В края на шейсетте години на ХХ век американският консерватор Гари Алън се чудел, поради каква причина правителството на неговата страна, начело с президента Джон Кенеди, изобщо не се противопоставило на изграждането на Берлинската стена. Същевременно наблюдавал, как внезапно немарксистът Фидел Кастро, който представил своята програма за демократично управление, се обявил за… марксист. Това станало след посещение в Белия дом.

Сетне внимателно проследил, как отникъде в Западна Европа, а малко по-късно и в САЩ, от нищото се появили младежки организации, които взривили улиците на големите градове със своето недоволство. Властите потушили бунтовете. Но заели позата на пасивни зрители при премазването на Пражката пролет от танковете на СССР и подчинения му Варшавски договор.



Тогава Гари Алън прозрял:

„В него, в реалния социализъм, имате на върха една съвсем тясна олигархична клика, която обикновено не наброява повече от три процента от общото население, но тя тотално контролира всичкото богатство, цялата продукция и самия живот на останалите деветдесет и седем на сто…

Ако човек прозре, че социализмът не е програма за разпределение на богатството, а фактически е метод за укрепване на богатството и за господство над него, тогава онова, което ви се струва като парадокс – свръхбогатите да пропагандират социализма – се оказва, че изобщо не е никакъв парадокс. Обратното, то става логичният, даже перфектният инструмент за мегаломаниаците, преследващи властта.

Комунизмът или по-правилно – социализмът, не е движение на потиснатите маси, а на икономическия елит.“

Точно така – не политическият, а икономическият елит ръководи живота на човечеството. Нали не сте забравили, как преди две столетия Майер Амшел Бауер, основателят на прочутата фамилия Ротшилд, най-богата на планетата, определил основното правило на това световно господство:

„Дайте ми контрола над националната валута и няма да ме интересува кой прави законите.“

Днес действа технологията на т. нар. тихо оръжие – настоящата интернационална финансово-кредитна система. Тя е изградена изцяло върху разбирането и злоупотребата с нещо, залегнало дълбоко в човешкия характер – алчността. Това е пространна тема, която не е обект на настоящето изследване.

На 1 януари 2015 година, поразена от тихото оръжие, Литва влезе в капана. Стана деветнадесетата държава-членка на т. нар. еврозона. Изхвърли своята национална валута – литата, и прие еврото.

Не че досега е била финансово независима. Всяка страна, в която интернационалното финансово Братство е инсталирала централна банка, е попаднала в подчинено положение. Тя е реализирала мечтата на Майер Амшел Ротшилд. Което означава, че е приела комунизма. Поне, ако все още се доверяваме на основополагащите документи.

Писменото историко-политическо наследство разкрива, че синовете на Бауер-Ротшилд стриктно изпълнявали завета на своя баща. И като поръчали на Карл Маркс „Манифеста на комунистическата партия“, му разпоредили да включи в него следната важна мярка:

„Централизация на кредита в ръцете на държавата чрез една национална банка с държавен капитал и изключителен монопол.“

Това става възможно само по един начин – чрез създаване на централна банка – параграф 5 от мерките в „Манифеста“. Освен това е предвидено въвеждането на висок прогресивен подоходен данък. Нормата е записана като Параграф 2 от мерките, които трябва да бъдат въведени при евентуално управление на комунистите. Основните са изложени във въпросния документ.

Не се хващайте за думата. До края на Първата световна война и настаняването на новия световен ред във важни държави като Русия, Франция, САЩ, Италия, даже в България, подоходното облагане е било непознато. Както и задължителното – повтарям: задължителното – социално осигуряване. Това са права.



Нека припомня, че за първи път подобен метод е въведен в Германия от първия й канцлер Ото фон Бисмарк по време на царстването на кайзер Вилхелм. Но той е заимстван от еврейската традиция на цедака – дарение за бедните. Само че… единствено, ако са евреи. Ето ги темелите на Тяхната “welfare state” – „социална държава“, днес проповядвана по-гръмогласно от „десните“, отколкото от „левите“ политици. Където е въведена, няма да срещнете гладни чифути. Помислете защо?

Макар уж да бил върл противник на социализма и всичко социално, Бисмарк действително пръв в света въвел невижданата дотогава социална държава. Това станало десетилетие след обединението на германските княжества в обща политическа единица (1871 г.). Как аристократът Ото фон Бисмарк склонил на такова действие и кои били неговите сътрудници? Ами работел ръка за ръка с представителите на… крупната промишленост!

По онова време Германия вече „се радвала“ на своя централна банка – Reichsbank.Някой някъде бил решил, че именно тази новообразувана държава е длъжна да постигне рекорден икономически напредък. Което я задължавало да се грижи за работната сила. Затова същият този „някой“ спуснал решението за система на социалното осигуряване. Нещо повече – по онова време тя била пропагандирана като коз срещу социалистите. Тъй като те не предлагали никакви крачки в посока на подобряване икономическия и социалния климат, още по-малко – за защита на работническите интереси.

Главни опоненти на канцлера в това начинание били консерваторите Теодор Ломан и Херман Вагенер. Вслушвайки се в тях, Бисмарк се справил отлично със задачата, спусната му от Интернационала.



„За работника основната несправедливост е несигурността на неговото съществуване“ – писал Ото фон Бисмарк. – „Той не е сигурен, че винаги ще има работа, не е уверен, че винаги ще бъде здрав, и може да предвиди, как един ден ще остарее и няма да бъде годен да се труди. Ако изпадне в бедност, даже само поради продължително заболяване, ще се окаже напълно безпомощен, изоставен на произвола на собствената си съдба. А понастоящем обществото не признава и не поема никакви реални ангажименти спрямо него, извън обичайната помощ за бедните. Независимо, че през цялото време той е работил тъй честно и усърдно. Обаче има още много, което да се желае, в обичайното подпомагане на бедните. Особено в големите градове, където е далеч по-зле в сравнение с провинцията.“

Така се е появило пенсионното осигуряване, наречено „социално“ – сиреч – „обществено“. То е един от елементите на комунистическата държава. След него дошъл редът и на здравното, на данъка върху доходите… Все примки, които свиват свободата на личността. Тя вече няма право да избира, как да продължи своя живот. Задължително я вкарват в коловози, от които няма измъкване. Поради заплаха от… затвор.

Но от този момент нататък преобладаващото мнозинство попада под зависимостта на държавата, без значение как я наричате. А тя не принадлежи на народите, а на елитите.

В същото време ползите за масите – за социума – са незначителни. Обаче са огромни за онези, които работели съвместно с Бисмарк – крупните индустриалци.

Ето какво ни обяснява по един достъпен начин Еърън Русо. Когато се разрови в Тяхната Система, на бърза ръка напусна този свят. Казват – по естествен начин…

Ако се замислите, със средствата, които цял живот ви удържат насила, бихте могли да придобиете собственост. Тя щеше да ви носи доходи. Обаче това е недопустимо! Понеже в такъв случай щяхте да придобиете икономическа независимост, която да ви направи свободни личности – граждани.

Вместо това, въведоха думата „солидарност“, която, стига да поразсъждавате, не означава нищо. Ако искате да помогнете на някого, ще го сторите доброволно, а не насила, като част от съдържанието на общ кюп, натъпкан с люде. На който са дали някакво название – примерно осигурителна система, профсъюз или нещо подобно. Та нали всеки от нас е човек – уникален, неповторим, най-висшето Божие творение? Защо някой друг трябва да управлява живота ни?

Погледнете отново мотото на тази публикация…

Въпреки грубо натрапващото се съществуване на СССР, през 1949 г. британският социолог Томас Хъмфри Маршал все още не е съзрял наличието на „планово общество“ и на „The Welfare State“, както нарича бъдещата държава. Той разкрива, че в нея благоденствието „няма да бъде зависимо от икономическите стойности и от индивидуалните права“.

„Следователно съществува съществена разлика между една уникална колективна сделка, чрез която икономическите сили на свободния пазар търсят да постигнат равновесие. А използването на колективните граждански права за налагането на базисни претенции като елементи на социалната справедливост.“

Нека преведа горното на езика на всекидневието. То означава, че т. нар. реален социализъм, в който живяхме, не е бил такъв. В действителност той представляваше държавен капитализъм, в който ограничена на брой върхушка властваше като в най-страшните средновековни тирании. Тя не беше постигнала това с ум, труд, съзидателни усилия. Творческата личност притежава съвест, чувство за мярка дори в лошотията. Все някаква спирачка би се задействала у такъв вид елит.



Става дума за изкуствено създадена обществена прослойка, наречена от един от Техните дисиденти „нова класа“,[16] съставена от измъкнати от тинята низши, долнопробни твари. Тя представляваше сбирщина, включена в списък на избрани, но не от Бог, а от слугите на княза на този свят. Затова я наричаха „Номенклатура“ – „списък от имена“.

Единствена заслуга на тази номенклатура се състоеше в покорната й готовност да се подчинява на всички, даже на най-злите и най-нехуманните заповеди на същото интернационално Братство. Обаче, съвсем не на шега, „номенклатура“ означава и „списък на понятия, термини“.

Надявам се, че сте разбрали какво искам да кажа. Братството се грижи за този свой „списък от понятия“ така, както добрият стопанин за качествените вещи в дома си. Понеже му служат добре и желае да удължи техния срок на годност.                                                    
Комунизмът е война на най-богатите срещу средната класа

Днес вече сме навлезли в по-меката форма на онова, което Томас Хъмфри Маршал предвиждал, че ще представлява съчетание на демокрация със социална държава и капитализъм. Тоест – на същото, но представено под по-благовидна форма. Тази „Welfare State“ имитира многопартийност. Но само напълно заблудените не са в състояние да различат измамата. Зад фасадата на евфемизма „социална държава“ прозира отвратителната мутра на еднопартийната диктатура на парите.

Според кратката и не съвсем изчерпателна формулировка на съветския философ, професор Александър Зиновиев, Тяхната любима идеология се свежда до следното:

„Комунизмът е тип „обществена формация” със закони, обусловени от „живота в комуна”, където доминиращата обществена връзка е тази на „шеф” и неговите подчинени, без да има обществена необходимост, само по нареждане. Веднъж установена, тази организация може да съществува без компартия, без марксистка идеология и дори с многопартийна система.“

Но теглила, задължения от рода на данъци, пенсионно и здравно осигуряване, застраховки, не само отнемат свободата на личността. Те са част от войната, която най-богатите предприеха и водят срещу средната класа. Както е посочил, даже отсъдил Исус Христос, тегобите са наложени от книжниците и фарисеите. Не е пророчество, понеже е изречено от Бог:

„А те [книжниците и фарисеите, чиито наследници са равините] връзват тежки товари и ги стоварват върху раменете на хората, но самите те не искат да ги докоснат, даже с пръста си.“

Дали някой от съвременните последователи на фарисеите разчита само на пенсия?

Първата такава социална помощ в САЩ била предоставена на Айда Мей Фулър, чиновничка от градчето Рътланд в щата Вермонт. Тя подала документи за пенсия на 4 ноември 1939 г. Била внасяла осигуровки по-малко от три години. Но не пропуснала да попита, каква ще е ползата за нея от това.

„По-късно тя коментира: „Не е, като да не очаквах нищо, нека ви припомня. Но знаех, че бях плащала за нещо, наречено социално осигуряване. И исках да попитам за това служителите в Рутланд.“

В началото на 1940 година Айда Фулър получила първия си пенсионен чек. Той бил на стойност от 22,54 долара. Носел датата 31 януари 1940 г. Сумата се равнявала на около 500 сегашни долара.

Европа вече била обхваната от пламъците на войната…

Евреинът Лу Кравиц, който се представял за американски консерватор, окачествил социалната система като „схема на Понзи“ – пирамида. Можем да му вярваме. Той бил един от най-големите изнудвачи – рекетьори – в Съединените щати през трийсетте години на миналия век!…

Този Кравиц, познат и под името Луис Кей, действал в една банда с някои от най-известните еврейски гангстери – Луис Бъчалтър, Джейкъб Шапиро, Хари Тейтелбаум, Хари Грийнбърг и с най-прочутия от тях – Бенджамин „Бъгзи“ Сийгъл, партньора на Мейър Лански – създателя на Лас Вегас и на казината в Хавана, прототип на един от героите в романа и филма „Кръстникът“. До ден днешен имената Лански и Сийгъл са нарицателни за крайна жестокост. Ако не знаете, Мейър – идеологът на Лас Вегас и на развратно-хазартна Хавана – беше един от най-крупните спонсори на държавата Израел…

На този исторически фон, откъдето е тръгнала увеличаващата се несвобода на западните жители, сега сме свидетели на следната все по-мрачна картина на увеличаващата се бездна между богати и бедни. Този тъжен пейзаж показва, как средната класа е на път да изчезне.

„През 2014 г. най-богатите хора на земята станаха още по-богати, като прибавиха 92 милиарда долара към тяхното колективно богатство пред лицето на падащи цени на енергоносителите и на геополитическа бъркотия, предизвикана от руския президент Владимир Путин.

На 29 декември 2014 г. нетното имане на 400-е най-богати милиардери на света възлизаше на 4,1 трилиона долара, според Индекса на милиардерите на Блуумбърг,[25] всекидневна класация на най-богатите на планетата.

Най-облажилият се е Джак Ма, съоснователят на “Alibaba Group Holding Ltd.”, най-голямата китайска компания за търговия по интернет. Ма, бивш учител по английски, който през 1999 г. постави началото на компанията със седалище в Ханджу в своя апартамент, е добавил 25,1 милиарда долара към съкровището си. Печалбата се дължи на увеличението от 56 на сто на акциите на компанията от септември насам при публичното им предлагане. Ма, на 50 години, с богатство от 28,7 милиарда долара, бързо изпревари Ли Кашинг като най-богатия човек в Азия.“

Сега остава някой да повярва в… „китайската мечта“! Тя е същата, като „американската“. Осъществима е за номенклатурата – световната. За ония от списъка с понятия, за които стана дума. Затова след година и половина може би Ирина Бокова ще застане начело на ООН. Като марионетка, разбира се. Но все пак…

И никой да не е посмял да ми каже, че трябва да се радвам. Понеже тя не само не е българка. Изобщо не е човешко същество. Точно както и Далия Грибаускайте, президентката на новопокръстената в еврото Литва, не е. Тя си е високопоставена комунистка, сменила боята, но не и нрава. Както вече съм писал, другарката Далия Грибаускайте никога не е напускала КПСС. След отделянето на Литва направо влязла в ръководството на Литовската комунистическа партия. Сетне я писали „демократка“ и даже беше заместник-председателка на Европейската комисия и комисарка…

Такъв е животът на комунистическата номенклатура – предопределен. „Демократите“, заменили червените знамена със сърпа и чука, нека ликуват, развявайки синьото с дванадесетте петолъчки! Така са научени. Свикнали са.

Свобода е! Поне така казват.

А трите милиона литовци, май постъпиха като онзи нашенски мераклия за предприемач, който си купил фабрика на 8 септември 1944 г. Или ги постъпиха – не знам. „Умните и красивите“ да кажат. И те са „учени“ – от Сорос и сие…

Литва прие еврото, когато не съвсем общата европейска валута взе да се срива. А британците се кефеха на това и тръгнаха по зимни курорти на континента.Dйjа vu…

Помня масовата американска икономическа кулминация от средата на осемдесетте. Когато 1 долар се разменяше за 5 марки! А десетилетие след това, когато Великобритания преживя „вълшебния“ удар по лирата, нанесен от Джордж Сорос съвместно с Джим Роджърс, а САЩ се гърчеха след Войната в Персийския залив и атентатите, дело на собствените им секретни агенции, западноевропейците преживяха същото – разцвет, бум, наречете го, както желаете.

Празникът свърши. Гълчавата от фиестата утихна. Сега пред портите на Евросъюза и на Съветските американски щати са застанали инкасатори с каменни лица. И като във филм с Бъстър Кийтън, от името на своите господари, искат парите обратно – до цент. Питайте кипърците или гърците. А защо не португалците, испанците. Не е далеч денят, когато ще зърнете заедно с тях италианците и французите…

Само ние – източноевропейците, нямахме своите 15 минути славен живот. С изключение на чехите и то с доста уговорки. Но там причината е друга. Не забравяйте, че от 250 лазарника Прага е необявената европейска столица на ционизма.

Но Литва влезе в еврозоната. „Световните“ телевизии показаха радостта на нейните граждани от „великото“ събитие, което щяло „да ги откъсне от Русия“?! „Слепци“, би рекъл Исус Христос.

През това време британците харчеха из Европата по-малко лири за същите благинки, както и миналата година!

Истината е, че никой не пита т. нар. обикновени хора. Анкетите сред литовците показаха следното:

„Подкрепата за еврото е почти непроменена от последното допитване през април 2014 г. Сега 47 на сто от запитаните са отговорили, че подкрепят въвеждането на еврото, докато 49 процента са против.“

Това са данни от края на септември 2014 г. Нищо в настроенията на литовците не е помръднало оттогава.

„Това е като филм на ужасите“ – казва възрастната Лайма Красикийне пред супермаркет близо до границата. – „Не разбирате ли? Можете ли да си представите колко малко пари имат хората по селата? Само погледнете цените. Те направо разстреляха предварителните очаквания за еврото.“

На това ли му казвате демокрация?

Не ви ли прилича на прословутите президентски избори в САЩ от 2000 година, „спечелени“ от Джордж Буш? Той постигна малцинство от 48,9 на сто от гласовете на американците. Даже след ръчното преброяване във Флорида „загубилият“ претендент Ал Гор имаше по-висок резултат – 49,4 на сто!

Такива са… правилата. Има закон за бедните и друг за богатите. Ето ви още едно dйjа vu…

„Де-мо-кра-ция!“ – викаше народът и умираше от глад. Досущ, както при социализЪма…                                                                                                                                       diagnosa.net/