Постинг
16.01.2015 20:42 -
Страхът се продава добре/Антитероризъм или посегателство над свободата
Част от книгата на Илия Троянов „Посегателство над свободата“. Книгата е писана за публиката в Германия. Пророкуващите края на цивилизацията, за които песимизмът е професия – и то не лоша, – възприемат всяка форма на надежда като екзистенциална заплаха.
Боб Хоуп
Едва ли минава ден, в който медиите да не съобщават за атентати. Четиридесет жертви при самоубийствен атентат в Багдад; пет от бомба в автомобил в Кабул. Това отминава край ушите ни като съобщения за задръстване на уличното движение. Двадесет жертви при експлозия в Могадишу. Когато става въпрос за „тероризъм“, дори Африка става интересна, но 3000-те деца, които ежедневно умират там от малария, дори не биват споменавани.
Ако няма атентати, за които да бъде съобщавано, започват да ни занимават със заплахи. Научаваме за заподозрени и техните планове. Така например FOCUS114 поставя заглавието „Германска ислямистка група“ и ни съобщава на 12 страници изненадващата новина, че съществуват и фанатизирани насилници от германски произход. Съдържанието е конфузно. Под заглавие „Цялата страна е завладяна“ се съобщава за тридесетима до четиридесетима „войни на Бога“. Един от тези „млади, готови да умрат младежи“ се среща с журналиста на FOCUS, за да си побъбрят за ислямизъм в кафенето. На заден план се чува шепотът на анонимни служители на сигурността: „Целият район около Рейн и Майн е заразен“. Липсата на конкретни данни обаче не смущава FOCUS да спекулира ревностно за ужасните опасности.
Едва финансовата криза успя да изхвърли терористите от място номер едно на медийната хитлиста. Опасността от празния джоб изведнъж стана по-важна от I апокалиптичната заплаха за западната цивилизация – това хвърля светлина върху манипулируемостта на публичното пространство, както и върху истинските ни приоритети.
Естествено – в една модерна демокрация не съществува министерство на пропагандата. Пресата не е удължената ръка на централизирани информационни служби; no-скоро политиците в борбата си за няколко секунди телевизионно време понякога заприличват на марионетки в една всемогъща машина за производство на мнения. И въпреки това журналисти и политици са се сработили в единодушен сговор – човек би могъл да започне да вярва в теориите за световния заговор.
Повтарящо се като рефрен от улична латерна, предизвестяването на терористичната заплаха поддържа страха, а страхът учи на послушание. Пред лицето на опасността човек е способен да се откаже от свободата в името на (мнимата) сигурност. Без страх не може да се създаде (полицейската) държава. Без лековерните съобщения за тероризъм в медиите не биха били възможни онлайн обиски, домашен видео-надзор или военни обстрелвания на пътнически самолети.
Защо медиите се включват във водеща позиция в сплашването на населението? Защо с риториката си допринасят отново за разделението на хората на две класи: лица (граждани) и не-лица (вредители, терористи)? Защо по този начин те подготвят почвата за преустройство на държавата в превантивна държава?
Ако попитате който и да е редактор какви са критериите, с които подбира съобщенията си, най-често ще получите следния отговор: според търсенето. В кризисни времена нараства броят на включванията на телевизионните зрители и радиослушателите, а също така и вестникарските тиражи нарастват, затова се полагат усилия кризата да продължава. Ежедневно се търси най-силният „дразнител“. Good News Is No News. Или също така: страхът се продава добре. На този принцип работят както журналисти, така и политици. Общата им цел, независимо дали съзнателно или несъзнателно, води до динамична симбиоза, в която предупреждаващи експерти на сигурността и влюбени в световните катастрофи медии вървят рамо до рамо.
Преди да бъдат създадени нови закони, те трябва да станат приемливи за обществеността. Ограничаването на правата може да бъде оправдано единствено с опасност за обществото и за отделния човек. „Терористичната заплаха“, на която обстойно се спряхме в трета глава, върви ръка за ръка в езиково отношение с предпочитаното в последно време понятие за „заподозрените в терор“. Логиката е много проста: където е надвиснала заплахата от насилие, трябва да има заподозрени.
Съответно през последните осем години „заподозрените в терор“ се умножиха взривоподобно. Вестник Тагесцайтунг почти не използваше това понятие (във всичките му нюанси) преди 11 септември 2001 година -до 1999 година общо взето само два пъти, през 2000 година – също два пъти, 2001 година – четири пъти. След това започна истинската инфлация: през 2002 година 46 пъти; през 2003 година – 75 пъти; през 2004 година – 114 пъти; през 2005 – 132 пъти; през 2006 – 95 пъти и през 2007 – 102 пъти. При многоуважавания Нойе Цюрихер Цайтунг се получават подобни числа: едно покачване на курса след 11 септември 2001 година до цели 680 употреби.
Повечето журналисти употребяват понятието не само инфлационно, но също така и напълно безкритично: „След ареста на трима заподозрени в терор в Германия надделяха застъпниците на по-строгите закони“ (НЦЦ, 13 септември 2007 г.).
Честите публикации не е задължително да имат смисъл. Тъй като, ако тримата задържани действително са само заподозрени, подозренията запазват нормалното си ниво. Ако обаче те се окажат извършители, което трябва да се изчака, тогава успехът от търсенето би доказал no-скоро факта, че досегашните компетенции на службите са достатъчни и че не са необходими „по-строги закони“. И въобще за какво „надделяване“ може да се говори, след като именно медиите са тези, които могат да помогнат на даден политик да „надделява“ с изискванията си? Подобни формулировки внушават страх и изострят обществената дискусия. Понятието „терор“ в израза „заподозрян в терор“ доминира възприятието – това, че става въпрос просто за заподозрени, изглежда само като незначително допълнение, нещо като маловажна бележка под линия.
Внушителите на страх не се смущават от това, че имат проблеми с емпиричните факти. Тъй като, ако не се имат предвид трите големи нападения в Ню Йорк, Лондон и Мадрид, западният свят въпреки всичките черногледи предсказания остана незасегнат от терора. Повечето нападения се извършват в Ирак и Афганистан; съответно и жертвите са предимно иракчани или афганистанци. Там хората имат повече причини да говорят за терористична заплаха – но тя пък е по-скоро резултат от две нападателни войни на САЩ, а не на недостатъчните (германски) закони за сигурност.
Поради липса на видими опасности трябва да се предсказват все нови извънредни заплахи. При това много често се разиграват сценарии от типа на Worst-case: Самолет, пълен с невинни граждани, би могъл да се забие в панаирната кула във Франкфурт (при това от почти осем години самолет не е отвличан от терористи). Куфар с атомна бомба би могъл да бъде оставен някъде в Берлин. В сравнение с това подхождаме много по-трезво към действително неизбежните проблеми, които поставят под въпрос цивилизацията и обществото ни: нарастваща бедност, недостатъчно образование, екологични щети.
Понякога търсенето на нови съобщения за терор завладява някакви абсурдни нови територии. Например при измислянето на „Екотерора“ може да се наблюдава как в сътрудничеството между полиция и медии механизмите на внушаването на страх безпроблемно биват прехвърлени от областта на „радикалния ислямизъм“ върху неудобното гражданско общество. На 10 ноември 2008 година виенският Стандарт излезе съа следното заглавие: „Британската полиция се опасява от екотерористи“. В последвалия репортаж се цитира Обсървър117 (най-реномираният английски неделен вестник): Британска извънредна военна част открила списък с цели за нападение на местни екотерористи. Фокусирана е организацията Earth First!, едно обединение на множество организации и групи, носители на зелената идея, които се занимават предимно с обществена дейност и организират летни лагери за малолетни. Все още нямало координирани атаки, обяснява анонимен полицейски източник, обаче полицията била убедена, че те скоро щели да развият съответните стратегии и тактически маневри (и пак се поставя въпросът „Кога“ а не „Дали“ ще се състои катастрофата). Не били изключени нападения над хора. „Открихме множество декларации, според които трябвало да загинат четири пети от човечеството, за да могат да осигурят оцеляването на други видове.“ Това злонамерено обвинение се споменава още два пъти в Обсървър.
След като е обрисуван достатъчно обстойно призракът на най-голямото масово унищожение в историята, обикновеният читател изненадано разтрива очи при описанието на единствената ужасяваща акция, приведена като доказателство: в края на август в Берлин седем банкови филиала били станали жертва на страшен вандализъм – брави и банкоматни устройства за четене на карти били облепени с някакво супертиксо и били обрисувани с графити „Не на британските мангизи“. Статиите докладват за „страх“ и „загриженост“ на властите, за „фанатизъм“ и „нелегален саботаж“ на активистите. Доказателства за обвиненията не се привеждат.
В действителност екологичните активисти, организирани под шапката на Earth First!, имат пацифистична ориентация. От тяхна страна досега не е имало нито едно нападение над хора. Отделни техни акции са били насочени срещу вещни стойности, което, с оглед замърсяването на околната среда от доста концерни, екоактивистите, между които е и носителят на Нобелова награда за мир Ал Гор, оценяват като легитимна форма на гражданско неподчинение. Независимо какво може да бъде отношението към протестни акции като тази при Горлебен, във всеки случай те нямат нищо общо с тероризма. Въпреки това медиите и политиката от известно време говорят за „екотероризъм“. При това не се имат предвид разрушители на околната среда, а едно малцинство, което активно се застъпва за по-чиста околна среда и далновидна стопанска дейност. Такива клевети отъпкват пътя към по-нататъшни репресалии на държавните органи (тъй като, където се казва, че има тероризъм, значи трябва да има тероризъм) и по този начин на закони, които ограничават основните ни права.
В това отношение е впечатляващ непоклатимо единният фронт, който медиите са образували. Кой вестник, коя телевизионна програма би посмяла да постави критично под въпрос „сериозността на ситуацията“ и „обхвата на заплахата“? Кой журналист ще посмее да се дискредитира като „проявяващ разбиране към терористите“, ако започне да се съмнява в необходимостта и ползата от държавната борба с тероризма? И все пак отделни детайли се дискутират; може би някой коментатор няма да бъде напълно съгласен с он-лайн обиските; за друг обаче законите за сигурността никога няма да са достатъчно бързи и ефективни. Кой обаче ще постави основния принципен въпрос: наистина ли Западът, наистина ли нашата цивилизация е застрашена, и ако това действително е така, то от какво? Очевидно почти целият медиен апарат е приел предпоставката, че именно тероризмът, а не борбата с него застрашават западната култура и че трябва с „нещо“ да се противодейства (а именно предимно с разширяване на държавните възможности за надзор).
Един от малкото печатни органи, които си позволяват независими репортажи по темата, е компютърният вестник c’t заедно със сайта www.heise.de. Следователно един специализиран технически вестник поема отговорността да обсъжда обстойно въпросите за защитата на данните, да доказва очебийните недостатъци на новите надзорни методи и да разяснява тяхното въздействие върху свободата и личната сфера на потребителите – докато големите представители на гражданското просвещение се задоволяват да предъвкват все същите лозунги и сценарии (с изключение на няколко критично настроени журналисти). По повод двадесет и пет годишния юбилей на c’t през 2008 година вестници и илюстровани списания поздравяваха и ръкопляскаха на компютърното списание за диференцирания журнализъм и изключително точните проучвания, обаче не се сетиха да се поучат от това.
Ако се замислим над причините за изненадващото единодушие в медийното пространство, ще стигнем до диагноза, която твърде малко се съвместява с идеала за критична медийна публичност. Модерната медийна индустрия е силно конкурентен бизнес, в който с възможно най-малко време, пари и персонал трябва да се води борба за оскъдния ресурс: общественото внимание. Материал, който би тръгнал срещу общото течение, би трябвало съвсем детайлно да обоснове особеното си мнение, което изисква твърде много усилия – проучвания, размисли и достатъчно място във вестника, за да може убедително да се обори наложилият се начин на мислене. Много по-малко усилия са нужни, за да се затвърди господстващото мнение. Който пише или излъчва това, което и без друго всички си мислят, винаги е точен в предаването на коментара си в редакцията. И естествено всяка редакция ревностно е загрижена за това, да не пропусне хита на часа. Гневните обвинения на главния редактор: „Защо онези са писали за това, а ние не сме?“ могат да се предотвратят, като се преписва смело един от друг.
Журналистика, която не поставя на преден план обществената си отговорност, вреди на демокрацията. Гражданин, притиснат до стената, не може да бъде „зрял“ и не може да участва като свободен, просветен, самоуверен човек в политическите процеси. Страхът от стари времена е бил средство за натиск, така например в религиите, които са заплашвали с чистилището и с мъченията в ада, за да принудят човека да понася безмълвно да бъде ощетяван. Страхът е най-важният инструмент на диктатурите, които тероризират населението, за да стабилизират експлоатацията. Където страхът се превърне в средство на политиката, нещо не е наред. Истински свободните хора не би трябвало да обслужват политиката, дори сто пъти да важи максимата: Страхът се продава добре.
Независимо от това, как ще бъдат оценени съвременните проблеми и рискове, не може да се приеме като правилна стратегия, която сплашва хората с някакви неточни приказки на ужасите. Колкото и да сме свикнали в тези географски ширини да вярваме на написаното и казаното слово – за всеки от нас вече е крайно иреме да се дистанцира от този начин на поднасяне на информацията. На всеки трябва да му е ясно, че понятия като „заподозрян в терор“, „застрашител“, „ислямски гнезда“, „радикален ислямизъм“ не са описания на действителността, а преди всичко политически постановки с огромно въздействие. Когато в обществото не се практикува критично отношение, е необходимо критичността да се превърне в индивидуално занятие. Който държи на себе си, не бива да се оставя да бъде принизен до консуматор на политиката и информацията, когото да водят за каишката на личните му интереси и страхове. Илия Троянов „Посегателство над свободата“
Боб Хоуп
Едва ли минава ден, в който медиите да не съобщават за атентати. Четиридесет жертви при самоубийствен атентат в Багдад; пет от бомба в автомобил в Кабул. Това отминава край ушите ни като съобщения за задръстване на уличното движение. Двадесет жертви при експлозия в Могадишу. Когато става въпрос за „тероризъм“, дори Африка става интересна, но 3000-те деца, които ежедневно умират там от малария, дори не биват споменавани.
Ако няма атентати, за които да бъде съобщавано, започват да ни занимават със заплахи. Научаваме за заподозрени и техните планове. Така например FOCUS114 поставя заглавието „Германска ислямистка група“ и ни съобщава на 12 страници изненадващата новина, че съществуват и фанатизирани насилници от германски произход. Съдържанието е конфузно. Под заглавие „Цялата страна е завладяна“ се съобщава за тридесетима до четиридесетима „войни на Бога“. Един от тези „млади, готови да умрат младежи“ се среща с журналиста на FOCUS, за да си побъбрят за ислямизъм в кафенето. На заден план се чува шепотът на анонимни служители на сигурността: „Целият район около Рейн и Майн е заразен“. Липсата на конкретни данни обаче не смущава FOCUS да спекулира ревностно за ужасните опасности.
Едва финансовата криза успя да изхвърли терористите от място номер едно на медийната хитлиста. Опасността от празния джоб изведнъж стана по-важна от I апокалиптичната заплаха за западната цивилизация – това хвърля светлина върху манипулируемостта на публичното пространство, както и върху истинските ни приоритети.
Естествено – в една модерна демокрация не съществува министерство на пропагандата. Пресата не е удължената ръка на централизирани информационни служби; no-скоро политиците в борбата си за няколко секунди телевизионно време понякога заприличват на марионетки в една всемогъща машина за производство на мнения. И въпреки това журналисти и политици са се сработили в единодушен сговор – човек би могъл да започне да вярва в теориите за световния заговор.
Повтарящо се като рефрен от улична латерна, предизвестяването на терористичната заплаха поддържа страха, а страхът учи на послушание. Пред лицето на опасността човек е способен да се откаже от свободата в името на (мнимата) сигурност. Без страх не може да се създаде (полицейската) държава. Без лековерните съобщения за тероризъм в медиите не биха били възможни онлайн обиски, домашен видео-надзор или военни обстрелвания на пътнически самолети.
Защо медиите се включват във водеща позиция в сплашването на населението? Защо с риториката си допринасят отново за разделението на хората на две класи: лица (граждани) и не-лица (вредители, терористи)? Защо по този начин те подготвят почвата за преустройство на държавата в превантивна държава?
Ако попитате който и да е редактор какви са критериите, с които подбира съобщенията си, най-често ще получите следния отговор: според търсенето. В кризисни времена нараства броят на включванията на телевизионните зрители и радиослушателите, а също така и вестникарските тиражи нарастват, затова се полагат усилия кризата да продължава. Ежедневно се търси най-силният „дразнител“. Good News Is No News. Или също така: страхът се продава добре. На този принцип работят както журналисти, така и политици. Общата им цел, независимо дали съзнателно или несъзнателно, води до динамична симбиоза, в която предупреждаващи експерти на сигурността и влюбени в световните катастрофи медии вървят рамо до рамо.
Преди да бъдат създадени нови закони, те трябва да станат приемливи за обществеността. Ограничаването на правата може да бъде оправдано единствено с опасност за обществото и за отделния човек. „Терористичната заплаха“, на която обстойно се спряхме в трета глава, върви ръка за ръка в езиково отношение с предпочитаното в последно време понятие за „заподозрените в терор“. Логиката е много проста: където е надвиснала заплахата от насилие, трябва да има заподозрени.
Съответно през последните осем години „заподозрените в терор“ се умножиха взривоподобно. Вестник Тагесцайтунг почти не използваше това понятие (във всичките му нюанси) преди 11 септември 2001 година -до 1999 година общо взето само два пъти, през 2000 година – също два пъти, 2001 година – четири пъти. След това започна истинската инфлация: през 2002 година 46 пъти; през 2003 година – 75 пъти; през 2004 година – 114 пъти; през 2005 – 132 пъти; през 2006 – 95 пъти и през 2007 – 102 пъти. При многоуважавания Нойе Цюрихер Цайтунг се получават подобни числа: едно покачване на курса след 11 септември 2001 година до цели 680 употреби.
Повечето журналисти употребяват понятието не само инфлационно, но също така и напълно безкритично: „След ареста на трима заподозрени в терор в Германия надделяха застъпниците на по-строгите закони“ (НЦЦ, 13 септември 2007 г.).
Честите публикации не е задължително да имат смисъл. Тъй като, ако тримата задържани действително са само заподозрени, подозренията запазват нормалното си ниво. Ако обаче те се окажат извършители, което трябва да се изчака, тогава успехът от търсенето би доказал no-скоро факта, че досегашните компетенции на службите са достатъчни и че не са необходими „по-строги закони“. И въобще за какво „надделяване“ може да се говори, след като именно медиите са тези, които могат да помогнат на даден политик да „надделява“ с изискванията си? Подобни формулировки внушават страх и изострят обществената дискусия. Понятието „терор“ в израза „заподозрян в терор“ доминира възприятието – това, че става въпрос просто за заподозрени, изглежда само като незначително допълнение, нещо като маловажна бележка под линия.
Внушителите на страх не се смущават от това, че имат проблеми с емпиричните факти. Тъй като, ако не се имат предвид трите големи нападения в Ню Йорк, Лондон и Мадрид, западният свят въпреки всичките черногледи предсказания остана незасегнат от терора. Повечето нападения се извършват в Ирак и Афганистан; съответно и жертвите са предимно иракчани или афганистанци. Там хората имат повече причини да говорят за терористична заплаха – но тя пък е по-скоро резултат от две нападателни войни на САЩ, а не на недостатъчните (германски) закони за сигурност.
Поради липса на видими опасности трябва да се предсказват все нови извънредни заплахи. При това много често се разиграват сценарии от типа на Worst-case: Самолет, пълен с невинни граждани, би могъл да се забие в панаирната кула във Франкфурт (при това от почти осем години самолет не е отвличан от терористи). Куфар с атомна бомба би могъл да бъде оставен някъде в Берлин. В сравнение с това подхождаме много по-трезво към действително неизбежните проблеми, които поставят под въпрос цивилизацията и обществото ни: нарастваща бедност, недостатъчно образование, екологични щети.
Понякога търсенето на нови съобщения за терор завладява някакви абсурдни нови територии. Например при измислянето на „Екотерора“ може да се наблюдава как в сътрудничеството между полиция и медии механизмите на внушаването на страх безпроблемно биват прехвърлени от областта на „радикалния ислямизъм“ върху неудобното гражданско общество. На 10 ноември 2008 година виенският Стандарт излезе съа следното заглавие: „Британската полиция се опасява от екотерористи“. В последвалия репортаж се цитира Обсървър117 (най-реномираният английски неделен вестник): Британска извънредна военна част открила списък с цели за нападение на местни екотерористи. Фокусирана е организацията Earth First!, едно обединение на множество организации и групи, носители на зелената идея, които се занимават предимно с обществена дейност и организират летни лагери за малолетни. Все още нямало координирани атаки, обяснява анонимен полицейски източник, обаче полицията била убедена, че те скоро щели да развият съответните стратегии и тактически маневри (и пак се поставя въпросът „Кога“ а не „Дали“ ще се състои катастрофата). Не били изключени нападения над хора. „Открихме множество декларации, според които трябвало да загинат четири пети от човечеството, за да могат да осигурят оцеляването на други видове.“ Това злонамерено обвинение се споменава още два пъти в Обсървър.
След като е обрисуван достатъчно обстойно призракът на най-голямото масово унищожение в историята, обикновеният читател изненадано разтрива очи при описанието на единствената ужасяваща акция, приведена като доказателство: в края на август в Берлин седем банкови филиала били станали жертва на страшен вандализъм – брави и банкоматни устройства за четене на карти били облепени с някакво супертиксо и били обрисувани с графити „Не на британските мангизи“. Статиите докладват за „страх“ и „загриженост“ на властите, за „фанатизъм“ и „нелегален саботаж“ на активистите. Доказателства за обвиненията не се привеждат.
В действителност екологичните активисти, организирани под шапката на Earth First!, имат пацифистична ориентация. От тяхна страна досега не е имало нито едно нападение над хора. Отделни техни акции са били насочени срещу вещни стойности, което, с оглед замърсяването на околната среда от доста концерни, екоактивистите, между които е и носителят на Нобелова награда за мир Ал Гор, оценяват като легитимна форма на гражданско неподчинение. Независимо какво може да бъде отношението към протестни акции като тази при Горлебен, във всеки случай те нямат нищо общо с тероризма. Въпреки това медиите и политиката от известно време говорят за „екотероризъм“. При това не се имат предвид разрушители на околната среда, а едно малцинство, което активно се застъпва за по-чиста околна среда и далновидна стопанска дейност. Такива клевети отъпкват пътя към по-нататъшни репресалии на държавните органи (тъй като, където се казва, че има тероризъм, значи трябва да има тероризъм) и по този начин на закони, които ограничават основните ни права.
В това отношение е впечатляващ непоклатимо единният фронт, който медиите са образували. Кой вестник, коя телевизионна програма би посмяла да постави критично под въпрос „сериозността на ситуацията“ и „обхвата на заплахата“? Кой журналист ще посмее да се дискредитира като „проявяващ разбиране към терористите“, ако започне да се съмнява в необходимостта и ползата от държавната борба с тероризма? И все пак отделни детайли се дискутират; може би някой коментатор няма да бъде напълно съгласен с он-лайн обиските; за друг обаче законите за сигурността никога няма да са достатъчно бързи и ефективни. Кой обаче ще постави основния принципен въпрос: наистина ли Западът, наистина ли нашата цивилизация е застрашена, и ако това действително е така, то от какво? Очевидно почти целият медиен апарат е приел предпоставката, че именно тероризмът, а не борбата с него застрашават западната култура и че трябва с „нещо“ да се противодейства (а именно предимно с разширяване на държавните възможности за надзор).
Един от малкото печатни органи, които си позволяват независими репортажи по темата, е компютърният вестник c’t заедно със сайта www.heise.de. Следователно един специализиран технически вестник поема отговорността да обсъжда обстойно въпросите за защитата на данните, да доказва очебийните недостатъци на новите надзорни методи и да разяснява тяхното въздействие върху свободата и личната сфера на потребителите – докато големите представители на гражданското просвещение се задоволяват да предъвкват все същите лозунги и сценарии (с изключение на няколко критично настроени журналисти). По повод двадесет и пет годишния юбилей на c’t през 2008 година вестници и илюстровани списания поздравяваха и ръкопляскаха на компютърното списание за диференцирания журнализъм и изключително точните проучвания, обаче не се сетиха да се поучат от това.
Ако се замислим над причините за изненадващото единодушие в медийното пространство, ще стигнем до диагноза, която твърде малко се съвместява с идеала за критична медийна публичност. Модерната медийна индустрия е силно конкурентен бизнес, в който с възможно най-малко време, пари и персонал трябва да се води борба за оскъдния ресурс: общественото внимание. Материал, който би тръгнал срещу общото течение, би трябвало съвсем детайлно да обоснове особеното си мнение, което изисква твърде много усилия – проучвания, размисли и достатъчно място във вестника, за да може убедително да се обори наложилият се начин на мислене. Много по-малко усилия са нужни, за да се затвърди господстващото мнение. Който пише или излъчва това, което и без друго всички си мислят, винаги е точен в предаването на коментара си в редакцията. И естествено всяка редакция ревностно е загрижена за това, да не пропусне хита на часа. Гневните обвинения на главния редактор: „Защо онези са писали за това, а ние не сме?“ могат да се предотвратят, като се преписва смело един от друг.
Журналистика, която не поставя на преден план обществената си отговорност, вреди на демокрацията. Гражданин, притиснат до стената, не може да бъде „зрял“ и не може да участва като свободен, просветен, самоуверен човек в политическите процеси. Страхът от стари времена е бил средство за натиск, така например в религиите, които са заплашвали с чистилището и с мъченията в ада, за да принудят човека да понася безмълвно да бъде ощетяван. Страхът е най-важният инструмент на диктатурите, които тероризират населението, за да стабилизират експлоатацията. Където страхът се превърне в средство на политиката, нещо не е наред. Истински свободните хора не би трябвало да обслужват политиката, дори сто пъти да важи максимата: Страхът се продава добре.
Независимо от това, как ще бъдат оценени съвременните проблеми и рискове, не може да се приеме като правилна стратегия, която сплашва хората с някакви неточни приказки на ужасите. Колкото и да сме свикнали в тези географски ширини да вярваме на написаното и казаното слово – за всеки от нас вече е крайно иреме да се дистанцира от този начин на поднасяне на информацията. На всеки трябва да му е ясно, че понятия като „заподозрян в терор“, „застрашител“, „ислямски гнезда“, „радикален ислямизъм“ не са описания на действителността, а преди всичко политически постановки с огромно въздействие. Когато в обществото не се практикува критично отношение, е необходимо критичността да се превърне в индивидуално занятие. Който държи на себе си, не бива да се оставя да бъде принизен до консуматор на политиката и информацията, когото да водят за каишката на личните му интереси и страхове. Илия Троянов „Посегателство над свободата“
Няма коментари
Търсене
Блогрол
1. ПАРАЛЕНА РЕАЛНОСТ
2. spectator-bg.
3. http://smoloko.com/
4. Андромеда Нео Нула
5. universalnite1neo
6. Религия-maranatha
7. Митът за Холокоста
8. get
9. Как бяха измислени “волжките българи”.
10. gepard96
11. memoriabg.com
12. История-Записки колымчанина
13. rebellion
14. Портос
15. Terra Byzantica
16. история
17. Нео Нула
18. bainiki
19. dbs
20. За Буквите,Числата и Времето...
21. windowsnikolai
22. mominasylza
23. shtaparov
24. автор: jedidiah
25. Ламбо
26. Логик
27. ezdra
28. Древните
29. Илюминати
30. netsky
2. spectator-bg.
3. http://smoloko.com/
4. Андромеда Нео Нула
5. universalnite1neo
6. Религия-maranatha
7. Митът за Холокоста
8. get
9. Как бяха измислени “волжките българи”.
10. gepard96
11. memoriabg.com
12. История-Записки колымчанина
13. rebellion
14. Портос
15. Terra Byzantica
16. история
17. Нео Нула
18. bainiki
19. dbs
20. За Буквите,Числата и Времето...
21. windowsnikolai
22. mominasylza
23. shtaparov
24. автор: jedidiah
25. Ламбо
26. Логик
27. ezdra
28. Древните
29. Илюминати
30. netsky