държим парче червено стъкло пред очите си и гледаме зелени предмети, те ще ни се сторят черни. Подобно нещо ще се получи и ако наблюдаваме син предмет през жълто стъкло. Един цветен посредник при всички случаи ще създаде впечатление за цвят, различен от този на предмета, гледан с просто око. Дори когато гледат на нещата с просто око, отделните хора виждат някак различно, защото и самото око видоизменя трептенията, които получава, при това много, много повече, отколкото мнозина си представят. Влиянието на ума като посредник, чрез който Познавателят получава впечатления за външния свят, наподобява в голяма степен влиянието на цветното стъкло върху цветовете на предметите, гледани през него. Познавателят е дотолкова несъзнателен за това влияние на ума, колкото е и един човек за различията в цветовете на предметите, които стъклата предават, ако е наблюдавал света единствено през червено, жълто или друго някакво стъкло.
В този именно опростен и разбираем за всички смисъл умът се нарича “творец на заблуди”. Той ни представя само разкривени образи – смесица от него и външния предмет. Но в един много по-дълбок смисъл той наистина е вече “творец на заблуди”, защото дори тези разкривени образи са не друго, а образи на видимости (не на действителности); сенки на сенките – това е всичко, което той ни дава. Нека сега обаче да разгледаме заблудите, които са следствие от неговата собствена природа.
Нашите разбирания за света щяха да са твърде различни, ако бяхме в състояние да го познаваме такъв, какъвто е дори само във видимата му форма, без видоизмененията, резултат от трептенията на ума. Това не е невъзможно, но е възможно само за доста напредналите в овладяването на ума. Трептенията на ума могат да бъдат туширани, като съзнанието се отдръпне от тях – тогава всяко въздействие отвън ще възпроизведе точно копие на себе си, като трептенията ще си съвпадат и по качество, и по количество, несмесени с трептенията, принадлежащи на наблюдателя. Другият начин, по който това може да стане, е като съзнанието се насочи и проникне наблюдавания предмет, непосредствено преживявайки по този начин неговите трептения. И в двата случая се постига едно истинско познание за предмета. Идеята в света на ноумените, на която е израз дадена форма (тяло), също може да бъде позната, но само от съзнание, работещо в причинното тяло, неспъвано от конкретния ум или от по-плътните носители.
Да приемем за истина факта, че обикновено познаваме единствено собствените си впечатления за нещата, а не самите неща – освен в посочените случаи, – който е от голямо значение за поведението ни в живота. Осъзнаването на този факт ни дава урок по смирение и предпазливост, както и готовност да се вслушваме в нови идеи. Ние губим инстинктивната си сигурност, че сме прави в наблюденията и заключенията си, и се научаваме да се вглеждаме първо в себе си преди да осъждаме другите.
Нека да си послужим с една илюстрация, за да ни стане по-ясно казаното дотук.
Срещаме лице, чиято честота на трептене е такава, че допълва нашата собствена. Когато се срещнем, енергетично се изразходваме един в друг, поради което не се харесваме взаимно, не виждаме нищо в отсрещния и всеки от нас се чуди защо еди-кой-си счита този за остроумен, когато ние го намираме за крайно глупав. В подобен случай, ако аз лично съм постигнала малко повече себесъзнателност, не бих се чудила. Вместо да смятам другия за глупав, бих могла да се попитам: “Какво ми липсва, че не мога да отговоря на неговите трептения? Ние и двамата трептим и ако аз не мога да схвана неговия живот и мисъл, то е защото не мога да възпроизведа неговите трептения. Защо трябва да го съдя, ако не мога дори да го познавам, докато не променя себе си дотолкова, че да бъда в състояние да го възприема?” Ние не можем да променим много другите, но можем да променим много себе си и би трябвало непрекъснато да се стараем да разширяваме възприемчивостта си. Трябва да станем като бялата светлина, която съдържа в себе си всички цветове и не изкривява нито един, защото нито един не отхвърля; която притежава способността в себе си да отговори на всички. Доколко сме се приближили до тази белота можем да съдим по силата си да откликваме на най-различни характери.
Умствено тяло и манас
Нека сега да се спрем върху устройството на ума като орган на съзнанието откъм неговата страна Знание и да видим какво е това устройство, как сме създали ума си в миналото и как можем да го променим в настоящето.
Умът като живот е манас, а манас е отражение на познавателната страна на Аза – Азът като Познавател – в атомичната материя на третото (умственото) поле.
Умът като форма има две страни, обуславящи по различен начин дейността на манас, когато съзнанието работи на умственото поле. Тези две страни се дължат на натрупаната в полето материя, привлечена от атомичния трептящ център. Тази материя, според нейната природа и приложение, наричаме умствена или мисловна материя. Тя заема една обширна област от Вселената, която прониква астралната и физическата материя, и съществува в седем подразделения, подобно на материята, съставляваща физическото поле. Тя възприема главно трептенията, идващи откъм страната Знан и е на Аза, която й налага своя специфичен отпечатък.
Първата и най-висша страна на ума като форма е наречена причинно тяло. Причинното тяло е съставено от материя на пето и шесто подполета на умственото поле, които отговарят на по-фините етери на физическото поле. То е слабо развито у болшинството хора в настоящия етап на развитие, тъй като е безчувствено за умствени въздействия, отправени от външни предмети. Ето защо на първо време можем да го оставим настрана. Всъщност то е орган за абстрактно мислене.
Втората страна се нарича умствено тяло и е съставена от мисловна материя, принадлежаща на четирите по-ниски подполета на умственото поле, които отговарят на най-нискостоящия етер и на газообразното, течното и твърдото състояние на материята във физическото поле. Това дава основание да го наречем плътно умствено тяло. Умствените тела се делят на седем велики основни типа, всеки от които обхваща форми от всички степени на развитие, а те от своя страна се усъвършенстват и развиват съобразно същите закони. Да се разберат и приложат тези закони означава да се замени бавната естествена еволюция с бързо напредване посредством целенасочена дейност. Ето какъв е дълбокият смисъл от тяхното изучаване.
Изграждане и развитие
на умственото тяло
Необходимо е ясно да се схване начинът, по който съзнанието изгражда своите носители, за да може ефективно да бъде използвана ежедневната възможност да го прилагаме за постигането на висши цели в живота си. Будни или спящи ние непрекъснато градим своите умствени тела, защото трептейки, съзнанието въздейства на заобикалящата ни мисловна материя и най-малкият негов трепет, дължащ се дори на най-преходна мисъл, привлича в умственото тяло частици мисловна материя и изхвърля други от него. Това се дължи на трептенията що се отнася до носителя, но не бива да се забравя, че в самата същност на съзнанието е да мисли постоянно за не-Аза като го отхвърля и по този начин непрекъснато се себеутвърждава. Съзнанието се състои от променящото се утвърждаване и отхвърляне – “Аз съм това” и “Аз не съм това”; неговото движение причинява привличане и отблъскване в материята, което наричаме вибрация. Околната среда приема тези вибрации и така служи като посредник за въздействие върху други съзнания.
Фиността или грубостта на привлечената вече в тялото материя, зависи от честотата на трептенията, предизвикани от съзнанието. Чистите и възвишени мисли имат висока честота на трептене и могат да въздействат само на фината мисловна материя. По-грубата остава недокосната, защото е неспособна да трепти с необходимата бързина. Когато подобна чиста мисъл кара умственото тяло да трепти, частици груба материя се изхвърлят от тялото и тяхното място се заема от по-фини частици. По този начин в състава на умственото тяло влиза по-одухотворена материя. И обратно – лошите, или нечисти, мисли привличат в умственото тяло частици по-груба материя, подходящи за техния израз и изхвърлят навън частици по-фина.
Така тези трептения на съзнанието постоянно изхвърлят от тялото един вид материя и я заместват с друг. От това следва изводът, че от вида материя, с която в миналото сме градили нашето умствено тяло, зависи и способността ни да възприемаме мисли, идващи отвън. Ако умствените ни тела са изградени от фина материя, груби и нечисти мисли няма да намерят прием у нас и не биха могли да ни причинят вреда; обратното, ако са изградени от груба материя, те ще се влияят от всяко минаващо зло и ще остават недокосвани и необлагодетелствувани от добри мисли.
Когато срещнем човек с възвишени мисли, неговите мисловни вибрации предизвикват трептения в съответната материя на нашето умствено тяло, които разместват и дори изхвърлят навън някои от най-грубите му частици, за да може то като цяло да вибрира в унисон. Доколко ще разберем този човек, как ще го възприемем, зависи много от нашата минала мисловна дейност, обуславяща и ползата за нашето духовно израстване, която можем да извлечем от общуването си с него. Ние не можем да мислим вместо друг някой; човекът до нас може да мисли само със свои мисли, които причиняват съответно вибрации в умствената материя около него. Тези вибрации влияят върху нас, предизвиквайки в нашите умствени тела сродни трептения, които от своя страна въздействат на съзнанието ни. Ако някой пожелае да достигне с мисъл нашето съзнание, може да направи това само като предизвика мисъл-трептения в умственото ни тяло.
Не винаги обаче такова внасяне на трептения отвън води до непосредствено разбиране. Понякога въздействието наподобява това на слънцето, дъжда и почвата върху семето, заровено в земята. На първо време то сякаш не отговаря на тяхното влияние, но вътре в него все пак е налице един незабележим трепет на вътрешен живот, който ще става все по-силен и по-силен, докато одушевяващият живот пробие накрая обвивката на семето и пусне корен и стъбълце. Така е и с ума. Съзнанието трепти едва забележимо вътре в себе си преди да бъде способно да даде какъвто и да било външен отговор на оказаните му въздействия; по същия начин, когато още не сме в състояние да разберем някой благороден мислител, у нас все пак има едно несъзнателно трептене, предтеча на съзнателното възприемане. Ние сме се докоснали за малко до богатия мисловен живот, на който той е изразител; зародишите на мислите са пробудени и съдействат за еволюцията на нашият ум.
Развитието на ума може да бъде до известна степен подпомогнато отвън, но по-съществена е дейността на нашето собствено съзнание, и ако искаме да притежаваме силно, жизнено, активно и способно да възприема възвишени мисли умствено тяло, трябва усилено да работим над него, защото собствения ни ум се гради от нас с
2. spectator-bg.
3. http://smoloko.com/
4. Андромеда Нео Нула
5. universalnite1neo
6. Религия-maranatha
7. Митът за Холокоста
8. get
9. Как бяха измислени “волжките българи”.
10. gepard96
11. memoriabg.com
12. История-Записки колымчанина
13. rebellion
14. Портос
15. Terra Byzantica
16. история
17. Нео Нула
18. bainiki
19. dbs
20. За Буквите,Числата и Времето...
21. windowsnikolai
22. mominasylza
23. shtaparov
24. автор: jedidiah
25. Ламбо
26. Логик
27. ezdra
28. Древните
29. Илюминати
30. netsky