Блогът на budha2 :: Комунистическата душа е душата на юдаизма

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

13.03.2016 16:12 - Комунистическата душа е душата на юдаизма

Автор: budha2 Категория: Политика

Прочетен: 1309 Коментари: 0 Гласове:

След победата, между 1918 и 1922 година, болшевиките прехвърлиха 600 милиона рубли в злато в “Kuhn, Loeb & Company”[Генерал Арсен дьо Гулевич, офицер от ВВС на Руската империя, сетне в т. нар. Бяла армия, цитирайки американски документ със свидетелство на Бахметиев, последния имперски посланик в САЩ. Имигрирал във Франция. По време на нацистката окупация бил арестуван от Gestapo. През 1947 г. основал Freedom International – Интернационал на свободата, антикомунистическа организация]

Ала поразените от вируса на навлезлите от САЩ модерни тенденции в изкуството „заразили“ доста от еврейските, или свързани с евреи болшевишки културтрегери. Не без помощта на властта част от тях се „измъкнали“ на Запад – Марк Шагал, Василий Кандински, Антоан Певзнер и неговият брат Наум Габо (Наум Неемия Певзнер), Казимир Малевич, Александра Екстер и др. Нито един руски творец не успял да прескочи по онова време все още официално необявената „желязна завеса“.

„Организирането в Русия на могъщи тръстове под маската на комунизма направило възможно получаването на огромно количество финансова и техническа помощ от Съединените щати. Руската аристокрация била изтрита от лицето на земята, като такава. Понеже се оказала неспособна да устрои една съвременна индустриална държава. Интернационалните банкери осигурили парични средства за Ленин и Троцки, та те да свалят царския режим… През 1948 г. Питър Дръкър, говорител на олигархията в Америка, заяви в статия в “Saturday Evening Post”, че:

„Русия е идеалът за планова икономика, към който сега се придвижваме.“

Последното мнение издава още една цел, постигната от интернационалния талмудски елит. Освен че възстановил своята юдейска държава, която в Средновековието била известна като Хазария, той поставил началото на експеримента с централно планираната икономика. След трагичния 9 септември 1944 г. ние също станахме част от същия опит за нарушаване на Божествения ред на земята. В наши дни светът продължава придвижването си към същия идеал на Ротшилд. Само че го прави по малко по-различен начин, като вместо да превзема страна след страна с военна сила или чрез революции и преврати, остави тази задача на контролираните от нея транснационални корпорации. Войската влиза в действие само при по-мащабни и многоцелеви проекти.

Погледнете горното вътрешно подзаглавие. Равинът Хари Уетън задава въпрос, на който незабавно дава отговор:

„Какво е фашизъм? Първото нещо, което ще научим за фашизма, е следното: Фашизмът е политическата форма на държавния капитализъм, той е началото на социализма.“[Rabbi Harry Waton – “A Program For The Jews And An Answer To All Anti-Semites: A Program For Humanity”, Published by Committee for the Preservation of the Jews, вече цит. съч., стр. 16.]

Какво проповядвал Il Duce – лидерът на италианския фашизъм? Корпоративна държава. В нея корпорациите и сътрудничеството между тях – чийто символ бил il fascio, снопът – били издигнати на пиедестал. Преди това Александър Стамболийски направил опит да превърна България в нещо подобно – в съсловна страна. Днес все по-често определят действащия световен ред като корпоратокрация. Но… „фашизмът е началото на социализма“!

Юстис Мълийнз преразказва как американските медии коментирали различните стъпки от експеримента с налагането на комунизма в Русия. Например: отпечатването на инфлационни пари и ефекта от него. Във вече цитирания брой на “Fortnightly” се твърдяло, че паричната система на болшевиките имала „такива астрономически параметри“, че нямало как „да бъде разрушена“. Изданието убеждавало читателите, че тя „може да изчезне само след разпад или унищожение на политическата надстройка, която украсява“. Седем години по-късно същото списание твърдяло, че: „От 1921 г. [нататък] всекидневният живот на съветския гражданин не се отличава от този на американския, а съветската система на управление е по-икономична.“

Да сверим дали поднесеното от „Фортнайтли“ е вярно. Дали стана така? Може би, но не съвсем. Повечето от „героите“ на болшевизма перестроились (се престроиха) в редиците на неокапиталистите. Мнозина се скриха в задкулисието и дърпат конците на марионетките, играещи на светло.

„През лятото на 1991 година [когато бе извършен неуспелият пуч в Москва] излезе в нелегалност гигантската, добре отработена машина на здраво корумпираната със сегашната власт, „невидимата“ партийна страна Номенклатурия и нейната икономика. Вчерашният политически и идеологически диктат се смени с икономическия и срещу народа веднага се развихри икономически терор в духа на добрите стари времена. Партията все пак някак си се съгласяваше да храни своите роби, но хора, осъзнали свободата си, тя нямаше намерение да храни. А Номенклатурия, както и преди, ще храни само себе си и ще се подхранва от Запада. Народът, отучил се да мисли и да работи, нека мре. Той вече за нищо на никого не е нужен…

Комунистите дойдоха в нашата страна [Русия] през 1917 година като завоеватели и повече от седемдесет години се държаха като окупатори. Когато осъзнаха [или им пошушнаха], че тяхното време си е отишло, те се разбягаха като панаирджийски крадци, за пореден път ограбили народа си до шушка и накрая унищожили държавата…

А златото на партията остана в сигурни ръце.

И не го търсете, защото дори да го намерите, няма да ви бъде от полза. Защо ли? Ами защото световната революция, за която бяха мечтали Илич и Парвус, вече е факт. Доларът окупира целия свят.[Животът доказа, че нито една конкретна национална валута няма значение за световната левитска мафия. Нали затова е интернационал? Онзи ден британската лира изглеждаше всемогъща. Вчера доларът сякаш бе непобедим. Доскоро привидно властваше еврото. Сега „тронът“ му може да бъде узурпиран от китайския юан – има ли някакво значение? Щом парите на света са в ръцете на „Братството”…] Срещу него са безсилни всички средства за борба с окупатора, които са ни известни. Не можем да го смачкаме с танкове или да го тероризираме с партизански отряди. Него може да го победи само по-силна валута – такава, която да го смаже, както стана с нашата рубла. Но как да се създаде тази валута, след като всичкото злато на партията е препратено в Съединените щати? Трябва да се работи, но това у нас никой не го умее, а и не иска. Ако пък поиска, не му позволяват. А на когото позволят, после го разоряват. И правят всичко това съзнателно.

Над страната ни под формата на хуманитарна помощ е установена международна опека и фактически тя изгуби своята независимост.

Кой и къде определя сега нейното бъдеще?

Болшевиките изчезнаха също така внезапно, както се бяха появили някога. Разтвориха се в онези световни структури, които тогава ги изсипаха върху Русия.

Днешното правителство на Русия или е ариегард на преминалата в нелегалност номенклатура, или е авангард на новата номенклатура, излизаща от нелегалност. Не е ясно. Но едно е хубаво – повече никой няма да строи комунизъм.

И на това сме благодарни.“[Игор Бунич – „Златото на партията”,]

Последното е грешка. Тя леко избелва гениалността от обобщенията на автора. Оправдавам го, защото през 1992 г., когато е завършил книгата си, повечето от нас нямаха представа за истинската същност на комунизма. Жал ми е за онези, които в наши дни не са я прозрели и бленуват по онова ужасно за мнозинството минало, или изживяват непостижими надежди за промяна, без да имат представа кой е в състояние да я осъществи и от какъв зор.

Theodore Roosevelt the Soldier in Vietnam

Комунизмът е крайната цел на най-богатите. Те се нуждаят от закони, обусловени от „живота в комуна“. Те биха им осигурили правата на вечни шефове. В такава система обществото би представлявало сбирщина от подчинени. Вече повече от две столетия човечеството неотлъчно се придвижва към тази крайна цел. Тя е достижима и без марксистка идеология, даже в рамките на пръв поглед многопартийна система.“[ Вж. напр. Александър Зиновиев пред парижкия вестник Фигаро от 3 март 1990 г. в: Сюзан Лабен – „Тайният план за завладяване на Европа”, Издателство Монархическо-Консервативен Съюз, София, 1993 г., стр. 60.]

Че това е така, личи от някои почтени съвременни изследвания. Бърнард Авишай разказва за един от водещите ционисти-марксисти, родения в Украйна Бер Борочов. Същият, който не само участвал в Октомврийския метеж от 1917 г., но създал и специална ционистка бригада в рамките на Червената армия. Така че връзката между комунизма и ционизма е отколешна и неразривна. Авишай споделя:

„В своята най-прочута статия „Национализъм и класовата борба“, написана през 1905 г., Борочов заимства основните постулати на руския марксизъм и ги приложи в ционизма.“

Сега кандидат за президент на САЩ от Демократическата партия Бърни Сандърс призовава „Америка да се върне към своите социалистически корени“! На предизборен митинг в последния февруарски ден на тази високосна година, той заявил:

„Сега двадесетте най-заможни хора притежават повече богатство от сто и петдесетте милиона на дъното. Когато говоря за неравнопоставена и небалансирана икономика, се обръщам към семейство Уолтън:[ Създатели и притежатели на веригата от супермаркети “Walmart”.] „Зарежете собственото си благополучие. Започнете да плащате на работниците си достойни заплати.“…

Преди възникването на Комунистическата партия в Съветския съюз, а сетне Студената война да обърка и обедини в едно целите и средствата, използвани за тяхното описание, демократичният социализъм, както го обясняваше Дебс,беше най-широкото политическо движение в Съединените щати извън Републиканската и Демократическата партия. Бяха избрани десетки социалистически кметове и няколко конгресмени социалисти.

Тъй че, когато Сандърс заявява, че нищо, което изповядва, не е ново или радикално, и как социализмът е част от американската традиция, както нищо друго, той е прав. Не е сигурно колко хора знаят или помнят нашето социалистическо минало в тази дълбоко безразлична към историята страна…

Обаче някои сред неговата публика явно помнят историята и го заявиха след митинга. Джуди Фламик, 67-годишна пенсионирана гимназиална учителка, сподели: „Имаме необходимост от трудова програма, като онази на Франклин Д. Рузвелт през Голямата депресия. Дядо ми е бил в нея – в Гражданския корпус за опазване на околната среда – в щатите Айдахо и Юта. Моят син ходи там, за да види моста, който са построили. Иска ми се да се обърнем към това. На хората им дойде до гуша.“

Настръхвам. Този корпус е бил нещо, наподобяващо трудовите лагери в СССР. По-скоро – задължителните бригади, но продължаващи месеци, години… В тях, като в концлагери, били събирани скитащи и бедни американци. Милиони са загинали. Това ли е мечтата на съвременните жители на САЩ?

Сега ще опитам да изложа всичко това със средствата на историята – фактите. Още през 1913 г., в навечерието на гласуването от Конгреса на Закона за системата на Федералния резерв – на практика картел от 12 частни, предимно еврейски банки, тогавашният напълно зависим от ционистите президент на САЩ Ууудроу Уилсън признал в книгата си „Новата свобода“:

„Откакто влязох в политиката, преди всичко в лични разговори, хората споделяха с мен своите опасения. Някои от най-значимите люде в Съединените щати в областта на търговията и производството се страхуват от някого, плашат се от нещо. Те знаят, че някъде съществува толкова организирана, тъй проницателна, толкова наблюдателна, тъй затворена в себе си, толкова съвършена, тъй всепроникваща власт, че е по-добре да шепнат и да не повишават глас, когато говорят срещу нея и я осъждат…

Съществува усещането, че времето на индивидуализма е приключило. На много места в страната хората се трудят не за себе си, нито като съдружници и партньори по стария начин, с който бяха свикнали, а най-вече като наемни работници – в по-голяма или по-малка степен – на големите корпорации.“[ Woodrow Wilson – “The New Freedom: A Call for the Emancipation of the Generous. Energies of a People”, Doubleday, Page & Company, New York and Garden City, 1913 г., стр. 5. ]

Повтарям: Така изглеждала Америка в очите на своя президент през 1913 година. През 1939 година 72 на сто от българите работели за себе си! Сами анализирайте и съдете.

Комунистическата душа е душата на юдаизма[Американският равин Хари Уетън, който предвидил Втората световна война доста преди нейното избухване. ]

В броя на списание “Foreign Affairs” от декември 1922 г. Филип Кър писал:

„Очевидно няма да има мир или просперитет за човешкия род, докато [земята] остава разделена на 50 или 60 независими държави и докато не бъде изградена някаква интернационална система. Истинският въпрос е този за [създаването на] световното правителство.“

По-късно, на 21 ноември 1933 г., напълно уплашеният новоизбран президент на Съединените щати Франклин Делано Рузвелт доверил в писмо до един от своите най-близки съветници:

„Истината по въпроса, както и двамата знаем, е, че една финансова сила в големите центрове вече притежава правителството и това е така още от времето на [президента] Ендрю Джаксън…“[President Franklin Roosevelt in a letter to Col. Edward Mandell House, November 21, 1933 г. ]

В своята прощална реч, произнесена на 17 януари 1961 г. при напускането на Белия дом еврейският президент на САЩ Дуайт Дейвид Айзенхауер за първи път използва термина военнопромишлен комплекс. Той признава съществуването на тази структура в Съединените щати. И предупреждава:

„Нашият труд, природните ни богатства и нашият начин на живот зависят от него;[От военнопромишления комплекс – симбиозата между крупните индустриалци и висшето военно ръководство. Те имат сходни материални интереси, които се стремят да реализират под формата на политика в защита на някаква химера, наречена „национална сигурност“.] както и самата структура на нашето общество. В съвещателните органи към правителството трябва да се браним от това, военнопромишленият комплекс да не придобие неоправдано [голямо] влияние, независимо дали то е целенасочено или случайно. Съществува и упорито ще продължи да съществува вероятността от опасно нарастване на една недопустима власт.

Никога не бива да допускаме тежестта на тази комбинация да застраши нашите свободи или демократичния процес. Не бива да приемаме всичко за даденост. Само бдителността и добре осведоменото гражданско съзнание посредством нашите мирни методи и цели може да предотврати настоятелния пробив на огромната промишлена и военна отбранителна машина така, че сигурността и свободата да преуспяват заедно.“[ Dwight D. Eisenhower – “Farewell Address to the Nation, January 17, 1961 г.”]

Тъкмо това стряскащо съчетание на неограничен финансов потенциал, промишлени възможности и милитаристични мераци води до имперската амбиция на тайния елит за постигане на световно господство.

Ще си позволя кратко отклонение, което доизяснява общия пейзаж, свързан с военнопромишления комплекс и интересите, които го създадоха и продължават да се крият зад него. По-точно – с чии интереси е ангажиран и понастоящем този военнопромишлен комплекс.

От приемането на Доктрината Монроу[ Наречена на тогавашния американски президент (1817-1825) Джеймс Монроу, който я предложил.] на 2 декември 1823 г. до ден днешен „националната сигурност“ на САЩ включва всяка точка на земното кълбо, където има „американски интереси“. Любопитно е, кой определя тези интереси? Според скромното ми мнение един от критериите трябва да бъде въпросът за живота и смъртта. Да опитаме да направим едно достатъчно красноречиво сравнение между най-висшето земно благо и неговата противоположност. Към декември 2009 г. общият брой на загинали американски военни във войната в Ирак по всякакви причини и при всички обстоятелства беше 4287 души.

Броя̀т, но никой не прибавя към сметката загиналите между 95 099, 103 759 и 151 000 цивилни иракчани, според различните оценки, нито унищожените военни от бившата армия на Саддам. Някои документи представят потресаващото число от 1 033 000 убити.[231] И тези жертви са до 2008 година. Нима не заслужават почитта и тревогата ни, дори ако приемем, че най-вероятният им брой е около 150 000? Може би – 200 000 или 280 000 души. Или те са хора втора ръка, гои – само, защото не принадлежат на Pax Judica?

В същото време броят на американците, напуснали този свят поради различни заболявания, само през 2006 г. е бил 1 889 844 души. От тях 631 636 – от сърдечни болести, 559 888 – от рак, 124 – от туберкулоза и други заболявания на дихателните органи, 121 599 – от катастрофи и други инциденти, 72 432 – от диабет и дори 56 326 от грип и пневмония. Почти напълно идентична, даже повтаряща се, е картината и през 2010 г.

Обаче към 30 септември 2009 г. за войната в Ирак са похарчени 944 милиарда долара. Към декември 2014 година тази сума надхвърли 1,6 трилиона долара! По изчисления на военни специалисти всеки ден от войната в Ирак е струвала на американците най-малко 200 милиона долара!

Поставете всичко върху везните на справедливостта. Макар да е ужасно и порочно, сравнете броя на жертвите – на войната и тези на болестите. Сторете го даже единствено по отношение на американците. Сравнете онези 4287 наемни воини, пожертвали се за пари, с „реколтата“ на заболяванията – 1 889 844 души. Едва ли ще се намери нормално мислещ човек, който да отрече, че изнесените данни показват: здравеопазването би следвало да е сред първостепенните американски интереси, а не войните далеч от територията на САЩ.

Правителството на тази държава направо е длъжно да защитава яростно него, вместо да се бори с група ултрарелигиозни мюсюлмански младежи в Афганистан (т. нар. талибани) или да сваля режима на своя бивш приятел Саддам Хюсеин, като си служи с лъжата за някакви несъществуващи „оръжия за масово унищожение“ в Ирак. Уви… ObamaCare се оказа поредната пробойна в бюджета, пригодена за неговото източване.

Няма как да избегнем тревожното питане: Кой има сметка от тази „смяна на местата“ в йеррархията на нравствените ценности на американското общество? И няма как да не се досетим: онези, които от около две столетия решават въпросите на мира и войната не само в тази страна, но и по целия свят. Още ли не сте наясно, кои са те?

За сравнение ще ви покажа – сега няма да се занимавам с това – картинки от днешна Великобритания. Репортаж под заглавие „Толкова ме е срам: Бездомни майка и дъщеря, които живеят в “Mini”, разказват как някога са имали къща с пет спални за 2,2 милиона лири стерлинги с басейн – и как сега не могат да си намерят общинско жилище, като за тях“,[237] разкрива контрастите в живота.

„Някога те живеели в обширен имот, с пет спални, в един от най-желаните райони на Лондон. Имали басейн, двор от една трета акра и гледка към обширно игрище за голф.“[http://www.dailymail.co.uk/]

Сега обитават единствената си собственост – автомобил “Austin Mini”. Той е всичко за тях – спалня, дневна… Разполагам с пресни репортажи от САЩ, където е още по-тревожно. Никой друг, освен мен, не ви е представял трагедията в днешна Русия – празните села. Както и фалшивото „замогване“ в Китай, където цели новопостроени градове стоят пусти, никой не живее в тях…

Защо не отскочите в нашата „провинция“? Не само в Северозапада. Обаждат ми се от Плевенско, Пловдивско, Свищовско… Пустиня, старци, престъпност, човешки живот, струващ между 5 и 20 лева!… София, Пловдив, Бургас, Варна и Стара Загора хем станаха България, хем не са. Мислете!

За да няма хър-мър около все по-напредващото налагане на новия световен ред, в което повечето земни жители са съучастници – например с включването си във Facebook и останалите „социални мрежи“ – предлагам оценката на Улрих Шпек, когото трудно ще окачествите като „разпространител на конспиративни теории“. Той е бил гост-лектор в “Carnegie Europe”, разположена в Брюксел. Това е прочутата ултраилюминатска фондация на американското семейство Карнеги, която, докато течали бойните действия в Европа, чертаела нови граници не само на този континент. Писал съм за това.

Другарят Шпек – с лъснато „кубе“ – се е занимавал с „изследване на външната политика на Европейския съюз и на стратегическата роля на Европа в промяната на глобалната среда“.[carnegieeurope.eu/experts/] Сега германецът е старши партньор в „Трансатлантическата академия“ във Вашингтон. Това е дъщерна организация на уж американския мозъчен тръст “German Marshall Fund of the United States” (GMF),[Основана през 1972 г., от първия миг на съществуването си „Германската фондация „Маршал“ на Съединените щати“ е на издръжка на федералното правителство във ФРГ. Чиста проба шпионска организация, която събира и анализира данни за всичко и всички.] който е финансиран от… германското правителство. В рамките на тази „американска“ фондация, издържана с германски пари, действат филиалите й “Brussels Forum”, “Atlantic Dialogues”, “Transatlantic Academy” и “Transatlantic Trends Survey”.[241] Ако се вгледате в биографиите на местните участници в тези начинания, ще забележите техния искрящ алчно червен, егоистичен и фашистки произход.

Та този интернационалист с многозначителното фамилно име Шпек, съвсем наскоро раздели днешните основни, според него, политически схващания в света, на „глобализъм“ и „териториализъм“. Като ярка представителка на първото течение посочва Kamaradin Ангела Меркел. А на второто – Доналд Тръмп. Общо взето, авторът свежда всичко до проблема с границите: Да съществуват ли, с всички произтичащи от това трудности, или да бъдат премахнати, с неизбежно възникващите проблеми, свързани със свободата на придвижване.

„За глобалисти като Меркел“ – посочва Улрих Шпек, – „взаимосвързаността е нещо добро, защото задвижва прогреса към по-голям просперитет и свобода навсякъде. За териториалистите, като Тръмп, взаимосвързаността е основна заплаха. Онова, което е добро и окуражително, е приписвано на коренното население. А заплахата идва отвън: нечестната китайска конкуренция, опасните мексикански имигранти и терористите от Близкия изток.

Глобалистите искат да управляват трансгранични потоци, и да снижат до минимум разрушителния характер на границите, за да увеличат до възможно най-голяма степен предимствата на свързаните пазари и общества. Разбира се, тези потоци трябва да бъдат ръководени. Поради тази причина тяхното управление повече не може да бъде ограничено до националната територия. Необходимо е правителствата да си сътрудничат, да създадат и установят глобални институции; нужно е да наложат закони и да направят така, че тяхното съблюдаване да бъде сигурно. Глобалистите спорят помежду си как да поддържат реда в по-обширни пространства, но не и за принципа за това.“

Какво друго представлява стремежът на Меркел и съмишлениците й, освен установяване на единна държава на планетата? Което е крайната цел на новия световен ред!

Като чета такива текстове настръхвам. Това е комунизмът. Представям си света като огромен колхоз.

Не си въобразявайте, че комунизмът е мистификация – не е съществувал. Така взеха да говорят, че никога не е имало комунизъм, а нещо друго. И сега го нямало, казват. В какво живяхме и продължаваме да битуваме?

Това е пълна заблуда, поддържана от архикомунистите – най-могъщите капиталисти. Те разчитат на невежеството и тесногръдието на все по-необразованите и примиряващи се с всичко маси. Дали ще го наречете държавен капитализъм, монополистичен капитализъм, социализъм, либерализъм, демокрация или корпоратокрация – фашизъм, е все едно. Характеристиките и резултатите, до които довеждат тези форми на потисничество, си приличат.