Блогът на budha2 :: Когато държанките са морални съдници, а Тодор Живков е Джеймс Бонд…

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

13.03.2016 10:26 - Когато държанките са морални съдници, а Тодор Живков е Джеймс Бонд…

Автор: budha2 Категория: Политика

Прочетен: 1420 Коментари: 0 Гласове:

Хайде сега да се върнем в наши дни. В тази дивашка реалност, която показва, че според масово приетото човешко времеизмерване вече сме в 2016 година. Какво заварваме?

Тези дни дясноориентираната Рашида̀ Датѝ, както е известна във Франция, се изкашля в ляв британски вестник. Тя е депутатка в Европарламента. Преди това предвождаше кандидат-президентската кампания на Никола Саркози. След като го назначиха за наемател на Елисейския дворец, той я направи министърка на правосъдието. Спирам се бегло на биографията й, тъй като тя е знаменателна за настоящата „европейска“, „мултикултурна“ цивилизация. Представлява нещо като историко-политико-етно-нравствена дисекция, обясняваща всичко, случващо се на континента. Имам предвид – отказа от християнски ценности и морал.

Рашида̀ е самотна майка. Не съдя, изреждам факти. Знам, че това е по-скоро общоприето от „християните“, посещаващи черквите с надеждата, че те са чистилища на суеверието. Главно – по празници, или когато им се стовари беда. Като поклонничеството през Средновековието, но не с идеална, а с материална цел.

Та по време на министерстването си mademoiselle Датѝ направи своята бременност публично достояние. Беше категорична, че е взела решение да даде живот на детенце, което не чак толкова отдавна щеше да носи клеймото „незаконно родено“, казано учтиво. Иначе – „копеле“. Обаче дъщеричката й Зора̀ не беше навършила три годинки, когато през 2012-а Рашида̀ заведе дело за бащинство срещу Доминѝк Дезейньѐ – твърде заможен шеф на веригата от хазартни заведения “Lucien Barriиre” с казина във Франция, Швейцария и други европейски страни. Най-сетне, преди два месеца, успя. Съдът постанови: Дезейньѐ е бащата на малката Рашида̀. (Вижте илюстрацията.) Майката е на 50 и кусур. Момиченцето – на 6. А бащата – почти на… 72! Не искам да кажа нищо лошо, само споделям…

Тази „свръхморална“ госпожица зае позата на съдница в пролейбъристкия лондонски „Стражът“. Явно в родината й не я допускат до медии. Та тя, „дясната“, е намерила трибуна в една социалистическа, доколкото сайбиите на “The Guardian” могат да бъдат смятани за „леви“ и допускат подобни мнения на страниците му. (Моя скромност съм изключен вече четири лазарника.)

В доста неща е права. Но Рашида̀ Датѝ съди от позицията на… „европейка“. Вярно, родена е в Сен-Ремѝ, Франция. Ала както личи от нейните имена, нейните родители са пришълци – бащата – Мбарик, е имигрирал от Мароко, а майката – Фатима̀-Зора̀ – от Алжир. Както би се произнесъл Алеко чрез своя литературен герой: „Европейка е, ама все пак не дотам.“ Но ето моралната присъда над европейците във връзка с бежанската вълна от Близкия изток, произнесена от mademoiselle Рашида̀ Датѝ – една „истинска“, „нравствено извисена европейка“:

„В тази безпрецедентна, нехуманна и унизителна криза, както за Европа, така и за Турция, светът ни наблюдава. А ние гледаме безпомощно, докато потъваме морално и институционално. Само на това ли сме способни – да бъдем яростни, когато трагичните снимки се появяват в печата? Само на това ли сме способни – да подписваме петиции? Само на това ли сме способни – на евтини погребения, за да успокоим съвестта си? Притежаваме демократичните и материални средства за действие.

Ще чакаме ли друго терористично нападение на наша земя, за да се обединим и да споделим нашите средства за борба срещу радикализацията? Ще чакаме ксенофобски убийства, както е в Германия, за да направим нашата миграционна политика такава, че да съответства на ценностите ни? Дали политиката е само моментна злободневна реакция, отразяваща допитванията до хората, където решенията се основават на хрумванията на онова, което е популярно? Не мисля така. Или най-малкото, това не е моето разбиране, както за политиката, така и за европейското величие.“

С риск да досадя на онези, които се уморяват от текстове, по-дълги от 20 реда, стотина думи, както ги измерват в компютърната епоха, ще припомня писмото на нашенец, чиято нравственост е била съпоставима с тази на госпожица Рашида̀ Датѝ.

Бидейки в имиграция в САЩ, през 1970 година, осъденият в Царство България като британски шпионин, съюзник на комунистите и земеделски лидер, Георги Михов Димитров – Гемето, който опознал отвътре, както тукашните, така и задокеанските болшевики, писал:

„Къде е моралът, къде е демократическата солидарност, къде е човешката и международна правда на великите демокрации и ООН? Защо мерят те с два аршина, когато предлагат помощта си към бившите колониални народи в Африка и Азия, а мълчат и пасуват пред поробените и окупирани от Съветския съюз народи на Източна Европа? Ние се радваме да видим да се дава помощ на всеки потиснат народ. Но защо не се даде на унгарския народ (през 1956 г.)? На българския народ, който пръв започна съпротивата срещу съветската окупация…? Защо не се помогна на полския народ през 1956 година? Защо не му се помогна сега, през 1970 година? Защо не се помогна на чехословашкия народ през 1968 година? Защо?“

Както показват вече достъпните документи и свидетелства, Уинстън Чърчил, Конрад Аденауер, всички останали следвоенни политици в Европа, САЩ и СССР, укривали нацистки престъпници. Цялата правосъдна система на Западна Германия, както и нейната шпионска централа BND, били съставени изключително от членове на нацистката партия. Това разкри документален филм на телевизия “DW – Deutsche Welle”, произведен преди година и половина.

При първата ми поява като телевизионен водещ, на тогава петнадесетминутното предаване „Между редовете“ на кабеларката СКАТ, вечерта на 4 април 2005 г. се случи във вестник „24 часа“ от следващия ден върху цяла страница да бъде поместено интервю с български комунистически шпионин в Лондон. Избрах да коментирам тъкмо него, защото ченгето беше заплело в на пръв поглед странна мрежа няколко любопитни и донякъде познати ми теми.

Авторът на интервюто е Огнян Стефанов, днес познат със своя агентурен псевдоним „Академика“. Тогава знаех само за болшевишкия произход и лично комунистическо офицерско минало на този секретен сътрудник на Държавна сигурност. По-късно узнах, че този „син на полка“ е следвал в… СССР.

Sub sole nihil novi est – нищо ново под слънцето.

Във въпросното интервю някой си Паско Божков, представен като „бивш контраразузнавач“, признаваше стъпката, която бил предприел – да предпочете Великобритания и свободата пред „социалистическия рай“.

Интервюто е илюстрирано със снимка, която изобразява ченгето Паско Божков, най-вляво, седнало до назначения милионер, шефа на „Мултигруп“ Илия Павлов, Константин Тренчев, сътрудничка на „Подкрепа“ и бившия Симеон ІІ. (Виж илюстрацията.)

В интервюто се изяснява ролята на Владимир Белчев в убийството на писателя Георги Марков. По онова време той е посланик на НРБ във Великобритания.

Да уточня: Владимир е син на члена на Политбюро на ЦК на БКП и на Държавния съвет Борис Велчев. Сам член на ЦК на БКП, той е баща на доскорошния главен прокурор Борис Велчев – бивш юридически съветник на президента Георги „Гоце“ Първанов и настоящ конституционен съдия.

Сами съдете какво е помръднало на тази територия, окупирана от болшевиките!

Според Паско Божков, Георги Марков е убит от Държавна сигурност по заповед на Първия.

Обаче действалият в чужбина и хартисал там контраразузнавач продължава:

„Всичко [свързано с убийството на Георги Марков] се върти все около КГБ, нашето участие някак се размива. Англичаните или не искат, или са изключително некадърни да се справят с тази задача.“

Запитан „защо все пак англичаните не извадиха нищо“, Паско Божков отговаря:

„Може би тайната се крие в слабостта им към Тодор Живков.

– Лондон към Живков?

– Когато бях в контраразузнаването, имах официално разрешение да проуча всичко около личността на полицейския шеф отпреди 9 септември 1944 г. Николай Гешев. Това име бе станало легенда. След проверката на много документи стигнах до заключението, че англичаните са го изкарали от България през Турция по свой коридор и той се е озовал в Лондон. Имах поверителен разговор с човек от британските служби, който категорично заяви, че до 1957-1958 г. Гешев е работил за британските служби. Не просто сътрудничил, а работил.

– Какво означава това за България?

– Ако са верни дори част от твърденията, че Гешев е вербувал за свои агенти немалко комунистически функционери, сред които и Тодор Живков, то той, респективно службите в Лондон, са имали влияние в тези среди. Априлският пленум през 1956 г. се е провел, без да се водят стенограми на заседанията. Ако някой може да каже точно кой е присъствал на този пленум, кой се е изказал, какво е казал, кои и как са гласували – нещата биха били ясни. Щом Гешев е работил за англичаните, ясно за какво става дума.

– Искате да кажете, че Англия е повлияла на Априлския пленум?

– Имала е свой фаворит и той е станал ръководител на партията, а по-късно и на държавата. Това не означава, че се е срещал тайно с английски шпиони и че е предавал шифрограми. Има начини за осъществяване на контакт по време на официални визити.

– Все пак звучи неправдоподобно?

– Възможно ли е да съществуват Ким Филби и Уиндзорската [грешка от невежеството и на двете събеседващи ченгета – Кеймбриджката] петорка, петима асове от британския шпионаж, които са работили за Москва по убеждения, а не за пари [глупости], а не да допускаме обратния случай.

– Поне не са известни примери.

– В ДС веднъж ме извика висш шеф и разпореди да вземем на разработка зам.-шефа на Народното събрание Георги Кулишев и президента на БОК и член на МОК ген. Владимир Стойчев. Тогавашният шеф на КДС[74] Ангел Солаков казал, че не им е чиста работата и сигурно са агенти на британските служби. Заповедта си е заповед и веднага прикрепихме хора, започнахме и подслушване. След известно време ме вика Тодор Нецов, беше ми пряк шеф, и обявява край на разработката. Тодор Живков лично забранил да пипаме тези двамата.“

Обикновено комунистическите пропагандатори вплитат в едно истини, полуистини и откровени лъжи. Усъмних се, че „Априлският пленум през 1956 г. се е провел, без да се водят стенограми на заседанията“. Достигнах до известие, че след 46 години укриване, през 2002 г. те са били обнародвани в отделна брошура. Даже срещнах библиографска справка. [Вж. „Априлският пленум: Пълен стенографски протокол“, съставители и редактори: Йордан Василев Зарчев и Марин Илиев Цуцов, въведение: Мито Цеков Исусов, послепис: Константин Дилчев Василев, ИК „Атлас-Прес“, София, 2002 г.]

diagnosa.net/

Нагоре