Блогът на budha2 :: ДРЕВНОБЪЛГАРСКАТА ПИСМЕНОСТ

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

13.01.2014 17:54 - ДРЕВНОБЪЛГАРСКАТА ПИСМЕНОСТ

Автор: budha2 Категория: Други

Прочетен: 848 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 13.01.2014 19:09

Още от дълбока древност на писмените народи е била отредена ролята на духовни обединители и водачи на човечеството.

Възникването на писмеността като културна проява на човечеството е отпървостепенно значение. Дали даден народ притежава своя писменост е мярка за неговото духовно извисяване и за степента на културното му развитие. Още от дълбока древност на писмените народи е била отредена ролята на духовни обединители и водачи на човечеството.

Писмеността се появява на определен етап от човешкото развитие. Тя дава възможност както за по-добра комуникация между отделните индивиди и различните народи, така и за трайно съхраняване на придобитите знания в областта на математиката, строителството, медицината, историята, географията, военното дело, астрономията, астрологията.

Спомага за развитието на литературата, музиката и различните видове изкуства. Това пък, от своя страна, създава предпоставки за по-бързия духовен, културен и технически напредък на едно общество. Не са редки случаите в историята, когато притежаващите писменост народи са успявали да се запазят и при най-тежки изпитания на съдбата, докато безписмените са изчезвали от историческата сцена и след сравнително леки сътресения.

Известни са няколко фази в развитието на писмеността - мнемоническа1, пиктографска2, идеографска3. По-късно идеограмите се усъвършенстват към фонетична писменост, като по-стари и примитивни са съгласните азбуки.

При тях липсват знаци за гласните букви (наричат се още сричкови). Последен етап от развитието на фонетичната писменост са гласно-съгласните азбуки, при които има знаци за всички звуци. С тях се е боравело по-лесно и е можело да се изразяват абстрактни понятия.

Не са били много народите в древността, притежаващи писменост. Писмените паметници, които те са оставили върху глинени плочки или папируси, по стените на храмовете или върху камък, съдове, монети и т.н., и до днес будят възхищението и нестихващия интерес на историци, археолози, лингвисти.

Някои от тези древни народи са изчезнали (шумери, финикийци), други са се запазили през хилядолетията. Техните потомци с пълно право се гордеят с културните постижения на прадедите си.

Малко са обаче българите, които знаят, че ние още от дълбока древност сме имали своя писменост - много преди Кирил и Методий и учениците им да създадат глаголицата и кирилицата. Твърдението на някои историци и филолози, че това са първите български азбуки, е тенденциозно, погрешно и обслужва чужди идеологически, политически и етнически доктрини.

Принуждава ни да си затваряме очите пред истини и ни въвежда в заблуждение относно факта, че са открити и продължават да се откриват многобройни писмени паметници, написани на древнобългарска азбука. Те се срещат навсякъде, където са живели българите - в Кавказ, Урал, Поволжието, на територията на днешните Украйна, Румъния, Унгария, Сърбия, Македония, Гърция и, разбира се, в България.

Без в никакъв случай да омаловажаваме делото на солунските братя, трябва да признаем, че тези гении са използвали хилядолетния български опит в това поле на културата. Създаването на глаголицата и кирилицата представлява един важен етап от усъвършенстването на българската писменост и култура.

Благодарение на дипломатическия талант на кана субиги Борис, на самоотвержения труд и смелостта на Кирил и Методий и на учениците им, глаголицата е осветена от папата в Рим.

Нашият език е узаконен като свещен, наравно с другите три езика, на които се пише Свещеното писание – юдейски, гръцки и латински. Така ние, Дунавските българи, заемаме мястото на духовни водачи на славяните и ги култивираме и приобщаваме към европейската цивилизация.

За да бъде картината пълна и да не даваме възможност на други народи да извършват произволни манипулации, с цел да ни отнемат това място, трябва да се върнем назад във времето. Възниква като идеографско писмо още когато българите са живеели в Централна Азия - Памир, Хиндокуш, Тян Шан, Тарим. Преди това в този ръйон е съществувало възлово, подобно на възловото писмо "кипу" на инките в Перу. С течение на времето тя се усъвършенства и постепенно се превръща във фонетична писменост от сричков тип. На следващия етап от нейното развитие всеки знак отговаря на определен звук, като все още се запазват знаци за срички, символи и формули - често религиозни.

Създаването на глаголицата и кирилицата представлява нов качествен скок – преход към фонетична писменост от гласно-съгласен тип. В тези две азбуки преминават много знаци от "куниг", някои от които могат да се четат като идеограми, други - като букви. За да не се получава двусмислие и за да не стават грешки, е написана "Азбучна молитва" от Константин Преславски, в която е вложен определен смисъл в началното поредно четене на буквите.

Първото изречение гласи "Азъ Буки, Веде Глаголи" - "Помни буквите, разбирай думите", т.е. на учениците се дава указание да не възприемат знаците като идеограми, а като букви и по този начин да разбират думите.

Освен като писмени знаци, древнобългарските "куни" са се използвали и за изписване на числа. В съчинението си "За буквите" Черноризец Храбър отбелязва, че те са служели също и за гадаене, имали са магическа сила.

Много учени са установили сходство между българската "куниг", финикийската и шумерската писменост, китайските йероглифи, писмеността "брахми" в Индия, етруската писменост, открита на територията на днешна Италия, старогерманските и скандинавските руни.

В своята книга "Пътят на България" (1937 г.) българският учен Димитър Съселов, а след него и други учени (Петър Добрев, Дориян Александров, Веселин Бешевлиев и др.) обръщат внимание на сходството между писмените знаци на кирилицата и "куниг", от една страна, и китайските йероглифи (предимно техните древни варианти).

В китайските предания и легенди е отбелязано, че йероглифното писмо е въведено от митичния владетел и прародител на китайците Фу Си (2852-2737 г. пр. н. е.) С него той заменил съществуващото дотогава възлово писмо. Според друга версия, китайските йероглифи са изобретени от сподвижника на император Хуан Ди (2698-2598г. пр. н. е.) Цан Цзе.

Най-старите китайски писмени знаци са намерени върху неолитна керамика и с помощта на радиовъглеродния анализ са датирани около 4800-4700 г. пр. н. е. Открити са в близост до градовете Тунчуан, Геян, Чанъан, Линтун, в провинция Шанси. Намерени са и по-късни надписи от периода Шан-ин (16-11 в. пр. н. е. ) върху гадателни кости от костенурки, говежди кости (лопатки) и бронзови ритуални съдове.

Всички тези знаци съвпадат в голяма степен с българската куниг. В Тян Шан (древнобългарското име на тази планина е Богдо Кан), са открити подобни български бронзови култови триножни котли (6 - 5в. пр. н. е.)

По своята същност йероглифите представляват идеограми. Първоначално те са около 2500, а по-късно достигат и до 50 000. Китайската писменост не се развива към фонетично писмо. В по-ново време са въведени опростени йероглифи. Сходството между древнобългарската и шумерската писменост може да се обясни с факта, че в създаването на Шумер (Самара) участват българите - арийци. Има сходни шумерски и български думи -"кумир" (свещен), "кунуку" (надпис), "шар" (рисувам) "зид" (издигам). Същото се среща и при имената - Маламихр, Асен, Първан, Люцкан, Ганци, Балих, Балтин, Звиницас, Иваз и др. По подобен начин може да обясним приликата между куниг и етруската писменост.

Според летописите на Волжска България град Атряч (Троя) е създаден от българите, а района на Мала Азия те нарекли Яна Идел. След превземането и разрушаването на Атряч част от оцелелите, предвождани от Еней, отплават и се заселват на Апенинския полуостров. Там те били наречени от местното население по името на техния град Атряч - етруски.

Около 1800 г. пр. н. е. ариите от Памир и Хиндукуш завладяват Северна Индия. Със себе си те донасят една нова култура и традиции, които ще изиграят съществена роля за по-нататъшното историческо развитие на този регион от света. Вследствие дейността на българските брамани в Индия се появява ведическото учение.

Браманът Панини, роден в столицата на Балхара - гр. Балх, създава първата граматика за "Санскритския език". На този език с писмеността "брахми" са записани индийският епос "Махабхарата" и свещените книги - "Веди". В "Махабхарата" името на българите е споменато над 70 пъти.

"Махабхарата " и "Ведите" не се превеждат дълго време в България, за да не се разкрие българският им произход. Ведите описват слънчеви култове, подобни на тракийските и зороастрийските мистерии. "Веди" е третата буква от нашата азбука. Означава "виждане, разбиране, знание".

На върховете на най-големите пирамиди, открити в света - българските в Тарим - има площадки с храмове на слънчевия култ.

Аюрведа - древното учение за лекуване с билки, представлява българска народна медицина.

Още през 19 в. известният български учен д-р Петър Берон, а също и Георги Раковски пишат, че санскрит означава "скрит, съвършен, свещен език". По-късно те бяха обявени от официалната ни историческа наука за хора-романтици, които са целели единствено да повдигнат патриотичния дух на българите, без да имат необходимите исторически знания.

В периода ІV в. пр. н. е. В района на Балхара (в гръцката литература, известенакато Бактрия) се осъществява срещата, взаимното опознаване и проникване на древнобългарската и елинската култура. Това става след като Александър Македонски достига до тук с войските си.

Оттогава българите започват да използват освен своята писменост куниг, също и гръцката. Тази традиция се запазва и в Кушанската империя, изградена върху руините на Гръко-Актрийската държава и просъществувала между І и ІV в. сл. н. е. На Европейския континент, българите запазват и продължават да развиват писмените си традиции. Най-напред в Стара Велика България (ІІ- VII в.), а след VII в. В Дунавска и Вожка България. Повечето надписи от периода ІІ - VІІ в. са открити в големите центрове на салтово-маяцката археологическа култура - Маяки, Саркел, а също и в Кавказ - гр. Хумар, гр. Булкар-Балк, от района на Северното Причерноморие – в Тернопол, Житков, Перешчепина, Вознесенска, Раду Негру.

Най-старите са от III в.и предхождат с около пет века тюркски надписи, открити в Централна Азия по поречието на Орхон и Енисей. Надписите, оставени от българите, са открити върху различни предмети от бита, глинени съдове, ритуални метални съдове, пръстени, каменни стълбове, крепостни стени.

На териториите, които са заемали Дунавска и Волжка България, са открити множество надписи. Само в района на Мурфатлар (Северна Добруджа), наброяват около 60. Открити са още в Балши (Албания), Варош (Македония), Житков (Сърбия), Наги сент Миклош (Унгария), Плиска, Преслав, Шумен, Мадара и т. н.

В Поволжието най-важните местонаходища на надписи са Велики Болгар, Казан, Онашат, в Пермска, Свердловска и Кировска област. Навсякъде, където са живели българите, се е говорел особен език от източно-ирански тип и именно той е запечатан в достигналите до нас надписи.

При изписването им, освен куниг са използвани още гръцка азбука, иберийска писменост, брахми, кхарошти (разпространена през периода ІІІ в. пр. н. е. - ІІ в. н. е.) в Бактрия и Кушанската империя. Всички тези находки, открити на различни места, често отдалечени едно от друго на хиляди километри, се отличават с една обща специфика, която ги свързва в едно неделимо цяло.

Според съдържанието тези надписи могат да бъдат подредени в следните групи: летописни; триумфални; военни - главно инвентар и въоръжение; строителни; мирни договори и гранични; възпоминателни или надгробни; графити; надписи върху лекоподвижни предмети - съдове, печати, медальони, пръстени.

В средата на ІХ в. политическите реалности в Европа се променят. В резултат на междуособни борби синовете на Урус Айдар създават две нови държави на мястото на Черна България.

Единият – Джилки, се изтегля към поречието на Волга и Кама в княжеството Буляр и създава Волжка България. След 922 г. заедно с исляма тук се въвежда и арабската писменост.

В Киев другият син Угер Лачини става основоположник на една нова държава – Киевска Рус. Там пък ще се наложи новата азбука, създадена в Дунавска България.

Пред трудна дилема е изправен и нашият владетел Борис. По това време държавата му граничи с две силни християнски империи - на северозапад с Франкската, на юг - с Византия.

Дипломатичният Борис разбира, че за да не попадне страната му под чуждо влияние, заедно с приемането на християнството й е необходима и нова писменост. Освен това в България живеят много славяни (макар че те съвсем не са били мнозинство, както се твърди), които трябва да бъдат приобщени.

Ако той не стори това, ще го направи Византия. Започва игра на дипломация - тайни ходове, интриги. През 893 г. новата писменост е обявена официално за държавна.

В България се създава и друга азбука - кирилицата. От следващите няколко века са останали надписи и на "куниг", и на древнобългарски с кирилски букви. Засега последният известен е от ХVІІ в. (в Рилски дамаскин, открит от Петър Добрев).

Надписите, открити на огромните територии, върху които са се разпростирали българските държави (засега няма данни дали на Апенинския полуостров са останали такива от италианските булгари), са самобитно наше явление, което няма аналог сред останалите европейски народи.

В Европа само две високо развити култури - старогръцката и римската, притежаващи хилядолетни писмени традиции, са вършели това, но техните надписи нито са така многобройни, нито така съсредоточени (по време или по място), нито имат разнообразието и оригиналността на древнобългарските.

Ако погледнем Германия, ще видим, че са останали 7-8 кратки надписа с руни върху предмети, а при славянските народи - сърби, хървати, чехи, поляци, руснаци, словенци, е абсолютно излишно да ги търсим. Ако на техните територии има такива, то те са най-вече българско дело и отчасти латински или гръцки. В България също не е открит нито един славянски надпис - било на гръцки, с гръцки букви на славянски или на някаква древнославянска писменост.

Съвършено оригинално българско творение са триумфалните надписи, съдържащи имена на крепости и сражения, военните инвентарни надписи, мирни договори, издълбани върху камък, определящи държавните граници, възпоменателните или надгробните надписи. Те представят не само историческо предание - съобщавали са за българското становище за определени събития и са служили за политическа пропаганда. За съвременната наука представляват ценен исторически извор. Иво Андровски - историк

Нагоре