Блогът на budha2 :: Лъжецът трябва да помни какво говори

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

10.07.2016 19:03 - Лъжецът трябва да помни какво говори

Автор: budha2 Категория: Политика

Прочетен: 1306 Коментари: 0 Гласове:

Mendacem memorem esse oportet[Лъжецът трябва да помни какво говори, лат. Правило, формулирано от Марк Фабий Квинтилиан – римски историк и писател, смятан за успешен реторик.]

Агент „Владимир“ посочва:

„От секретните доклади [на Сол Полански до Държавния департамент и ЦРУ] е видно, че дори прочутото писмо на Петър Младенов, в което той се опълчва срещу Живков, и което предшества събитията от 10 ноември, пристига в американското писмо дни след това. Името на приносителя е заличено, но според Сол Полански човекът бил надежден контакт в миналото. Не става ясно дали е българин и от какви среди произхожда…

От писмото Полански прави извод, че корените за отстраняването на Живков трябва да се търсят в акциите по защита на човешките права по време на форума „Екогласност“ и намесата на САЩ. Това съвпадало с коментарите на Луканов пред американския посланик.“[Алексения Димитрова – „Войната на шпионите: Разследване в български и американски секретни архиви“, „Сиела – Софт енд Паблишинг“, София, 2005 г., стр. 302. ]

Опа! И Луканов започва да реди пасиансите на онази комунистическа опозиция, на която принадлежи бъдещето. Само че отново под контрола на старата алчно червена номенклатура. Convergence has developed to merger. Което ще рече, че сближаването на двете системи – конвергенцията – е прераснало в сливане!

Предаваха заседанията на „Екофорума“ по Радио „Свободна Европа“. Не заглушаваха емисиите. Странно – казах си. Признавам, че от края на шейсетте изключително рядко съм слушал западните радиостанции. Просто взех да събирам две и две, и да схващам, че при тоталитарните режими няма нищо случайно. Излязох прав.

Но през октомври 1989 година, бидейки достатъчно свободен като безработен, едва ли не – прокажен за системата, взех да слушам Румяна Узунова. Тогава за пръв път чух незначещите нищо за мен дотогава имена Желю Желев, Александър Йорданов… И едно, което ми беше известно от телевизионния екран – Петко Симеонов. Аха – помислих си, – син на активни борци, член на БКП, който се хвалеше как с четирите си деца допринесъл за Живковия блян – 9-милионна Народна република България.

Насетне беше трудно да ме измамят. Защото мислех и се интересувах. Здравите ми български корени захранваха съзнанието ми с почти съвършеното правило, че крушата не пада далеч от дънера. Затова непрестанно се интересувах от биографиите – произхода и миналото на „неодемократите“. Подобно на американските неоконсерватори те се оказаха произведени в свинарниците на интернационалния комунистически колхоз. А като познавах юдейската поговорка „веднъж евреин, завинаги евреин“, и произхода на комунизма, не се съмнявах: тя важи и за комунистите. Никой в семейството ми не се подхлъзна по пързалката на измамата…

Според мен споменатият „приносител“ на Петър-Младеновото писмо е бил Александър Мирчев. По онова време той е бил високопоставен служител на ЦК на БКП – секретар и помощник на Андрей Луканов. От ЦК на ДКМС, през ЦК на БКП… до Белия дом във Вашингтон. Александър Мирчев беше говорител на БКП на Националната кръгла маса, проведена в началото на 1990 г. Неговото не дотам идентично копие, останало тук, Димитър Луджев – и „професор“ при това, си спомня с умиление за Лукановия оръженосец.

Мирчев е живото доказателство за подчинението на „гробокопачите на капитализма“ на самите капиталисти. Защото малко след като си свършва работата тук, „заминава на специализация в САЩ и не се връща. В Америка открива серия от фирми. Хора от бившия отдел „Външна политика и международни връзки“ на ЦК на БКП допускат, че той е една от ключовите фигури за измъкване на пари от България. Според тях част от тези средства се е върнала у нас за създаване на фирми за социални, политически и икономически изследвания.“[Георги Тамбуев – „Власт, облечена в корупция“, Книгоиздателска къща „Труд“, София, 2001 г., стр. 308-309.]

Преди време единствен съобщих, че: Днес д-р Александър Мирчев, учил в Харвард, „в Националния юридически център на Университета „Джордж Вашингтон“ във Вашингтон, федерален окръг Колумбия“ е собственик на ситуираната в американската столица „Крул Корпорейшън“ и е уважаван член на висшето американско общество. В биографията му е записано, че е „бил председател и директор на интернационални промишлени предприятия с активи от много милиони долари и директор в най-високо оценяваната вашингтонска юридическа фирма. Д-р Мирчев е работил за решаването на критични геополитически проблеми и е имал активна обществена кариера. Участвал е в изливането на основите на пазарната демокрация в България и за нейното присъединяване към НАТО и ЕС…“

Като стана дума за „изливането на основите на пазарната демокрация в България и за нейното присъединяване към НАТО и ЕС“, през 1990 г. тук се изсипа дъжд от всякакви помощи, които превърнаха някои доверени лица на партията и нейните репресивни тайни служби в богаташи. Разбира се, достатъчно зависими и готови да служат. Стига ви да проследите биографиите и кариерното развитие на комсомолския деятел Спас Русев, на агента на милицията Костадин Тренчев, на партийния социолог Петко Симеонов, на още редица „герои“ на криминалния преход от държавен капитализъм с тоталитарно управление на комунистическата партия към частнособственическо „пазарно стопанство“ под властта на номенклатурата на същата престъпна организация.

Пак през лятото и есента на 1989 г. „органите, на които това им е работата“, отбелязват зачестили – повече от приетата дипломатическа куртоазия, срещи на Виктор Шарапов[Генерал от КГБ, „близък сътрудник на Юрий Андропов още от времето, когато той е шеф на КГБ“, посланик на СССР.] с американския посланик Сол Полански. Ако в обмена на мисли Тодор Живков е бил споменаван, а не може да не е, това ще е един от поредните случаи на макар и прикрито единомислие и общ интерес между съветски и американски посланик. Някои от „органите“ дори допускат взаимодействие за „демократизирането“ на управлението в България…“[Боян Трайков – „10 ноември 1989: Превратът“, вече цит. съч., стр. 47.]

Същото, на което бяхме свидетели в Ирак. Но игрите между „великите“ са невероятни.

„Консултациите на Виктор Шарапов с американския посланик го ориентират да докладва за необходима и възможна смяна на Живков.“

Все през онези дни, в Букурещ Петър Младенов и Добри Джуров заговорничат с пълномощниците на Синедриона Михаил Горбачов и Едуард Шеварнадзе.

В неколцината пробутани ни не напълно разсекретени тайни доклади на американския посланик Сол Полански за събитията около и след 10 ноември 1989 г. четем как Андрей Луканов изпреварващо съобщава на някакъв журналист от “National Geographic” с еврейското име Тед Шулц, че „на 6 юли [1990 г.] следобед или вечерта ще иде при президента Петър Младенов и ще го накара да си подаде оставката“…[Вж. „Тайните US архиви проговарят за 10 ноември: Секретните доклади на Сол Полански“. 4. “Луканов: Ще накарам Младенов да подаде оставка“ от Алексения Димитрова, в. “24 часа”, брой 293 (4728), София, петък, 22 октомври 2004 г., стр. 14.]

Така и става. Кумът на Луканов, председателят (президент), както официално се водеше длъжността тогава, напуска поста. Причината? Репликата „по-добре танковете да дойдат“, изтървана на 12 декември 1989 г. Още не е напълно изяснено, дали той произнася тези думи или те са резултат на манипулация на една видеокасета. Самият Младенов отрича.

Мариан Орлиховски, някогашният представител на полския профсъюз „Солидарност“ у нас, сподели пред моя милост, че видеокасетата е обработена в представителството на фирмата „Панасоник“ във Варшава. Това е отделна тема, която няма да бъде изяснена скоро. В случая важното е, че навярно се досещате – „журналистът“ Шулц неминуемо е бил сътрудник на някоя от тайните служби на САЩ. Негов колега, подвизаващ се под прикритието на „служител на посолството“, пък узнава как в създадения от тогавашния лидер на СДС Желю Желев вестник „1000 дни“ „3-ма души пишат словото на Младенов за подаването на оставка“. Главен редактор на изданието беше еврейката Еми Барух, комунистка и рожба на тежко комунистическо семейство.

Тя се оказа и една от любимите журналистки на Тодор Живков. (Вижте илюстрацията.) Което не й пречи да е свръхактивна „демократизаторка“. Те са!

Близка до кръга „Икономедия“ на не по-малко оцапания с болшевизъм и кагебизъм Иво Прокопиев, другарката Барух – дъщеря на Виктор – активен борец против фашизма и капитализма, престъпник от т. нар. Народен съд, гаулайтер в Радио „София“, е свързана със западни болшевишки организации от сорта на “Atlantic Philanthropies”, “Charles Stewart Mott Foundation”, “Ford Foundation”, “German Marshall Fund” и др. Работи за отявлено комунистическата медия Радио „Deutsche Welle”. Даже се оказа една от създателките на някаква Харта за разграждане на плутократичния модел на българската държава.

Прости Господи, много сме съгрешили! Щом потомствените комуняги, наместниците на Кремъл, са ни „демократите“, нямаме никакъв шанс!

Обаче преди 27 лета американският посланик Шаул или Сол, „останал изненадан, че в момента, в който пишел доклада, студентите“, които стачкуваха денонощно с настояване Младенов да освободи поста председател (президент), „оттеглили искането си за оставка на Луканов“.[89]

Замислете се за ролята на тогавашния студентски Fьhrer Емил Кошлуков и за последвалата негова блага съдба. За награда, първо заминава да учи в Съединените щати. Връща се и става… „политолог“. Дава интервюта, в които по безогледен начин обижда Симеон. Едва година по-късно вече е депутат от партията, която даже носи името на бившия цар. Разцепва НДСВ, прави нова файтонджийска партийка, която получава държавни субсидии. Използва я, за да се облажи заедно с още неколцина от приближените си.

Сред многото премии, с които тандемът БКП-ДС удостои този свой партиен многобоец, е длъжността „програмен директор“ на ТВ 7. В телевизията водеше предаване от типа Talk Show, до нейния фалит едновременно с Цветан Василев и предоставената му за ограбване банка! Понеже е „доказан“ журналист с „многогодишен опит“, преди това беше в „Евроком“. Сетне – в „Канал 3“. Те са вечни и несломими – агентите на комунизма.

Уж всички са наясно, че единствен Луканов беше бащата на промените. Всъщност той едва ли даже бе техен идеолог. По-скоро излезе главен ръководител на провеждането им, на когото имаха доверие както в Москва, така и във Вашингтон.

Демократична илюзия или световни номенклатурни игри

Не вярвате, че всичко е манипулирано чак до там? Тогава се запознайте с характеристиката на официалния американски представител за тогавашния комунистически министър-председател на България:

„Полански „оценява избирането на Луканов за член на ПБ [Политбюро] и секретар на партията като „голяма победа“…

Особена симпатия изразява Полански към Чудомир Александров.[ Дългогодишен член на Политбюро на ЦК на БКП, за известно време изтикан на втори план.] Посланикът препоръчва на Държавния департамент на Александров да бъдат организирани срещи на високо равнище във Вашингтон при посещението му през декември 1989 г.“

По онова време кой ходеше по митингите на „опозицията“, родена от БКП и нейните секретни служби? За да вдига две пръстчета, наподобяващи заешки ушички, както иронично обяснява политзатворникът Петър Гогов.

Уволненият комунистически журналист Георги Тамбуев, роден във Франция, си припомня онези пренаситени от събития времена през последните месеци на 1989 година:

„Поздравяват ме отвсякъде. Телефонът ми постоянно звъни. Получавам купища писма. Начо Папазов [член на Политбюро на ЦК на БКП] публично ми се извинява от страниците на „Работническо дело“ за неприятностите, които ми е създал. (А насаме изповядва, че благодарение на твърдата ми непоколебима позиция е узрял за партийния преврат.) Андрей Луканов ме кани да участвам в националната комисия „За разглеждане и решаване на някои неотложни въпроси, свързани с допуснати деформации и нарушения на законите“. Името ми се търкаля по пленуми на ЦК на БКП…

Започвам да получавам и покани за приеми в посолства и легации. Американският посланик Сол Полански ми устройва вечеря в резиденцията си. Дават ми пропуск за седмичните сбирки на интелектуалци в Клуба на посолството на Великобритания, където Асен Агов е постоянно присъствие. Получавам покана със самолетен билет от Българо-македонската организация в Чикаго да й гостувам. От френското посолство пък идва покана за гостуване във Франция. (Вероятно там са разбрали, че съм роден в град Лил.)

С една реч – превратът на 10 ноември ме изхвърля на гребена на събитията. Изведнъж ставам някакъв фактор (както навремето ми предрече Веселин Йосифов[Член на ЦК на БКП, главен редактор на вестник „Антени“, дългогодишен председател на Съюза на българските журналисти, баща на Бисера Йосифова, настоящата заместник-министърка на културата, и тъст на Владко Мурдаров – „професор“, убиец на българския език, и доказано ченге. На младини Весо „Кучето“, както наричаха Йосифов, е членувал в Съюза на българските национални легиони. Разбирате, какво искам да кажа, нали? За разлика от почти всички едновремешни и настоящи журналя, никога и изобщо не съм бил член на никакъв съюз – журналистически, какъвто и да е. Даже не бях член на ОФ. Е, понеже се намират примитиви, които са тъй тъпи, че ми е обидно, задето им обръщам внимание, приеха ме в Пионерската организация. Освен това – четири пъти – в ДКМС. Все се измъквах, и пак ме сгащваха… Обаче това ми помогна да се измъкна от членството в ОФ. Другари, приемането в пионарската и комсомолската организация не беше доброволно, а по списък. Понимаете, товарищи?]). Не съм главен, но главният Радослав Радев често се консултира с мен. Не съм и заместник-главен, но Димитър Делийски също търси съветите ми.

В такъв момент на стихиен ентусиазъм Димитър Делийски ме посреща в кабинета и ми подава някаква статия.

– Моля те, прочети я. И ако ти хареса, придвижи я за печат.

Статията е от непознат за мене автор. ИВАН Й. КОСТОВ. Кандидат на икономическите науки. Чета и усещам, как ръцете ми започват да парят. Авторът й смело, почти безцеремонно застава срещу цялата свита от официални икономисти. Той гребе срещу течението почти сам. По това време коалицията СДС е в деветия месец, но още не се е родила. Приета е в Майчин дом и около нея щъкат хора от БКП и Държавна сигурност, готови да й бабуват…

Статията излиза в броя на „Работническо дело“ от 30 ноември 1989 г. Минава като „лична гледна точка“ под рубриката „Дискусия за преустройството по повод предстоящ пленум на ЦК на БКП. Почва от първа и продължава на трета страница.[В печатните медии нечетните страници се смятат за лицеви и за по-важни от нечетните – гърба. Продължение на лицева страница издава специално внимание.]

На другия (или по-другия) ден след отпечатването й Иван Костов се появява на екрана на Българската телевизия. Пред водещия Васил Марков той по блестящ начин защитава „личната си гледна точка“.

Статията може да се приеме като алтернатива за управление на опозицията. Но организирана опозиция още няма. А и Иван Костов по това време е лишен от магнита на политическия капитал, за да се вслуша в гласа му.“[Георги Тамбуев – „Власт, облечена в корупция”, Книгоиздателска къща „Труд”, вече цит. съч., стр. 50-51, 52.]

Преди седем години в предаването „Телевизионна утрин“ изтъкнатият комунист и офицер от Държавна сигурност Горан Готев обясни, че не се плаши от Иван Костов. Напротив, сподели как се засекли в чужбина. И тогавашният журналист от вестник „Дума“ поздравил действащия прекалено мургав за българин министър-председател, задето „не се разправил с комунистите“. На което Костов възкликнал от изненада:

„Как така? Нали родителите ни бяха комунисти?“[Николай Колев в разговор с Горан Готев, „Телевизионна утрин“, Телевизия „7 дни“, София, четвъртък, 28 май 2009 г.]

Като кадрови военен дядото на масона Асен Агов,[ Вж. “Кои известни българи са масони?”, Обединена велика ложа на България, Информационна агенция БЛИЦ, blitz.bg, София, 10 юли 2008 г., online: http://www.blitz.bg/article/5847] чието име „демократът“ носи, е изнесъл от поделението и е предал на комунистическо-земеделските заговорници капсул-детонатора, с който на 16 април 1925 година задействали взрива в черквата „Свети Крал“ – „Света Неделя“. Сам той е бил агент на Държавна сигурност.[ Вж. напр. Анна Кълцева – „Богомил Бонев, министър на вътрешните работи в периода 1997-1999 г: Иван Костов имаше неограничена власт, ако е искал, щеше да направи пълна лустрация“, „Всеки ден“, vsekiden.com, София, вторник, 21 декември 2010 г., online: http://www.vsekiden.com/83857] След промените беше водещ на най-малко един митинг на непреименуваната БКП. На изборите през юни 1990 г. се яви като „независим“ кандидат. Доста по-късно го произведоха в седесар и прочие. За да даде повод на агент „Димитър“ да напише:

„Всяка страна има русофобите, които заслужава. Политическата булонка[Правописът в „професионалния“ всекидневен вестник на агент „Бор“ – Тошко Тошев от БКП, е запазен. Правилното изписване на думата е „болонка“.] Агов казал, че Путин ще има съдбата на Милошевич – така говорят тия типове; това не е русофобия, а дуращина – предизвикателна и безнаказана. Това е същият Агов, чийто баща, доверен човек на комунистическата власт, молеше министърът на вътрешните работи Димитър Стоянов – не някой друг! – да помогне за кариерното развитие на синчето му, ако може, и да го побутне да влезе в БКП; и булонката беше мераклия комунист като своя опекун Черния ангел Костов. И тези хора ще правят демокрация, тия отвратителни приспособенци. От Горбачов до английския „Гардиан“ – всички намират за нелепи подозренията Путин да е намесен в убийството на Немцов, тъй като няма никаква полза от това. Само нашите келеши са сигурни в обратното. И що за телевизии са българските, които намират тъкмо подобни хора – така стават келешотрибуни?“[Кеворк Кеворкян – „Счупени вратове: Нашите русофоби“, в. „Преса Daily”, presa.bg, София, вторник, 3 март 2015 г., online: http://presa.bg]

И още:

„Сещам се например за вечно очарователния Асен Агов. Той написа книга срещу САЩ, издаде му я издателството на ЦК на БКП. Трудно е да се каже, кой е бил по-ентусиазиран – авторът или издателството. Понеже това се случи тогава, когато битката срещу „империята на злото“ вече бе започнала. Комунизмът се беше превърнал в нещо като ония тихоокеански острови, където трусовете следват един след друг. Агов обаче си написа книжката. А сетне се оказа най-големият американофил.“[ Кеворк Кеворкян – „Сезонни дупедавци. И убийци с думи“, „Всяка неделя“, vsyakanedelya.standartnews.com, София, odjd ke e mfif’ekd, online: http://vsyakanedelya.standartnews.com/news/102]

Лично пред мен един „син“ министър на вътрешните работи е признавал – да не кривя душа – през далечната 1993 г., че Иво Инджев и Асен Агов са сътрудници на Държавна сигурност. А Волен „Атаката“ и Любо „Пъпката“ – на криминалната милиция.

Летописецът на СДС Николай Колев-Босия твърди, че партията Обединен демократичен център (ОДЦ), по-късно Обединен християн-демократически център (ОХДЦ), в която членува Любо, е създадена под прекия надзор на секретаря на ЦК на БКП Емил Христов.[ Вж. Николай Колев-Босия – „Състоянието на политическите партии и движения преди изборите за Народно събрание юни 2005“, bosia.blog.bg, София, сряда, 26 януари 2011 г., online: http://bosia.blog.bg/politika/2011/01/26] БКП е възложила на неколцина свои дейци раждането на нови или възстановяването на традиционни партии. Например завърналият се от Лондон Александър Лилов акушира при повторното раждане на социалдемократите. Всичко това става под пълния контрол на секретните служби.

Те имат свои представители във всички подобни организации и в интелигенцията като цяло. За последното – например Иво Инджев – агент „Ивайло“. В ръководството на ОХДЦ, на СДС и съответно депутати от този филиал на БКП, се включиха ченгета като Стоян Ганев, Александър Божков, по майка Бакиш, убитият Илко Ескенази и Венцислав „Коня“ Димитров – агент „Попов“, станал съветник на президента Георги Първанов – агент „Гоце“, чантоносецът на Луканов и Дойнов Божидар Данев – агент „Генев“, от Българската стопанска камара, банкерът Кирил Дунев, комедиантът Тодор Колев – агент „Петров“, племенницата на генерал Атанас Семерджиев, другарката Екатерина „Класната“ Михайлова и много други.

„Елитът на ОХДЦ, разхвърлян по високите управленски етажи… сега има достатъчно силно представителство за разлика от формации с по-дълга история“ – подчертава някога минаващ за „син“ седмичник. – „Задграничният опит показва, че идва ден, когато подобни образувания с концентриран ресурс се решават на еманципация. Но не докато смятат „Ние сме властта“.“[Ива Рудникова – „ОХДЦ – асцендентът на кабинета Костов“, в. „Капитал“, capital.bg, София, 18 октомври 1997 г., online: http://www.capital.bg/politika

Така и стана – еманципираха се, но преди всичко едни от други. Днес всички участници в този елитарен болшевишки кръг, повечето от които имат пролетарски произход, са сред новобогаташите, оформящи онзи нашенски „1 процент“ от лозунга на движението „Окупирай „Уол Стрийт“. Не мога да повярвам, че „Усмивката“ и „Пъпката“ не се понасят. Невероятно е. Ако съм прав, не им завиждам. Представяте ли си да водите такъв двойствен живот?…

Всеки сам избира пътя си. Понякога се намесват и тайните служби, обули чепиците на „всевиждащата съдба“
.[ Перифраза на Шейкспировия израз „сляпата съдба“.] Има хора, човеци, които устояха на техните изкушения, заплахи и терор. Нали Бог ни е дарил със свободна воля?…

Чие подразделение е била Българо-македонската организация в Чикаго, за да кани комуниста Тамбуев, а не страдалците от борбата срещу македонизацията на българите в Югозападна България, решете сами. Аз знам. Най-важното, което се опитвам да ви разкрия, пък вие, ако желаете, разберете, проумейте, приемете като истина, е: Промените в източния блок бяха дело на интернационалното Братство. В тях СССР имаше второстепенна роля.

Например официалният представител на Съединените щати не само не се гнусял от червения министър на вътрешните работи.

„… Той чака да види шефа на МВР Георги Танев, който според него бил протеже на Димитър Стоянов, за да обсъдят бъдещото сътрудничество срещу наркотиците.“
[ “Тайните US архиви проговарят за 10 ноември: Секретните доклади на Сол Полански”. 4. “Луканов: Ще накарам Младенов да подаде оставка” от Алексения Димитрова, в. “24 часа”, брой 293 (4728), вече цит. съч.]

И на слепите става ясно, че сътрудничеството е в други, покрити с тайнственост области, и без съмнение е отколешно.

„Аристократите“ от Вашингтон, потомци на „плявата, която останалата част от света повърна и изхвърли на бреговете ни“, по признанието на бившия американски прокурор Грег Паласт,[ Вж. Грег Паласт – „Въоръжена лудница: От Багдад до Ню Орлийнс – мръсни тайни и странни истории за един побеснял Бял дом“, Издателство „Дилок“, София, 2009 г., стр. 369.] подириха у нас свои сродни души – комунистически „аристократи“.

diagnosa.net/

Нагоре