Блогът на budha2 :: Възстановяването на Хуния от българския владетел Авраам (787-825) и създаването на Моравия.

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

09.01.2014 18:06 - Възстановяването на Хуния от българския владетел Авраам (787-825) и създаването на Моравия.

Автор: budha2 Категория: Други

Прочетен: 899 Коментари: 0 Гласове:

През 453 г. Атила Велики умира. В краят на 454 или в началото на 455 г. вожда на васалните гепиди Ардарих организира заговор срещу първородният син на Атила и престолонаследник Елак, който е убит край р. Недао в Панония. Към заговора се включват остроготите, които заедно с гепидите се срещат с византийският император Маркиан (450-457) и молят да бъдат признати като римски федерати и да получават ежегодни помощи. Така Хунската империя загубва без бой с римляни огромните си територии в старите римски провинция Валерия и Панония.

Последните, понеже са принадлежали на западната Римска империя, са върнати на нея и в панагерик от 11 януари 456 г. в Рим на поета Сидониус Аполинарис (Panegyric on Emperor Abutus) се възхвалява новият западно-римски император Авитус (9 юли 455 - 17 октомври 456), че бил „възвърнал изгубената Панония след много поколения”…
Със задоволство готският историк Йордан през 551 г. пише, явно цитирайки Касиодор (ок. 519 г.): „Така отстъпваха хуните, пред които преди това отстъпваше целия свят. Разделението и низвержението между съюзниците, които преди с обединени сили всяваха ужас, бе пагубно. Делото на Ардарих, владетеля на гепидите, донесе щастие на различни племена, които дотогава против своята воля се подчиняваха на властта на хуните. То насочи техните души – отдавна пребиваващи в дълбока печал – към радостта на желаното освобождение.”

След смъртта на вторият син на Атила Денгиз през 469 г. хуните, според Йордан, се изселили окончателно с покъщината си от Панония на изток, към Днепър. Това негово сведение, се потвърждава и от Прокопий Кесарийски (VІ в.).
Хунската империя, според Приск Панийски (V в.) се е простирала от средни Дунав, където на левият бряг срещу дн. Виена е била крепостта им Ветвар, до Кавказ. Хуния загубва Панония, но запазва онези земи в Източна Европа, които знаем, че след 465 г. стават известни като „Велика България”.
Това, което не е проучено обаче е, че българите, които са ядрото на хунския съюз, не се отказват от Панония, а предприемат действия още от 568 г. да си я върнат.
Към 555/565 г. част от източните земи на българските племена кутригури и утигури са нападнати от каганатските тюрки на ябгу Истеми. Кутригурите, се възползват от рехавостта на тюрко-каганатския съюз и подлъгват 20 000 авари, на които обещават нови земи на запад. Така 10 000 кутригури и 20 000 авари, както пишат Менандър и Теофилакт от VІ в., нападат Панония и помитат гепидите там. Елак е овъзмезден, а наследникът на Ардарих бяга и търси убежище през гр. Сирмиум в Константинопол.

Хуни и авари имат за съюзници в Панония лангобардите, които обаче явно са знаели, че тази земя е хунска, ето защо, както пише Павел Дякон, през 568 г. е създадена в Панония общата държава между българи (хуни) и авари (тюрки), а лангобардите уж с някакъв взаимен договор, че ще се върнат някога в Панония, мирно се изселили в северна Италия…
От 568 г. до 619 г. българите са съюзници на аварите в Панония, след което „господаря на хунския народ” (Никифор) става съюзник на византийския император Ираклий (610-641).
През 629 (или 632 ?) е възстановена „древна Велика България” и тюрките са отблъснати на изток. В интерес на истината, възможността за възстановяването на България, е във връзка и със сериозните проблеми на западните тюрки с уйгурите след 629 г.
През 669 г. хазарите, които са старите савири, и западните тюрки, създават Хазарския каганат и Велика България загубва териториите си от Кавказ до Днепър. На запад от Днепър обаче българите запазват своето влияние и именно тук пребивава Аспарух преди 680 г., когато създава нова българска държава на юг от Дунав, в Мизия.
Именно тази българска територия на запад от Днепър след 669 г., византийският император Константин Багрянородни (Х в.) упоменава като принадлежаща на „карабългарите”, а през същият Х в. арабските историци сочат, че е българска. Ибн Рушдъ (Х век): „Мадиар. Между земята на печенегите и земята на българския Есгел лежи първият от краищата на мадиярите.”
Тук трябва да уточним, че през Х в. тази българска земя е ограничена на юг от създадената вече Дунавска България, на запад от създадената вече Унгария, а на изток от териториите на печенегите. По времето на Багрянородни, нейната територия е била „ 4 дни път”.

Но как е било преди това?

Защо Аспарух не включва тези земи към Дунавска България? Причината е явно, че те са принадлежали на наследниците на Дуло, по линия на чичо му Шамбат (известен в западните анали, като Само).
Около този Само има много легенди за произхода му. Според волжко-българският компилативен летопис от ХІІІ в. „Барадж тарих”, той е чичо на Аспарух и по-малък брат на Кубрат. Със сигурност знаем, че той основава крепост, на основата на която израснал по-късния град Киев и тя носила името „Самбатос”, според трактата от Х в. „За устройство на империята” на Константин Багрянородни. Според латинския летопис от 871 г. „Покръстването на баварците и карантийците” Само воювал към 620/622 г. с аварите, но създал своя държава западно от Авария, на териториите на областта Каринтия и Щирия, в дн. Южна Австрия. Тази държава на Само просъществувала пълни 35 години (с.129, по Асемани). Шамбат (Само) воювал на запад с крал Дагобер, „който водил война срещу Само от три страни”, пише в летописа от 871 г. (с.126, по Асемани).
На Асемани дължим проучването, че Само имал потомство, между имената на което се споменават… „Борут, Караст”…
Името „Караст” е известно и във волжко-българския летопис „Барадж тарих”, но като „Караджар”. Според летописеца, така се казвал бащата на Айдар, последния към 825 г. (не по-рано) поел васалната власт над българите в Хазария.

Към 765 г. български балтавар, т.е. васал на останалите в Хазария българи, е “Тат-Утяк”, съобщава „Барадж тарих. Явно летописа тук е изписал погрешно хазарската титла за васал „тудун” и това не е лично име.
Айдар му е внук (в „Барадж тарих” Айдар става хазарски васал през 815 г., но ние ще покажем, че годината е очевидно 825), но не по мъжка, а по женска линия. Тат-Утяк имал две дъщери. Едната омъжил за Саксин Асанкул, от хазарския кагански род, братовчед на каган Булан. Другата дъщеря е майката на Айдар, тя е омъжена за Караджар, който явно е от родословието Дуло, но по линия на Само. Името значи “запад”, „Караст”.
Самият Тат- Утяк е от рода Дуло, по линия на Бат-Боян. През 787 г. Тат-Утяк починал, според „Барадж тарих” и е заменен от брат си “Тат-Угек” (тук отново в летописа на волжките българи не е съхранено име, а само форма на хазарския титул „тудун”).
Характерното за българските васали в Хазария е, че те са били тудуни на хазарите само на територията на каганата, на запад от Днепър, в свобовните земи на т.нар. карабългари, те са си династи от българския род Дуло.
През 796 г. Карл Велики побеждава аварите и този година е фиксирана като край на държавата Авария в Панония.
Българския династичен род по линия на Шамбат (Само) и по линия на Бат-Боян, вече се е обединил, чрез женитбата на Караджар/Караст с дъщерята на васалния в Хазария тудун (т.нар. в летописа Тат-Утяг). От този брак се ражда Айдар, който през 825 г. поема наследството, но вуйчо му, т.е. т.нар. в летописа Тат-Угек, т.е. тудуна (васала) след смъртта на дядо му през 787 г., е васал от 787 до 825 години и неговата история е невероятна. Той предприема стъпки да си върне влиянието над териториите на Панония и се среща с Карл Велики.

През 805 г. Тудун изискал, според Бертинския и Мецкия анали, Карл Велики да го признае за каган. Асемани пише: „Императорът се съгласил с неговите молби и заповядал на хаганът да поеме цялата власт, според техния древен обичай, както описах по-горе към 805 г. след Христа, според Айнхард и Бертинския и Мецкия аналисти” (с. 118)
За Карл Велики тази титла „каган” едва ли е значела нещо, но чрез нея през 805 г. Тат-Угек (Тутунд, Тудун) издига рода Дуло до нивото на каганската институция и фактически Карл го обявява за равен на хазарския каган.
Условието, което приел Тат-Угек, за да бъде признат от Карл Велики за каган, било да се покръсти в християнството.
„През 805 г. Кабуан (чети: хаганът) отишъл при господаря Карл и хаган Абрахам бил покръстен над Фискаха” (с.118, по Асемани).
Новото християнско име на Тат-Угек било Авраам (във формата Абрахам).
Асеманий пише: „Ханзиций стига до заключението, че споменатият владетел на хуните Абрахам не е бил по-различен от Тутунд” (с. 118)
Каган Тутунд (Абрахам) следва административния модел на Карл Велики и към 811 г. издига трима подуправители. Единият отговарял за аварите и името му е кан Зауц.
Другите двама отговаряли за славяните – Моймир и Привина (с. 118, по Асемани).
Славяните на Моймир (негов син е Ростислав, който кани Кирил и Методий в Панония) започнали по името на р. Морава да наричат себе си моравци, а земята си Моравия.
Асемани цитира Ханзиций: „Но изглежда сигурно, че Ветвар е бил град на хуните, а не на моравците. Защото „Вар” у хуните означава същото, каквото у германците е „бург”, т.е. „крепост”; същото значение на тази дума е запазено и до днес у унгарците. Вероятно селището Ветвар се е намирало близо до Дунав, откъм Моравия. Защото моравците живеели до Дунав. По протежението на реката, близо до развалините на стария Карнунт Тутунд (или Тудун), владетел на хуните, се разположил заедно със своите; и на него между другите после е писал писмо папа Евгений” (с. 119).

„Без съмнение – пише Асемани – един и същ е този, който е наречен от папа Евгений Тутунд , и този, който се назовава от Франкските анали Тудун, а също и от Бертинския аналист към 795 г.” (с.119)
Според Асемани, аварската държава е съществувала от 568 г. до 796 г., когато е превзета от Карл Велики, а държавата на Тутунд е наречена в писмото на папа Евгений до него от 825 г. официално с името Хуния.
Така, българският владетел Авраам се явява последния владетел от династичния род Дуло, който се опитва в периода 796 – 825 г. да възкреси старата атилова хунска държава.
Дали успява?
Да, както става ясно от писмото на папа Евгений до него през 825 г., където папата нарича земята, която знаем като Моравия, а преди това като Авария, с името….Хуния.
Нека предадем и съдържанието на писмото на папа Евгений ІІ от 825 г. до българският владетел Авраам (наречен от папата „Тутунд”). То е изпратено до църковни деятели и до „князете Тутунд и Моймир, и до знатните, войската и народа на Хуния, която се нарича и Авария, и Моравия” (с. 116, по Асемани)

„ Поради желанието за спасение на душите ви, най-скъпи во Христе синове, когато чухме за покръстването ви в християнската религия и за преуспяването на светата вяра и на делата ви, ние бяхме обхванати от върховна радост и ликуване. Вестоносец на тази желана вест беше достопочтенният Уролф, архиепископ на светата Лавреакска църква и пресвят наш брат, а ваш духовен баща, който чрез своята света проповед ви е създал като деца, осиновени от Бога. И така той, идвайки на доклад в храма на Апостолите, ни препоръча да подкрепим създаването на новата църква с нашата апостолическа благословия, която е учредил да бъде управлявана по католически.(По това време още няма разделение между Константинопол и Рим в църковно отношение, така че тук се говори за общоцърковен обред – бел.К.М.) У тях отдавна, още по времето на римляните и гепидите, както става ясно от неговото изложение, в седем епископски области техните предшественици са получили епархии със свое митрополитско право. Според това право и тоя закон споменатият предостоен в Бога архиепископ е поел задължението като евангелски сеяч сам той да засее дълго отхвърляните семена на небесния живот и да отгледа за вас кълнове, покълнали отново в душите ви, за да бъдат спечелени за Господа Христа, в онази земя, отрано християнизирана и поверена на грижата на неговите стари предшественици, която вие с тайното застъпничество на всемогъщия Бог сега имате в наследство (тук папата директно казва, че Хуния не е старата Авария, а владенията на Тутунд и Моймир са създадени „сега”, като „наследство”- бел. К.М.). Този тъй учен служител на Божието слово, познавайки го като необходим във всяко отношение за вашето спасение, изпитан във вяра и пример, ние ви изпратихме от страна на светата майка – Римската църква, за управител и с каноническо решение поверяваме нему и на неговите приемници да упражняват нашата апостолическа функция и епархиалното и църковно право, и практиката и властта на неговите предходници, именно на архиепископите на светата Лавреакска църква, в гореказаните области Хуния, която се нарича и Авария, и Моравия, а също и в провинциите Панония и Мизия (горна Мизия – бел. К.М.), като потвърждаваме решението на този наш декрет с подпис.”

Малко по-нататък папата съветва църковни дейци и светските ръководители на Хуния, т.е. Тутунд и Моймир, да слушат наставленията на архиепископ Уролф: „Поради това и вие, събратя и съепископи съумейте да проявявате на свой ред към него по-голяма почит и като благоразумни синове да се подчинявате на здравата доктрина на небесното учение за вашата йерархия, а вие също, мирски първенци и народе, подчинявайте му се поради неговите най-спасителни наставления не само като на човек, а като на Бог, и останете твърди в католическата вяра, която сте приели в името на Господа Исуса”. (с.116, 117, по Асемани)
Наблюдателният Асемани забелязва следното, което написва веднага след като цитира писмото на папа Евгений.
„От това писмо се стига до заключението, че не само хуните (чети: аварите.- бел.К.М.), покорени през 796 г. от Карл Велики, са били привлечени към вярата в Христа през 798 г от Ювавенския, т.е. Залцбургския архиепископ Арнон, както е посочено по-горе (не в този цитат, Асемани вече е изследвал тоя въпрос – бел.К.М.), но че също и моравците, и другите хуни (чети: карабългарите-бел.К.М.) установили се в Хуния, Моравия и Панония, са приели християнските тайнства благодарение на Лавреакския архиепископ Уролф, и то, както изглежда, през 805 г…” (с. 117)

Още през ХVІІІ в. блестящият Асемани е знаел за „други хуни”, които са в Панония и не са авари, понеже аварските владения са превзети през 796 г. от Карл Велики. Тогава аварите били покръстени от Ювавенския (Залцбургски) епископ Арнон, докато „другите хуни”, т.е. карабългарите на каган Абрахам и славяните на съуправителя му Моймир, са покръстени след 805 г. от Лавреакския архиепископ Уролф.
Тепърва при Ростислав, сина на Моймир, по тия моравски земи ще идват светите братя Кирил и Методий.www.numizma.com/magazine/2013/10/02/rssrssrrrrsrrrrusr-rr-rysfrrs-rs-rssrrrsesrrs-rrrrrusrur-rrserrr-787-825-r-sssrrrrrrrusr-rr-roerserrrs/