Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
23.10.2013 19:55 - ХОЛОГРАФСКАТА ВСЕЛЕНА - Майкъл Толбът 2
Автор: budha2 Категория: Други   
Прочетен: 804 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 16.10.2016 07:52


                                                                        image                                                                                                                                          

МАТЕМАТИЧЕСКИЯТ ЕЗИК НА ХОЛОГРАМАТА

Докато теориите, които дават възможност за разработването на холограмата,
са формулирани за пръв път през 1947 г. от Денис Габор (който по-късно спечелва
Нобелова награда за своите постижения), в края на 60-те и началото на 70-те години
на XX в. теорията на Прибрам получава още по-убедителна експериментална
подкрепа. Когато Габор формулира за пръв път идеята за холографията, той не е
мислил за лазери. Целта му е да подобри електронния микроскоп, тогава примитивен
и несъвършен уред. Неговият подход е математически, по-конкретно той използва
дял от висшата математика, изнамерен от един французин на име Жан Б. Ж. Фурие
през XVIII в.
Опростено казано, това, което разработва Фурие, е математически начин за
превръщане на всеки модел, без значение колко сложен, в език на прости вълни. Той
показва също как тези вълнови форми могат да бъдат обратно превърнати в
първоначалния модел. С други думи, също както телевизионната камера превръща
един образ в електромагнитни честоти, а телевизионен приемник превръща тези
честоти обратно в първоначалния образ, Фурие показва как подобен процес може да
бъде постигнат математически. Уравненията, които той разработва, за да превърне
образи във вълнови форми и обратно, са известни като преобразувания на Фурие.
Преобразуванията на Фурие позволяват на Габор да обърне образ на даден
обект в мъглявината на интерференчни структури върху холографска плака. Те му
дават също възможност да изнамери начин за превръщане на тези интерференчни
структури обратно в образ на първоначалния обект, фактически необикновеното
цяло-във-всяка-част на холограмата е един от страничните продукти, които се
получават, когато образ или модел се преведе на Фурие-езика на вълновите форми.
В края на 60-те и началото на 70-те години на XX в. различни учени
установяват контакт с Прибрам и му разказват за открити от тях доказателства, че
зрителната система работи като вид анализатор на честоти. Тъй като честотата е
мярка за броя трептения, които претърпява една вълна за секунда, това убедително
показва, че мозъкът може да функционира като холограма.
Но не е така до 1979 г., когато неврофизиолозите Ръсел и Карън Девалоа от
Бъркли правят откритието, което решава въпроса. Изследване от 60-те години
показва, че всяка мозъчна клетка в зрителната кора е приспособена да реагира на
различен модел - едни мозъчни клетки се включват, когато окото вижда хоризонтална
линия, други, когато окото вижда вертикална линия, и т. н. В резултат много
изследователи стигат до заключението, че мозъкът приема входяща информация от
тези високо специализирани клетки, наречени детектори на признаци, и по някакъв
начин я съгласува (сглобява), за да ни снабди с нашите визуални възприятия на
света.
Въпреки популярността на този възглед, Девалоа смятат, че това е вярно само
отчасти. За да проверят своето предположение, те използват уравненията на Фурие
за превръщане на десени с шотландско каре в прости вълнови форми. След това
проверяват как мозъчните клетки в зрителната кора реагират на тези нови образи във
вълнова форма. Това, което откриват, е, че мозъчните клетки не реагират на
първоначалните модели, а на фурие-преобразуванията на моделите. Заключението
може да бъде само едно. Мозъкът използва математиката на фурие - същата
математика, която прилага и холографията, - за да преобразува зрителни образи във
Фурие-езика на вълновите форми.
Откритието на Девалоа впоследствие е потвърдено от редица други
лаборатории в цял свят и макар да не дава абсолютно доказателство, че мозъкът е
холограма, то предоставя достатъчно доказателства, за да убеди Прибрам, че
неговата теория е правилна. Подтикнат от идеята, че зрителната кора реагира не на
модели, а на честоти на различни вълнови форми, той започва да преоценява
ролята, която играят честотите при другите сетива.
Не му отнема много време да разбере, че важността на тази роля може би е
недогледана от учените през XX в. Повече от век преди откритието на Девалоа
немският физиолог и физик Херман фон Хелмхолц показва, че ухото е честотен
анализатор. По-съвременни изследвания разкриват, че нашето обоняние се основа
на т. нар. осмотични честоти. Работата на Бекеши ясно показва, че нашата кожа е
чувствителна към честотите на вибриране, а той дори привежда някои данни, че
вкусът може да включва честотен анализ. Любопитно е и друго - Бекеши разкрива, че
математическите уравнения, които му дават възможност да предвиди как неговите
подопитни ще реагират на различни честоти на вибриране, са също от фурие-вида.


ТАНЦЬОРЪТ
КАТО ВЪЛНОВА ФОРМА


Но може би най-изумителната находка на Прибрам е откритието на руския учен
Николай Бернщайн, че дори нашите физически движения може би са закодирани в
мозъците ни на един език от фурие-вълнови форми. През 30-те години на XX в.
Бернщайн облича хора в черни трика и изрисува бели петна върху техните лакти,
колене и други стави. След това ги разполага срещу черен фон и заснема с камера
извършваните от тях различни физически дейности като танцуване, ходене,
подскачане, коване и печатане на пишеща машина. Когато проявява филма, върху него се появяват само белите петна, движещи се нагоре-надолу и от единия до другия край на екрана в различни сложни и плавни движения. За да изрази количествено своите открития, той анализира чрез математиката на Фурие различните линии, които чертаят белите петна и ги обръща в един език на вълнови форми. С изненада открива, че вълновите форми съдържат скрити модели, които му позволяват да предвиди следващото движение на участниците в експеримента с точност до 2,5 см.
Руският изследовател Николай Бернщайн изрисува бели точки върху
танцьори и ги заснема на черен фон как танцуват. Когато преобразува техните
движения на езика на вълновите форми, той открива, че те могат да бъдат
анализирани посредством математиката на Фурие, същата, която Габор използва, за
да изнамери холограмата.                                                                                                                                                                                        image                                                                                             

Прехвърлянето
на придобити умения


Прибрам смята, че холографският модел хвърля светлина и върху нашата
способност да прехвърляме придобити чрез обучение умения от една част на тялото
към друга. Както си четете тази книга, спрете за момент и напишете малкото си име
във въздуха с вашия ляв лакът. Навярно ще откриете, че е сравнително лесно да го
сторите, а все пак по всяка вероятност то е нещо, което никога преди не сте правили.
Тази способност може и да не ви изглежда удивителна, но за класическия възглед,
според който различни области на мозъка (като например областта, контролираща
движенията на лакътя) са „пряко свързани", или способни да изпълняват задачи само
след обучение чрез повторение, посредством което да бъдат установени съответните
нервни връзки между мозъчните клетки, това е нещо като загадка. Прибрам
отбелязва, че проблемът става много по-податлив на решаване, ако мозъкът би бил в
състояние да обърне всичките си спомени, включително спомените за придобитите
чрез обучение способности, като например писането, в един език на интерфериращи
вълнови форми. Подобен мозък би бил много по-гъвкав и би могъл да прехвърля
съхранената в него информация със същата лекота, с която един изкусен пианист
транспонира някоя песен от една музикална тоналност в друга.
Същата тази гъвкавост може да обясни способността ни да разпознаваме
нечие познато лице, без значение от какъв ъгъл го виждаме. Освен това, щом
мозъкът е запаметил едно лице (или някакъв друг обект или сцена) и го е
преобразувал в език на вълнови форми, той може, в известен смисъл, да превърта
тази вътрешна холограма от всички страни и да я изследва от каквато си иска
перспектива.

Усещанията за илюзорен крайник и как създаваме „свят извън нас"
За повечето от нас е очевидно, че чувствата ни на любов, глад, гняв и т. н. са
вътрешни реалности, а звукът на свирещ оркестър, топлината на слънцето, мирисът
на изпичащ се хляб и т. н. са външни реалности. Не е толкова ясно обаче как нашите
мозъци ни дават възможност да разграничаваме двата вида реалности. Прибрам
например отбелязва, че когато погледнем някого, образът му в действителност е
върху повърхността на нашата ретина. Но все пак ние не възприемаме този човек
като съществуващ върху ретината. Ние го възприемаме като съществуващ в „света
извън нас". По същия начин, когато си ударим пръст на крака, усещаме болката в
него. Но реално тя не е там. В действителност болката е неврофизиологически
процес, който протича някъде в мозъка ни. Как тогава нашият мозък е в състояние да
предаде множеството неврофизиологични процеси, проявяващи се като наше
преживяване, които са все вътрешни, и да ни подлъже да мислим, че едни са
вътрешни, а други са разположени извън границите на нашето сиво вещество?
Да създава илюзията, че нещата са разположени там, където не са, е най-
типичният признак на една холограма. Както бе споменато, ако погледнете някоя
холограма, тя като че ли има пространствена про-тяжност, но ако прекарате ръката си
през нея, ще установите, че там няма нищо. Въпреки това, което ни казват сетивата
ни, никакъв инструмент не ще улови присъствието на някаква ненормална енергия
или вещество там, където холограмата изглежда да виси. Така е, защото холограмата
е виртуален образ - образ, който изглежда разположен някъде, където не е, и
пространствената му протяжност е не по-голяма от тази на триизмерния ви образ,
който виждате, когато се погледнете в огледалото. Точно както този образ е
разположен в живачната амалгама, нанесена върху задната повърхност на
огледалото, така действителното местоположение на една холограма е винаги във
фотографската емулсия върху повърхността на филма, на който е записана.
Допълнително доказателство, че мозъкът е в състояние да ни подлъже да
мислим, че вътрешни процеси са разположени извън тялото, идва от физиоло-га
Георг фон Бекеши, носител на Нобелова награда. В серия от експерименти,
проведени в края на 60-те години на XX в., Бекеши поставя вибратори върху коленете
на участниците в тях, като те са с превръзка на очите. След това променя честотата
на вибриране на инструментите. Докато го прави, той открива, че може да накара
подопитните да преживеят усещането, че източникът на вибрацията се прехвърля от
едното коляно на другото. Ученият установява, че дори може да накара участниците в
експеримента да усетят източника на вибрация в пространството между техните
колене. Накратко, той показва, че хора имат способността да изпитват привидни
усещания в места на пространството, където те нямат абсолютно никакви сетивни
рецептори1".
Прибрам смята, че работата на Бекеши е съвместима с холографския възглед
и хвърля допълнителна светлина върху това как интерефериращите вълнови
фронтове - или както е при Бекеши, интерфериращи-те източници на физическа
вибрация - дават възможност на мозъка да определи местонахождението на някои от
своите преживявания извън физическите граници на тялото. Той смята, че този
процес може да обясни и феномена „илюзорен крайник", или усещането, което имат
хора, претърпели ампутация, че липсващият крак или ръка все още са на мястото си.
Често те преживяват свръхестествено реалистични гърчове, болки и пробождания в
тези илюзорни придатъци, но може би преживяваното е холографският спомен за
крайника, който все още е записан в интерференчните картини в техните мозъци.


ЕКСПЕРИМЕНТАЛНА  ПОДКРЕПА
ЗА ХОЛОГРАФСКИЯ МОЗЪК


За Прибрам повечето сходства между мозъка и холограмата будят интерес, но
той знае, че неговата теория е без стойност, докато не бъде подкрепена от по-
солидни доказателства. Един учен, който осигурява нови доказателства, е биологът
Пол Пайч от Университета на Индиана. Любопитното е, че отначало Пайч упорито не
вярва в теорията на Прибрам. Той е особено скептичен към твърдението му, че
спомените нямат някакво определено място в мозъка.

За да докаже, че Прибрам не е прав, Пайч разработва серия от експерименти,
в които използва сала-мандри като подопитни животни. При предишни изследвания
той е открил, че може да отстрани мозъка на саламандър, без да го убие, и въпреки
че той остава вцепенен, докато мозъкът му липсва, неговото поведение напълно се
нормализира, щом мозъкът му бъде възвърнат.

Пайч разсъждава по следния начин - ако поведението при хранене на един
саламандър не е свързано с някакво специфично място в мозъка, то не би било от
значение как е поставен мозъкът в главата му. Ако е от значение, тогава теорията на
Прибрам би била опровергана. Затова той преобръща лявата и дясната полусфера
на мозъка на саламандъра, но за негов ужас, щом той бъде възвърнат в този му вид,
сала-мандърът бързо възобновява нормалното си хранене.

Той взема друг саламандър и му обръща мозъка наопаки (с главата надолу).
Когато го поставя отново, нормалното хранене се възобновява. Чувствайки се все по-
обезсърчен, той решава да предприеме по-драстични мерки. В серия от над 700
операции той реже на филийки, стръсква, разбърква, изважда и дори накълцва
мозъците на своите нещастни подопитни, но винаги когато постави отново това, което
е останало, тяхното поведение се нормализира.

Тези и други открития превръщат Пайч в привърженик на теорията на Прибрам
и привличат достатъчно внимание, поради което неговите изследвания стават обект
на част от телевизионното предаване 60 минути. Той описва своите преживявания и
дава подробен отчет за експериментите си в своята проникновена книга
Разбърканият мозък......
                                                                  image                                                                                                                                                                   

БОМ И ВЗАИМОСВЪРЗАНОСТТА

Един аспект на квантовата реалност, който Бом намира за особено интересен,
е странното състояние на взаимосвързаност, което изглежда съществува между
привидно несвързани субатомни събития. Също толкова озадачаващо е, че повечето
физици се стремят да отдадат малко значение на този феномен. Всъщност толкова
малко е направело в това отношение, че един от най-знаменитите примери за
взаимосвързаност остава скрит в едно от основните допускания на квантовата
физика много години, преди някой да го забележи.
Това допускане е направено от един от основателите на квантовата физика -
датският физик Нилс Бор. Той отбелязва, че ако елементарните частици се появяват
само в присъствието на наблюдател, тогава е също толкова безсмислено да се
говори за свойствата и характеристиките на частиците като налични, преди те да
бъдат наблюдавани. Това е обезпокоително за мнозина физици, защото в по-
голямата си част науката е основана върху разкриването на свойствата на явленията.
Но ако актът на наблюдението действително помага да бъдат създадени такива
свойства, какво означава това за бъдещето на науката?
Сред обезпокоените от твърденията на Бор бил Айнщайн. Въпреки ролята,
която играе в основаването на квантовата физика, той изобщо не е доволен от
посоката, в която новооперената наука поема. За него заключението на Бор, че
свойствата на една частица не съществуват, докато не бъдат наблюдавани, е
особено осъдително, защото, когато то се съчетае с друга находка на квантовата
физика, то води до извода, че елементарните частици са взаимосвързани по начин,
който Айнщайн смята просто за невъзможен.
Тази находка е откритието, че субатомните процеси водят в резултат до
създаването на двойка частици с еднакви или много сходни свойства. Да разгледаме
един крайно нестабилен атом, когото физиците наричат позитроний. Атомът на
позитрония се състои от един електрон и един позитрон (позитронът е електрон с
положителен заряд). Тъй като позитронът е античастицата на електрона, в крайна
сметка двете се взаимоунищожават (анихилират) и разпадат на два кванта светлина
или „фотони", които се разлитат в противоположни посоки (способността да променя формата си от една частица в друга е още една способност на кванта). Съгласно
квантовата физика няма значение колко далеч отлитат фотоните - когато бъдат
измерени, винаги ще се открива, че те имат еднакви ъгли на поляризация.
(Поляризация е пространствената ориентация на вълновия аспект на фотона при
разлитането от източника.)
През 1935 г. Айнщайн и неговите колеги Борис Подолски и Натан Розен
публикуват една знаменита днес статия, озаглавена „Може ли квантово-механичното
описание на физическата реалност да бъде смятано за завършено?" В нея те
обясняват защо съществуването на такива двойки частици доказва, че не е възможно
Бор да бъде прав. Както те отбелязват, две такива частици, да речем излъчваните
фотони при разрушаването на позитрония, могат да бъдат създадени и да им се
позволи да отлетят на значително разстояние*. Тогава те могат да бъдат
пресрещнати и техните ъгли на поляризация измерени. Ако поляризациите се
измерят точно в един и същ момент и се открие, че те са идентични, както квантовата
физика предсказва, и ако Бор е прав и свойства като поляризацията не възникват,
докато не са наблюдавани или измервани, това показва, че по някакъв начин двата
фотона трябва мигновено да обменят помежду си информация така, че да знаят кой е
ъгълът на поляризация, за който да се уговорят. Проблемът е, че съгласно
специалната теория на относителността на Айнщайн нищо не може да пътува по-
бързо от скоростта на светлината, да не говорим да пътува мигновено, защото това е
все едно да се разруши бариерата на времето и би отворило вратата за всякакви
видове неприемливи парадокси. Айнщайн и неговите колеги са убедени, че няма
„разумна дефиниция" на реалността, която би позволила съществуването на такава
по-бърза-от-светлината взаимосвързаност, а следователно Бор не е прав. Техният
аргумент сега е известен като парадоксът на Айнщайн-Подолски-Розен, или, за
краткост, АПР.

Аргументът на Айнщайн не смущава Бор. Той съвсем не смята, че някакъв вид
комуникация със скорост-по-голяма-от-светлината би могла да се осъществи, но
предлага друго обяснение. Ако елементарните частици не съществуват, докато не са
наблюдавани, тогава за тях повече не може да се мисли като за независими „неща".Следователно Айнщайн основава своя аргумент върху грешка, когато разглежда двойките частици като отделни. Те са част от една невидима система и е
безсмислено да мислим за тях по друг начин.

След известно време повечето физици вземат страната на Бор и се
съгласяват, че неговата интерпретация е правилна. Един от допринеслите за
триумфа на Бор фактори е, че квантовата физика се оказва толкова грандиозно
успешна в предсказването на феномени, щото малцина физици са в състояние дори
да разглеждат възможността за някаква нейна погреш-ност в едно или друго
отношение. Освен това когато Айнщайн и неговите колеги изказват за пръв път
своето предположение за двойките частици, технически и други причини не
позволяват да бъде осъществен подобен експеримент. Така можем дори по-лесно да
си го избием от ума. Любопитното е, че макар Бор да изработва своя аргумент, за да
отрази атаката на Айнщайн срещу квантовата теория, както ще видим възгледът на
Бор, че субатомните системи са неделими, има също толкова дълбоки неявни
следствия за природата на реалността. По стечения на обстоятелствата тези скрити
последствия също са пренебрегнати и още веднъж потенциалната значимост на
взаимосвързаността е потулена.
                                      








Гласувай:
1
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: budha2
Категория: Други
Прочетен: 7093601
Постинги: 4190
Коментари: 1127
Гласове: 1565
Календар
«  Април, 2021  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930