Блогът на budha2 :: Бенци Гопщайн призова християнските черкви да бъдат опожарени, . . . преди тях трябва да бъдат ун...

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

23.08.2015 20:45 - Бенци Гопщайн призова християнските черкви да бъдат опожарени,...преди тях трябва да бъдат унищожени синагогите/Адолф Хитлер никога не е призовавал: „Убий евреи

Автор: budha2 Категория: Политика

Прочетен: 1540 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 23.08.2015 20:46

Центровете на идолопоклонничеството трябва да бъдат разрушени. Унищожете синагогите!

Смятате ли призива за нормален и допустим? Какво ще се случи, ако го издигнете в „свободните“ и „демократични“ Германия, Австрия, Франция, Швейцария, Чехия, даже във Великобритания? Ами в САЩ или Русия? Не дай Боже – в Израел? С какви етикети ще ви „украсят“? От „антисемит“ до „расист“ – с нищо по-малко и лабаво.

„В дискусия с участието на ученици от йешива лидерът на екстремистката антиасимилационна групировка Лехава вече призова християнските черкви да бъдат опожарени. Бенци Гопщайн заяви, че е готов да прекара 50 години в затвора, но да стори това.“

Nullum tam impudens mendacium est,
ut teste careat[Никоя лъжа не е тъй безочлива, както тази, за която няма свидетел, лат.]

„Лидерът на крайно дясна израелска групировка рискува да бъде арестуван, когато без съмнение издигна глас на подкрепа за нападения и палежи на християнски черкви насред енергичните мерки на властите срещу еврейския екстремизъм.

Бенци Гопщайн, откровеният ръководител на Лехава, който се прочу със своите яростни кампании против еврейско-арабската асимилация, направи бележката по време на обсъждане, посветено на ученици от еврейските семинарии, след като беше запитан от участник в дискусията, дали смята, че изгарянето на черквите в Израел е оправдано.

По-късно той се опита да отклони обвиненията в подбуждане на своите последователи за разпалване на пожари, като заяви, че това е отговорност на правителството. То трябва да извърши онова, което сам представи като религиозно учение на Маймонид, еврейския философ от ХІІ век.

„Рамбан (Маймонид/Маймун"ит) разпорежда ли да унищожаваме (центровете на идолопоклонничеството) или не? Центровете на идолопоклонничеството трябва да бъдат разрушени! Отговорът е прост – да, що за въпрос?“ – обяви г-н Гопщайн пред участниците в дискусията.

Неговият коментар разтревожи Бени Рабинович, журналист, който зададе въпроса. Той му каза: „Бенци, трябва да призная, че наистина съм шокиран от онова, което казваш тук. По същество ти твърдиш, че ние трябва да излезем и да изгорим черквите до основи. Говориш някакви налудничави неща тук.“

Когато друг присъстващ – Моше Клайн, равин в израелския медицински център „Хадаш“, му съобщи, че обсъждането се филмира и неговите бележки могат да доведат до ареста му, г-н Гопщайн отговори: „Това е последното нещо, което ме интересува. Ако наистина е така, готов съм да прекарам 50 години в затвора заради това.“

Убедете се сами:

www.youtube.com/watch Този път impudens mendacium – безочливата лъжа, е разобличена. Има доказателства и свидетелства. Мисля, че не е необходимо да се извинявам, задето за пореден път ще напомня: Отношението на Бени Рабинович към християните се родее единствено с това на еврейските комунисти към останалите. Кой знае защо таченият до ден днешен съветски еврейски писател и болшевик Иля Гершонович Еренбург призовавал от страниците на вестник с многомилионен тираж:

„Убий германеца!.. Да не сгрешиш. Да не пропуснеш. Убий!“/ Илья Эренбург – „Убей!“, газета „Красная звезда„, № 172 (5236), Москва, 24 июля 1942 года./

Точно така: Германеца – може. Разбирайте – и останалите гои – също. Евреина и комуниста, което е почти едно и също – не. Забранено е! Те са „свещени“ като кравите в Индия. Какво говоря – далеч повече! Да застрашите евреин е равнозначно на посегателство на бога – техния, на мрака – който се плашел от светлината.

Сега онези, които знаят или са чували за т. нар. Kristallnacht, да се върнат към онази на 9 срещу 10 1938 г., злополучно обявена за „нощ на счупените стъкла“. Всъщност това наистина била нощ, през която имало нападнати еврейски обекти – предимно магазини. Имало счупени стъкла, което дало названието – „Нощ на строшените стъкла“ – “Kristallnacht”. През тази нощ не паднала нито една жертва – никаква.

Отдавна митът за „атакуваните, опожарените и разрушените синагоги“ е развенчан. Но този факт не достига до знанието на широката общественост. Поради собствеността върху влиятелните медии.

Тогава главният кореспондент на лондонския “The Times” във Виена, „покриващ“ и Берлин, Дъглас Рийд, предава един текст, а на другия ден вижда своето име като „автор“ на съвсем различен. И си подава оставката. Тъй като някой в британската столица е пренаписал историческата истина. „Разказал“ е за „реки от кръв“ по улиците на Берлин и големите градове, за хиляди убити евреи и прочие небивалици…

„Още „в края на 1937 г. осведомих “The Times”, как и Хитлер, и Гьоринг са заявили, че войната ще започне „през есента на 1939 г.“. Разполагах с тази информация от австрийския канцлер. По време на Хитлеровото нахлуване бях във Виена.Тогава, на излизане от града, щурмовите отреди ме арестуваха за кратко. Прехвърлих се в Будапеща, където се намирах по време на Мюнхенската капитулация, която дойде през септември 1938 г.

Четиринадесет години по-късно, в онази куриозно сладникава „Официална история“ от 1952 г., “The Times” публично призна грешката си по отношение на своята „политика на умиротворяване“. В нея неохотно съм споменат и аз: „Млад сътрудник на редакцията подаде оставка.“ (През 1938 г. бях на четиридесет и три, заемах длъжността „Главен кореспондент за Централна Европа и Балканите“, вече седемнадесет години бях работил в “The Times”, и съм убеден, че бях единственият кореспондент, подал оставка.)

В този том “The Times” поемаше ангажимента никога повече да не греши така: „няма да е необмислено да кажем, че повече нито една агресия не ще бъде посрещната от Издателската компания по начина, по който постъпихме с „Мюнхен“.“

Редакционните статии и репортажите на “The Times” за такива по-сетнешни събития, като разчленяването на Европа на две през 1945 г., комунизацията на Китай, ционизацията на Палестина и Корейската война, показаха поне на мен, че редакционната политика изобщо не е променена…

Когато през 1938 г. напуснах, имах и втора причина, която през 1933-а не съществуваше: позорният начин на ръководство на медиите. Става дума за това, че съобразих как действат увлечението и заслепението за изкривяването на истинската картина на събитията. Последвалото избухване на войната показа, че зад това особено изопачаване на истината стоеше могъща мотивация.

По отношение на „еврейските преследвания“ в Германия установих, че частичното отразяване на фактите все повече откриваше път за прекалено едностранчивия им подбор и поднасяне, та накрая истината се губеше. Тази промяна беше извършена на три етапа. По време на първия се съобщаваше за преследването на „политическите противници и на евреите“. После това беше преправено на „евреите и политическите опоненти“. Накрая печатът най-общо говореше за „преследване на евреите“.

По този начин в общественото съзнание беше втълпена фалшива представа. До такава степен, че накрая остана схващането за трагичното положение предимно на едно единствено малцинство, превърнато в жертви. Това беше постигнато чрез постоянното фокусиране на прожекторите само в една група…

От една страна, резултатът от това стана виден през 1945 г., когато преследването на евреите беше основното обвинение в Нюрнберг. А от друга, половината от Европа и всички народи в тази нейна част бяха изоставени, за да бъдат подложени на същите преследвания, които евреите преживяха в далеч по-малка степен, поради техния относителен дял в населението навсякъде.

По онова време типичният англичанин от моето поколение, какъвто бях, никога не беше възприемал евреите за по-различни от самия себе си. Нито някога съм споменавал, какво бих сторил на евреин, чието мнение е различно от моето. Ако по-късно прозрях съществуването на някаква разлика или на желание една могъща група да се наложи, това не се дължеше на делата на Хитлер, а на онези препятствия пред непредубедените репортажи, които още тогава [през трийсетте години] бях започнал да забелязвам. Когато масовото преследване беше наченато, известявах за него, но както го виждах.

Ако узнаех, че са натикали хиляда затворници в някой концентрационен лагер, незабавно го съобщавах. Ако научех, че сред тези хиляда има тридесет или петдесет евреи, го пишех.

Бях свидетел на първия терор, разговарях с много от жертвите му, изследвах техните наранявания и бях предупреждаван, че с това си навличам ненавистта на Gestapo. Преобладаващото мнозинство от жертвите, със сигурност повече от деветдесет на сто, бяха германци и съвсем малко евреи. Това се отрази върху съотношението на етническите групи в Германия, а по-сетне и в страните, управлявани от Хитлер. Обаче маниерът на репортажите в световния печат по онова време блокираше и изолираше огромните маси от страдащи, като оставяше само евреите.“

Повтарям: 1938 година – концлагерите действат. По един или друг начин, Kristallnacht е факт. Имало е нападения над синагоги и еврейски дюкянчета. Какво става във „вражеския“ лагер? Кажете ми: Кога и как да вярваме на фигури като британския министър-председател Уинстън Чърчил? Или на сегашните, като „милия“ Норман Бересфорд Тебит, барон Тебит. Съвсем наскоро известният „милорд-коментатор“ се обяви против защитата на човешките права. Да проверим.

Истината е по-необяснима от измислицата[ Марк Твен.]

Лордът е като немърливата майка, която „без да иска“ с мръсната вода изхвърлила и бебето си. Той се опълчва срещу Европейския съд за правата на човека в Страсбург и Съвета на Европа, по-специално – против британското участие в тях. Сравнява втората институция с Конвент и до голяма степен с право. Тъй като тя е напълно излишно бюрократично ядро, което разпръсква елементарните частици на корупцията. А тъкмо Конвентът – Съветът на Европа, е „пътеводната звезда“ на Европейския съд за правата на човека в Страсбург. Обаче общите аргументи на лорда са извън живота на нормалните хора. Ще поясня.

Норман Тебит правилно ни връща към появата на двата европейски органа:

„Съдът и Конвентът, който го води, бяха основани след осъзнаването на ужасиите, извършени от Хитлеровото националсоциалистическо правителство преди и по време на Втората световна война. Но както е казал бившият висш съдия лорд Хофман, Аз съм последният, който би защитавал германците. За мен те са овце, подобни [10] изглежда, „неспособен да се съпротивлява на изкушението да увеличава своите правораздавателни правомощия и да налага еднакви закони на страните-членки,… той се възприема като еквивалент на Върховния съд на САЩ, като налага общ федерален закон за Европа“.

Може би най-нелепият и циничен аспект на Съвета на Европа, който даде тласък в нарастването на неговата власт, е, че Русия членува в него. И се е подписала под всички чудесни слова за човешките права. По-скоро ми се искаше моята страна да не е в подобна компания.“

Но тя е била в нея и в миналото. Да не се заблуждаваме – така е и сега. Та нали начело на правителството на „Нейно величество“ стои замаскиран агент на съветските секретни и репресивни милиционерски органи, обслужвали най-кървавия режим в историята? Ако неговите водещи офицери са на „Лубянка“, чий е кабинетът – на кралицата или на съответния пореден наемател на Кремъл? А Елизабет ІІ кралица ли е наистина, или е просто все по-овехтяваща кукла, манипулирана от Москва?

Освен това да напомня на товарищ lord Tebbit, в чийто чист англо-саксонски произход също се съмнявам, че през последните 150 лазарника „неговата страна е била все в подобна компания“.

Да загърбим деветнадесетото столетие, когато тя изцяло изпада под властта на еврейските банкери, начело с Ротшилд, и на юдеизираната германска фамилия Saxe-Coburg and Gotha. Достатъчно е да върнем времето с 64 години назад. Тогава ще видим „неговата страна в компанията“ на най-страшния джелатин, който е съществувал – comrade Йосиф Джугашвили – Сталин, един от Ротшилдови.

Защо другарят Норман Тебит, който всъщност е Теббит (за онези, които следят книгите и публикациите ми, това означава много), забравя следвоенните времена. Да го подсетя за проционистките излияния на „неговия“ министър-председател Уинстън Чърчил от началото на петдесетте години. Това „достойна компания“ ли беше? Ала лордът също така се прави, че не помни още по-ранните времена и тогавашната „компания на неговата страна“. Както отбелязва офицерът от Wehrmacht, Mischling Хенеке Кардел:

„През 1938 г. Чърчил написа в отворено писмо до Хитлер: „Ако Англия бъде застигната от такава национална катастрофа, както Германия през 1918 г., бих молил Бога да ни изпрати човек с Вашата сила и воля на духа.“

Ами сега? Такава е истината. Както се е произнесъл Марк Твен, тя често е „по необяснима от измислицата. Защото измислицата е длъжна да се придържа към вероятностите.“

Системата на западната псевдодемокрация отдавна е прогнила дотолкова, че от нея се разнася нетърпима воня. Все повече хора усещат аромата на смрад. Почти същото „народовластие“ имахме тук по времето на държавния капитализъм, наричан „социализъм“.

„… Да се вслушаме в автори от типа на Корнелиус Касториадис, Ги Дебор, С.Л.Р. Джеймс, Сюзън Бък-Морс, за които държавният социализъм не беше истинска алтернатива на капитализма, а по-скоро негов подвариант (или „по-беден братовчед“, според Дебор)…“

Не че страдам за някаква „неосъществена социална мечта“. Обратното – цял живот се старая да бягам от нея. Но тя ме преследва натрапчиво.

Не мога да спестя и терминологичната си забелжка по отношение на „държавния социализъм“. Друг е невъзможен. Понятието „социализъм“ произлиза от “societatis” – „общество“. Или от латинския глагол “sociare”, който означава „да обединявам“ или „да споделям“. Тоест, личният социализъм е невъзможен по название и дефиниция. А „обществен социализъм“ е тафтология.

Изразът е употребен от преподавател по философия в американски университет. Толкова знаят…

Та така и сега бивш британски министър, представител на Либералната партия, най-сетне забеляза сходството между „демокрацията“ в тоталитарните общества – не е парадокс, и тази в уж „свободния“ Запад. Както тук нямаше разлика между БКП и БЗНС, така и там отдавна не се забелязват различия между консерватори и лейбъристи. А все по-често читателите на основния „социалистически“ вестник забелязват, че:

„Тези дни изглежда крайно десни мнения се настаняват удобно в “The Guardian”.“

А въпросният екс-министър заяви опасенията си:

„С опозиционните партии, превърнати в дрипи, ние сме под заплахата неусетно, като приспани, да се превърнем в еднопартийна държава.“

Маминото момченце, „миличкият“ либерал! Ами еднопартийната държава е факт на Запад още от навечерието на Втората световна война. Може би от 1933 година, когато Братството постави две специално подбрани от него фигури начело на властта в най-влиятелните държави, и укрепи диктатурата на трета. Имам предвид Хитлер, Рузвелт и Сталин. Тогава новият световен ред пое своя триумфален марш по цялата планета. Прегазвайки милиони хора, затривайки държави, като създаваше нови, включително цели обединения от страни, той постоянно напредва към еднопартийната сатрапия в една единна, обща световна тирания.

Не слушайте какво мърмори попът, а що върши. Каква е разликата не в написаните програми, а в реалното управление на торите и лейбъристите; на републиканците и демократите; на туземните ни „десни“ и „леви“. Та нали никой от тях вече не крие, че всички са социалисти?

Още през ХVІ век венецианската поетеса и писателка Модерата Фонте – псевдоним на Модеста ди Поцо ди Форце, чрез своя литературна героиня, констатирала:

„Наистина ли вярвате“ – отговори Корнелия, – „че всичко, което историците ни разказват за мъжете – или за жените – действително е истина? Трябва да помислите над факта, че тези истории са били написани от хора, които никога не казват истината, освен по случайност.“

Така е. “Obsequium, amicos verita odium parit” – „угаждането създава приятели, истината – неприятели“. Понеже “general dolet a veritate” – „от истината боли“!

Адолф Хитлер никога не е призовавал: „Убий евреина!“, както постъпвали по-евреите от него. До ден днешен не е открит нито един документ, който съдържа подобна заповед или дори намек. Няма реч, в която фюрерът да е искал избиването на евреите. Което не го прави кой знае колко по-добър. А думата ми е за лъжите, с които интернационалното левитско Братство задръства съзнанието на хората, за да ги прикътка на своя страна.

„Когато гениални хора са ставали несъзнателно пристрастни, каква вяра в своята справедливост може да има един прост смъртен?“

В нощта на 9 срещу 10 август т.г. съвсем случайно (дали) попаднах на документален филм, посветен на смъртта на цар Борис ІІІ. В него се прокрадва идеята, че царят е бил убит. Тя не е нова. Откакто се помня, върлува слухът, пускан от комунистите и техните западни съюзници, че монархът е бил отровен след последната си среща с Адолф Хитлер. Това станало на път от Берлин за София в самолета, управляван от личния пилот на фюрера.

Друга мълва донасяше, че командирът на полета издигнал самолета прекалено високо. Царят не разполагал с кислородна маска. Което предизвикало смущения в сърдечната му дейност с фаталния изход дни по-късно. Но вината все падаше върху лидера на Третия райх.

В споменатия филм един от коментаторите задава логичния въпрос: Защо е трябвало Хитлер да се прави на Локуста и да изпълнява сложни етюди с недостатъчно сигурен край? Не е ли било по-лесно направо да задържи Борис ІІІ в Германия?

Съвсем логично. Което ме връща към идентичните питания на истинските историци – така наречените ревизионисти: От какъв зор нацистите, които тръбели, че райхът им ще просъществува хиляда години, трябвало да крият намеренията си за изтребление на евреите? Глупаво, лишено от смисъл и затова невероятно. Несъстоятелно и нещо повече – небивало. diagnosa.net/

Нагоре