Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
16.01.2015 20:42 - Страхът се продава добре/Антитероризъм или посегателство над свободата
Автор: budha2 Категория: Други   
Прочетен: 645 Коментари: 0 Гласове:
1



image  Част от книгата на Илия Троянов „Посегателство над свободата“. Книгата е писана за публиката в Германия.                                                           Пророкуващите края на цивили­зацията, за които песимизмът е професия – и то не лоша, – възприе­мат всяка форма на надежда като екзистенциална заплаха.

Боб Хоуп

Едва ли минава ден, в който медиите да не съобщават за атентати. Четиридесет жертви при самоубийствен атентат в Багдад; пет от бомба в автомобил в Кабул. Това отминава край ушите ни като съобщения за за­дръстване на уличното движение. Двадесет жертви при експлозия в Могадишу. Когато става въпрос за „тероризъм“, дори Африка става интересна, но 3000-те деца, които ежедневно умират там от малария, дори не биват споменавани.

Ако няма атентати, за които да бъде съобщавано, започват да ни занимават със заплахи. Научаваме за за­подозрени и техните планове. Така например FOCUS114 поставя заглавието „Германска ислямистка група“ и ни съобщава на 12 страници изненадващата новина, че съществуват и фанатизирани насилници от герман­ски произход. Съдържанието е конфузно. Под заглавие „Цялата страна е завладяна“ се съобщава за тридесе­тима до четиридесетима „войни на Бога“. Един от тези „млади, готови да умрат младежи“ се среща с журна­листа на FOCUS, за да си побъбрят за ислямизъм в ка­фенето. На заден план се чува шепотът на анонимни служители на сигурността: „Целият район около Рейн и Майн е заразен“. Липсата на конкретни данни обаче не смущава FOCUS да спекулира ревностно за ужасни­те опасности.

Едва финансовата криза успя да изхвърли терори­стите от място номер едно на медийната хитлиста. Опас­ността от празния джоб изведнъж стана по-важна от I апокалиптичната заплаха за западната цивилизация – това хвърля светлина върху манипулируемостта на публичното пространство, както и върху истинските ни приоритети.

Естествено – в една модерна демокрация не съ­ществува министерство на пропагандата. Пресата не е удължената ръка на централизирани информационни служби; no-скоро политиците в борбата си за няколко секунди телевизионно време понякога заприличват на марионетки в една всемогъща машина за производство на мнения. И въпреки това журналисти и политици са се сработили в единодушен сговор – човек би могъл да започне да вярва в теориите за световния заговор.

Повтарящо се като рефрен от улична латерна, пре­дизвестяването на терористичната заплаха поддържа страха, а страхът учи на послушание. Пред лицето на опасността човек е способен да се откаже от свобода­та в името на (мнимата) сигурност. Без страх не може да се създаде (полицейската) държава. Без лековерните съобщения за тероризъм в медиите не биха били възможни онлайн обиски, домашен видео-надзор или во­енни обстрелвания на пътнически самолети.

Защо медиите се включват във водеща позиция в сплашването на населението? Защо с риториката си допринасят отново за разделението на хората на две класи: лица (граждани) и не-лица (вредители, терори­сти)? Защо по този начин те подготвят почвата за пре­устройство на държавата в превантивна държава?

Ако попитате който и да е редактор какви са крите­риите, с които подбира съобщенията си, най-често ще получите следния отговор: според търсенето. В кризис­ни времена нараства броят на включванията на теле­визионните зрители и радиослушателите, а също така и вестникарските тиражи нарастват, затова се полагат усилия кризата да продължава. Ежедневно се търси най-силният „дразнител“. Good News Is No News. Или също така: страхът се продава добре. На този принцип работят както журналисти, така и политици. Общата им цел, независимо дали съзнателно или несъзнателно, води до динамична симбиоза, в която предупреждава­щи експерти на сигурността и влюбени в световните катастрофи медии вървят рамо до рамо.

Преди да бъдат създадени нови закони, те трябва да станат приемливи за обществеността. Ограничава­нето на правата може да бъде оправдано единствено с опасност за обществото и за отделния човек. „Теро­ристичната заплаха“, на която обстойно се спряхме в трета глава, върви ръка за ръка в езиково отношение с предпочитаното в последно време понятие за „запо­дозрените в терор“. Логиката е много проста: където е надвиснала заплахата от насилие, трябва да има запо­дозрени.

Съответно през последните осем години „заподоз­рените в терор“ се умножиха взривоподобно. Вестник Тагесцайтунг почти не използваше това понятие (във всичките му нюанси) преди 11 септември 2001 година -до 1999 година общо взето само два пъти, през 2000 го­дина – също два пъти, 2001 година – четири пъти. След това започна истинската инфлация: през 2002 година 46 пъти; през 2003 година – 75 пъти; през 2004 година – 114 пъти; през 2005 – 132 пъти; през 2006 – 95 пъти и през 2007 – 102 пъти. При многоуважавания Нойе Цюрихер Цайтунг се получават подобни числа: едно покачване на курса след 11 септември 2001 година до цели 680 употреби.

Повечето журналисти употребяват понятието не само инфлационно, но също така и напълно безкри­тично: „След ареста на трима заподозрени в терор в Германия надделяха застъпниците на по-строгите за­кони“ (НЦЦ, 13 септември 2007 г.).

Честите публика­ции не е задължително да имат смисъл. Тъй като, ако тримата задържани действително са само заподозрени, подозренията запазват нормалното си ниво. Ако обаче те се окажат извършители, което трябва да се изчака, тогава успехът от търсенето би доказал no-скоро фак­та, че досегашните компетенции на службите са дос­татъчни и че не са необходими „по-строги закони“. И въобще за какво „надделяване“ може да се говори, след като именно медиите са тези, които могат да помогнат на даден политик да „надделява“ с изискванията си? Подобни формулировки внушават страх и изострят обществената дискусия. Понятието „терор“ в израза „заподозрян в терор“ доминира възприятието – това, че става въпрос просто за заподозрени, изглежда само като незначително допълнение, нещо като маловажна бележка под линия.

Внушителите на страх не се смущават от това, че имат проблеми с емпиричните факти. Тъй като, ако не се имат предвид трите големи нападения в Ню Йорк, Лондон и Мадрид, западният свят въпреки всичките черногледи предсказания остана незасегнат от терора. Повечето нападения се извършват в Ирак и Афганис­тан; съответно и жертвите са предимно иракчани или афганистанци. Там хората имат повече причини да го­ворят за терористична заплаха – но тя пък е по-скоро резултат от две нападателни войни на САЩ, а не на не­достатъчните (германски) закони за сигурност.

Поради липса на видими опасности трябва да се предсказват все нови извънредни заплахи. При това много често се разиграват сценарии от типа на Worst-case: Самолет, пълен с невинни граждани, би могъл да се забие в панаирната кула във Франкфурт (при това от почти осем години самолет не е отвличан от терори­сти). Куфар с атомна бомба би могъл да бъде оставен някъде в Берлин. В сравнение с това подхождаме много по-трезво към действително неизбежните проблеми, които поставят под въпрос цивилизацията и обще­ството ни: нарастваща бедност, недостатъчно образо­вание, екологични щети.

Понякога търсенето на нови съобщения за терор завладява някакви абсурдни нови територии. Напри­мер при измислянето на „Екотерора“ може да се наблю­дава как в сътрудничеството между полиция и медии механизмите на внушаването на страх безпроблемно биват прехвърлени от областта на „радикалния исля­мизъм“ върху неудобното гражданско общество. На 10 ноември 2008 година виенският Стандарт излезе съа следното заглавие: „Британската полиция се опасява от екотерористи“. В последвалия репортаж се цити­ра Обсървър117 (най-реномираният английски неделен вестник): Британска извънредна военна част открила списък с цели за нападение на местни екотерористи. Фокусирана е организацията Earth First!, едно обеди­нение на множество организации и групи, носители на зелената идея, които се занимават предимно с общест­вена дейност и организират летни лагери за малолетни. Все още нямало координирани атаки, обяснява анони­мен полицейски източник, обаче полицията била убе­дена, че те скоро щели да развият съответните страте­гии и тактически маневри (и пак се поставя въпросът „Кога“ а не „Дали“ ще се състои катастрофата). Не били изключени нападения над хора. „Открихме множество декларации, според които трябвало да загинат четири пети от човечеството, за да могат да осигурят оцеля­ването на други видове.“ Това злонамерено обвинение се споменава още два пъти в Обсървър.

След като е об­рисуван достатъчно обстойно призракът на най-голя­мото масово унищожение в историята, обикновеният читател изненадано разтрива очи при описанието на единствената ужасяваща акция, приведена като дока­зателство: в края на август в Берлин седем банкови фи­лиала били станали жертва на страшен вандализъм – брави и банкоматни устройства за четене на карти били облепени с някакво супертиксо и били обрису­вани с графити „Не на британските мангизи“. Статиите докладват за „страх“ и „загриженост“ на властите, за „фанатизъм“ и „нелегален саботаж“ на активистите. Доказателства за обвиненията не се привеждат.

В действителност екологичните активисти, орга­низирани под шапката на Earth First!, имат пацифистична ориентация. От тяхна страна досега не е имало нито едно нападение над хора. Отделни техни акции са били насочени срещу вещни стойности, което, с оглед замърсяването на околната среда от доста концерни, екоактивистите, между които е и носителят на Нобе­лова награда за мир Ал Гор, оценяват като легитимна форма на гражданско неподчинение. Независимо как­во може да бъде отношението към протестни акции като тази при Горлебен, във всеки случай те нямат нищо общо с тероризма. Въпреки това медиите и поли­тиката от известно време говорят за „екотероризъм“. При това не се имат предвид разрушители на околната среда, а едно малцинство, което активно се застъпва за по-чиста околна среда и далновидна стопанска дей­ност. Такива клевети отъпкват пътя към по-нататъшни репресалии на държавните органи (тъй като, където се казва, че има тероризъм, значи трябва да има терори­зъм) и по този начин на закони, които ограничават ос­новните ни права.

В това отношение е впечатляващ непоклатимо единният фронт, който медиите са образували. Кой вестник, коя телевизионна програма би посмяла да постави критично под въпрос „сериозността на ситу­ацията“ и „обхвата на заплахата“? Кой журналист ще посмее да се дискредитира като „проявяващ разбиране към терористите“, ако започне да се съмнява в необхо­димостта и ползата от държавната борба с тероризма? И все пак отделни детайли се дискутират; може би ня­кой коментатор няма да бъде напълно съгласен с он-лайн обиските; за друг обаче законите за сигурността никога няма да са достатъчно бързи и ефективни. Кой обаче ще постави основния принципен въпрос: наис­тина ли Западът, наистина ли нашата цивилизация е за­страшена, и ако това действително е така, то от какво? Очевидно почти целият медиен апарат е приел пред­поставката, че именно тероризмът, а не борбата с него застрашават западната култура и че трябва с „нещо“ да се противодейства (а именно предимно с разширяване на държавните възможности за надзор).

Един от малкото печатни органи, които си позволя­ват независими репортажи по темата, е компютърният вестник c’t заедно със сайта www.heise.de. Следовател­но един специализиран технически вестник поема от­говорността да обсъжда обстойно въпросите за защи­тата на данните, да доказва очебийните недостатъци на новите надзорни методи и да разяснява тяхното въз­действие върху свободата и личната сфера на потре­бителите – докато големите представители на граждан­ското просвещение се задоволяват да предъвкват все същите лозунги и сценарии (с изключение на няколко критично настроени журналисти). По повод двадесет и пет годишния юбилей на c’t през 2008 година вестни­ци и илюстровани списания поздравяваха и ръкопляс­каха на компютърното списание за диференцирания журнализъм и изключително точните проучвания, обаче не се сетиха да се поучат от това.

Ако се замислим над причините за изненадващото единодушие в медийното пространство, ще стигнем до диагноза, която твърде малко се съвместява с идеала за критична медийна публичност. Модерната медийна индустрия е силно конкурентен бизнес, в който с възможно най-малко време, пари и персонал трябва да се води борба за оскъдния ресурс: общественото внимание. Материал, който би тръгнал срещу общо­то течение, би трябвало съвсем детайлно да обоснове особеното си мнение, което изисква твърде много уси­лия – проучвания, размисли и достатъчно място във вестника, за да може убедително да се обори наложи­лият се начин на мислене. Много по-малко усилия са нужни, за да се затвърди господстващото мнение. Кой­то пише или излъчва това, което и без друго всички си мислят, винаги е точен в предаването на коментара си в редакцията. И естествено всяка редакция ревностно е загрижена за това, да не пропусне хита на часа. Гнев­ните обвинения на главния редактор: „Защо онези са писали за това, а ние не сме?“ могат да се предотвратят, като се преписва смело един от друг.

Журналистика, която не поставя на преден план об­ществената си отговорност, вреди на демокрацията. Гражданин, притиснат до стената, не може да бъде „зрял“ и не може да участва като свободен, просветен, самоуверен човек в политическите процеси. Страхът от стари времена е бил средство за натиск, така напри­мер в религиите, които са заплашвали с чистилището и с мъченията в ада, за да принудят човека да понася безмълвно да бъде ощетяван. Страхът е най-важният инструмент на диктатурите, които тероризират насе­лението, за да стабилизират експлоатацията. Където страхът се превърне в средство на политиката, нещо не е наред. Истински свободните хора не би трябвало да обслужват политиката, дори сто пъти да важи макси­мата: Страхът се продава добре.

Независимо от това, как ще бъдат оценени съвре­менните проблеми и рискове, не може да се приеме като правилна стратегия, която сплашва хората с някакви неточни приказки на ужасите. Колкото и да сме свик­нали в тези географски ширини да вярваме на написа­ното и казаното слово – за всеки от нас вече е крайно иреме да се дистанцира от този начин на поднасяне на информацията. На всеки трябва да му е ясно, че поня­тия като „заподозрян в терор“, „застрашител“, „ислям­ски гнезда“, „радикален ислямизъм“ не са описания на действителността, а преди всичко политически по­становки с огромно въздействие. Когато в обществото не се практикува критично отношение, е необходимо критичността да се превърне в индивидуално занятие. Който държи на себе си, не бива да се оставя да бъде принизен до консуматор на политиката и информаци­ята, когото да водят за каишката на личните му инте­реси и страхове.                                                                                                                             Илия Троянов „Посегателство над свободата“              



Гласувай:
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: budha2
Категория: Други
Прочетен: 8686834
Постинги: 4190
Коментари: 1130
Гласове: 1577
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031