Блогът на budha2 :: За да оцелеят идущите поколения, а не да бъдат задлъжнели и неплатежоспособни фантоми на бъдещето

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

10.07.2016 19:43 - За да оцелеят идущите поколения, а не да бъдат задлъжнели и неплатежоспособни фантоми на бъдещето

Автор: budha2 Категория: Политика

Прочетен: 1035 Коментари: 0 Гласове:

След промените бившият заместник-министър на външните работи и заместник-началник на Първо главно управление на ДС генерал Любен Гоцев е назначен за заместник-министър на вътрешните работи. Месеци по-късно оглавява предизборния щаб на БСП за „първите демократични избори“. Той си спомня:

„Младенов със сигурност е нямало да одобри срещите на Луканов с неформалите… А Луканов „си живееше с мисълта, че той ще върти през цялото време цялата опозиция. Аз ги създавам – аз ще ги контролирам. Той им казваше, че може да им бъде полезен. Чрез него те са се надявали да пробият на високите нива в държавата.“ Но силата на Луканов според Гоцев е в това, че „не зачиташе мнението на заобикалящите го. Действаше много директно и сам. Не обичаше Младенов като по-просто момче. И това открай време. „Аз, синът на Карло Луканов, част от червената аристокрация.“

Хората около него се дразнеха от това, защото бяха от друга порода. От по-масовата порода. Аристократите бяха синът на Георги Димитров Бойко Димитров, синът на Карло Луканов, синът на Пирински – с перфектен английски, живял и учил в Москва. Тройката така си живееше и в Москва, тримата заедно, не в една стая, те не живееха в общежитията, те си живееха отвън. И на Младенов гледаха като на суворовче, момче-сираче, вярно, че баща му бил партизанин, политзатворник, но „не е това“.

На същата основа, твърди Гоцев, е и конфликтът на Андрей Луканов с Огнян Дойнов, който през април 1990 г. е принуден да напусне завинаги страната. Причината Гоцев вижда отново в това „кой да бъде по-близо до папата“. [Кой е бил „папата“ – може би Максуел?]

„Луканов се изживяваше като аристократ, какво беше Огнян Дойнов – едно инженерче, което заблуждава шефа, а нещата са много по-дебели. А кой е разбирал от икономика и финанси, трудно ми е да кажа. Според мен Луканов превъзхождаше теоретически всички други. Той обясняваше много по-разбираемо от Огнян Дойнов, който говореше – тук ще има центрофуга, леене на метали, някак си не те пленява. А Луканов ще пусне пет фрази на френски, една на английски, и залата го приема.“

Огнян Дойнов обаче е близо до НТР.[Съкращение от Научно техническо разузнаване – Четвърто управление на Държавна сигурност.] „Повечето ходеха при Огнян, защото разбираше какво се търси, какво трябва на Варшавския договор, какво трябва на СИВ…“

Посланик Монтгомъри е сигурен, че Гоцев и Луканов „не се обичаха“. „Гоцев смяташе, че Луканов е слаб, търсещ подкрепата на западняците и двуличен. На Луканов не му пукаше за Гоцев. Те бяха абсолютно различни личности.“[ Зоя Димитрова – „Любен Гоцев: Човекът в сянка“, Издателство „Милениум – millenium”, София, 2010 г., стр. 257-258.]

Уилям Монтгомъри беше кадрови разузнавач от американските шпионски служби. Беше специалист по Балканите, посланик не само у нас, но също в Хърватия и в Сърбия и Черна гора. Начинът, по който се е изразил пред авторката на книгата, издава: всички споменати фигури са били на хранилка, но и на къс повод, в различните агенции на САЩ, занимаващи се с една от двете най-древни професии. Впрочем, никъде по света няма да откриете точен отговор на това, коя е по-гадна? За мен не е проституцията. При нея жриците на любовта продават телата, но не и душите си. В ченгесарството, шпионажа – и двете!

Шпионажът е нещо тайно. Което ще рече – нелицеприятно. Не е за виждане от всички. В него се съдържат подлост и предателство.

Любен Гоцев твърди, без да знаем с каква достоверност, че „Младенов научава впоследствие и за срещата на Луканов с неформалите Желю Желев, Петко Симеонов и Георги Спасов в апартамента на Хайтов, на „Латинка“ 15, на 13 ноември 1989 г. Луканов не обсъжда с Петър Младенов дали да се среща с тях, или не. Между двамата има разминаване по някои въпроси, „политически и леко конспиративни“, но това разминаване е публично достояние на цялото ръководство на партията. Съюзът между Андрей Луканов и Петър Младенов е временен съюз за премахването на една цел, каквато цел е Тодор Живков, поне за момента – съюз на съмишленици.“[109]

Повтарям: двамата са роднини по сватовство. Но кумецът взима връх. Прави го задкулисно. Съвсем не маловажен детайл е, че на срещата в апартамента на комуниста Николай Хайтов, съсед на Луканов, са участвали още Блага Димитрова с мъжа й Йордан Василев и техният тогавашен паж и вечен нагаждач Едвин Сугарев, сполучливо назован Слугарев. Понастоящем многоженецът безезичен дипломат е герберски консул в Ниш!

През онези дни на очакване за масите и на бурна активност от страна на назначените за „опозиционери“, САЩ и техните натовски съюзници са взели решението си. Политическите затворници, особено онези, които са били свързани с властта преди Съюзниците САЩ Великобритания и СССР да настанят комунистите на власт, ще бъдат пренебрегнати. Може да допуснат някой и друг левичар – я социалист, земеделец, либералстващ радикал-демократ… Но не и истинските антикомунисти, които, ако успеят да спечелят народното доверие, е възможно да провалят Техните планове за глобален колхоз.

Затова вместо по-мекия и зависим от алкохола селяндур Петър Младенов са предпочели за свой представител у нас Андрей Луканов. Той е като самите Тях – псевдоаристократ, но спокойно могат да го представят като такъв. Солиден аргумент в подкрепа на неговата кандидатура е еврейският му произход.

„Междувременно България се наводнява от различни политически и бизнес делегации. Пристигат американски конгресмени, делегация от Световния еврейски конгрес, сенатори от САЩ. Шефът на Еврейския конгрес Сиграм [грешка – Едгар Бронфмън, чиито предци, съвместно с Джоузеф Кенеди, са забогатели през сухия режим с контрабанда на алкохол и са основали в Канада компанията за спиртни напитки “Seagram”], чиято фирма е най-големият дистрибутор на уиски, казва на Петър Младенов: „Искам да ни дадете Андрей Луканов за посланик в САЩ, перфектен е, много ще ни върши работа“. Младенов казва – имаме други планове за него. Какви други планове, има ли по-голяма чест да бъдеш посланик в САЩ!“

Възклицанието е на авторка комунистка. Или на нейния събеседник – комунистическото ченге Любен Гоцев. Така те виждат света. Такъв е мирогледът на другарите. Винаги, непременно, на първо място – служене на силните на деня – келепирът! Идеите са за религиозните… Може би някога сред комунистите е имало и такива фанатици. Даже да е вярно, са били малцина. Комунизъм е синоним на алчност.

Няколко месеца по-късно, през 1990 година, един от двамата българи, „пребивавали“ най-дълго в комунистическите зандани, основателят и председател на Независимото дружество за защита правата на човека, искреният патриот Илия Минев се връща от Съединените щати. Бил е там по покана на наши имигранти. Повикан в посолството на САЩ в София, бива „посъветван“ от негова служителката от еврейски произход на име Шийла Бейтман да не се занимава с политика, а да се отдаде на защитата на правата на човека, тъй като има „фашистко минало“![Свидетелства на политическите затворници на комунистическия режим Николай Галев, секретар на Независимото дружество за защита правата на човека и Петър Гогов, председател на Независимата демократическа партия и кандидат за президент, звуков запис на касета; касетата се намира в архива на автора.]

Излиза, че всеки антикомунист е… фашист! Кракът на Илия Минев или Петър Гогов не стъпи на „Раковски“ 134. Даже левичари като Иван Дочев не бяха допуснати. Филип Димитров изгони от сградата на СДС почетния председател на Българския национален фронт – основната антикомунистическа организация на имиграцията ни в САЩ, обявявайки го за „фашист“.[ Разказва го самият Дочев. Но има и други свидетелства. Например това: „Маргарит Мицев, депутат от СДС в 36-ото НС: Костов и Борисов десни? Не, и двамата са леви“, в. „Монитор“, monitor.bg, София, понеделник, 11 май, 2009 г., online: http://www.monitor.bg/article?id=198254] Както посочва самият Иван Дочев:

„Това, което ние винаги сме казвали, се потвърди, а именно, че комунистите наричат фашист всеки, който е техен противник, без разлика кой е той и какво е направил.“[Иван Дочев – „Шест десетилетия борба против комунизма за свободата на България“, Издателство „Пигмалион“, Пловдив, 1995 г., стр. 183.]

Което не попречи на сина на неговия личен приятел и съмишленик Георги Радев от Пловдив, другарят Муравей, не само да остане в СДС, но и да стане министър на финансите в болшевишко-ченгесарското правителство, оглавявано от ленинеца Иван Костов. Съгласно писмени свидетелства на генерал Кирил Косев, бащата на Муравей е бил агент на комунистическите тайни служби:

„В докладите си съм бил, по моя преценка, обективен и добросъвестен… генералът [Иван Вранчев] не можеше да бъде заблуден относно фактите и преценките…Той получаваше верни и добросъвестно събрани сведения.“ Това – според архивите – са бившите легионери, съставящи разузнавателната агентура Х-11, т.нар. легионерски център. Доказва се, че тях никой не ги е предал и не е нанасял върху тях удар, че Легионът не е „разгромен от комунистите“, че Илия Попов, Илия Станев, Петър Петров, проф. Цветан Стойнов, Георги Филипов, Кирил Андреев и др. не са били задържани от органи на МВР, че те сами предложиха доброволно и добросъвестно да сътрудничат на РО на Щаба на войската, че съвместно с ген. Вранчев създадоха Х-11 за изпълнение от самите тях на поетите разузнавателни задачи, за което привлякоха и други бивши родолюбиви легионери като Васил Златарев, летеца Дянко Марков, много близкия на Ив. Дочев зам.-водач Стефан Стоянов (спасил баща си Петър Стоянов, известен черноборсаджия, от смърт около 09.09. 1944 г., Стефан Стоянов е баща на президента Петър Стоянов, б.а.), Георги Радев (баща на министъра на финансите Муравей Радев, б.а.); Владимир Абаджиев (баща на зам.-председателя на НКС на СДС Димитър Абаджиев, б.а. [това не отговаря на истината]), Стефан Бакърджиев (баща на бившия зам.-министър-председател Евгений Бакърджиев, сега председател на Софийския ГКС на СДС, б.а.). Всички те добросъвестно сътрудничеха на РО на Щаба на войската. След 09.09. 1944 г. доброволно и по свой почин служиха предано и честно на България.“[Вж. О.з. ген. Полк. Кирил Косев – „Не пипайте досиетата на предано служилите на България родолюбци“, в. „Нова зора“, брой 30, София, вторник, 1 август 2006 г., стр. 5, 6. ]

У нас консервативното, „дясното“, не се състоя. Главните виновници бяха някои лидери на БКП-БСП. Не малко от тях са още живи. Но един от основните престъпници е потомственият комунист и професионален лъжец Иван Йорданович Костов.

„Още в Малта старият Буш и Горбачов ни ебаха мамката“ – тъжно клати глава унгарският писател и българист, професор Петер Юхас, добър мой познат, участвал в телевизионното ми предаване. – „Те са направили един голям заговор срещу нашите народи. Още там са се разбрали Съветският съюз да се откаже от комунизма, но икономическата, а после и политическата власт да си остане в ръцете на комунистите, на номенклатурата…

Номенклатурата е успяла отново да лиши народа от имотите му – първия път при национализацията и втори път – при приватизацията. Държавната собственост бе създадена с потта на работниците, които са получили само една незначителна част под формата на заплати за това, което са заслужили. От другата част са построили фабрики, държавни стопанства и сега отново са лишени от тях, защото или комунистите са ги изкупили на безценица, или са ги продали на западни фирми за стотинки, за да получават комисионни, подкупи…

Нашите две държави[България и Унгария.] си приличат много, защото са жертва на големия заговор в Малта. Но не само това. След заговора са изработени общи сценарии за нашите държави от КГБ за това, как да постъпят след промените, как да пращат свои хора, свои агенти във всички демократични партии, които после ще разкъсат едната след другата. Веднага след Малта са създали опозиция от комунисти, от своите собствени синове – синове на генерали, на полковници от Държавна сигурност.“[ „Горбачов ни видя сметката: Заговорът в Малта обрече нашите държави на мизерия, твърди унгарският проф. д.ф.н. Петер Юхас“, интервю на Йовка Николова, в. „Старозагорски новини“, брой 90, Стара Загора, 10 май 2002 г. в: Петер Юхас – „А ние, българите…?“, ИК „Огледало“, София, 2004 г., стр. 82-83 и 84. Книгата е в библиотеката на автора. До 1956 г. Петер Юхас и майка му са били членове на Унгарската работническа партия. След въстанието синът е лежал в комунистическа тъмница.]

И Юхас проявява наивност от незнание. Всичко е било задействано далеч по-отдавна. Самият Ленинов СССР беше етап от цялостния план за единна световна държава. Сетне – страните от Източна и Централна Европа, Китай, части от Корея и Виетнам, Куба… Сега идва ред на западняците. Хак им е! Не е изблик на злоба. Изяснявал съм, че са си го заслужили.

Свикнахме ли да битуваме в постоянен страх и сред измами?

А през 1988-1989 година от София Сол Полански изпраща до Държавния департамент във Вашингтон информации за това, колко прекрасни са комунистическите сатрапи. И осведомява, че започналите събития не могат да бъдат спрени.

„Индикация за необратимостта на процесите е било възстановяването на Светлин Русев и Стоян Михайлов като членове на БКП и на още 11 души, изгонени от БКП заради членството им в Клуба за гласност и демокрация…

Според Полански „много показателно е завръщането на Александър Лилов като член на Политбюро“. Двамата с Младенов били израснали в един квартал, а в Москва учили заедно с Михаил Горбачов.

Американският дипломат с изненада отбелязва, че няколко спрягани в публичното пространство събития не са се случили – например външният министър Бойко Димитров и Чудомир Александров не са избрани за членове на Политбюро.

Скоро след това Полански праща отвъд океана първите информации за започналата кръгла маса. Той съветва Държавния департамент на редовния си следобеден брифинг под формата на въпроси и отговори да приветства тези преговори като стъпка към промените в България. Освен това препоръчва да се даде приоритет на подходящи частни организации, да им отпусне помощ, да поканят някои от тях да посетят САЩ. Пример за това вече бил д-р Тренчев.“[Алексения Димитрова – „Войната на шпионите: Разследване в български и американски секретни архиви“, „Сиела – Софт енд Паблишинг“, вече цит. съч., стр. 306.]

Каква „свобода на словото и на медиите“! По предварителен сценарий на „редовния следобеден брифинг“ на външнополитическото ведомство на САЩ раздават въпроси на журналисти, които да ги зададат. И подготвят участници, способни да отговорят по подходящ начин, удобен за световното комунистическо правителство. Да си призная, в не чак толкова богатия си опит в социалистическия печат не съм срещал подобен „демократичен“ подход!

За да не се връщам толкова назад във времето, но да покажа на Юхас, че греши, нека приведа следния цитат:

„Далеч преди падането на Живков – още на 29 октомври 1989 г. – Луканов бил поканен на джаз концерт, който трябвало да се състои през ноември, става ясно от друг доклад на Полански. Два пъти сътрудници от офиса му потвърдили, че ще присъства, но малко преди концерта секретарката му се обадила за трети път, за да каже, че малко ще закъснее.

По-късно Луканов обяснил поведението си с факта, че току-що идва от среща с Петър Младенов, който го помолил да предаде поздрави на президента и държавния секретар на САЩ и готовността на новите лидери за промяна, и отново да ги увери в готовността за демократични промени въпреки трудностите и предизвикателствата.

На срещата на 17 ноември Луканов разкрива пред американския си събеседник, че несъгласието на Младенов с Живков около Екофорума предшествало оттеглянето на Живков. Той уверява американския дипломат в готовността на новите лидери да вървят към демокрация и плурализъм. Като пример посочил, че никой от интелектуалците и независимите групи, с които той и Младенов се срещнали, няма да бъде съден или тикнат в затвора заради различните им политически възгледи.

Луканов признал, че на следващия пленум на ЦК през декември още трима ще бъдат отстранени от Политбюро и ще бъде обявена нова генерална политическа линия…

Луканов започнал частния разговор след вечеря с това, че ключов елемент в събитията, довели до Живковото отстраняване, е всъщност един обяд на Петър Младенов със самия Полански на 23 октомври 1989 г. Луканов споделил, че малко преди обяд Живков се обадил на Младенов и по най-груб начин го нахокал, че е позволил на Екофорума България да бъде атакувана за нарушаване на човешките права. Тази сцена според Луканов окончателно убедила Петър Младенов, че нещо трябва да бъде направено за „стареца“.

Тогава Петър Младенов и Луканов с още няколко души от Политбюро, които Луканов не уточнява, започват да събират подкрепа за промени. „Бяхме готови да сложим главите си на гилотината“, признал Луканов на посланика. Не става ясно дали той не е човекът, занесъл писмото на Младенов до Живков в американското посолство.“[118]

„Герои“! Обърнахте ли внимание на сервилността в поведението на „червения аристократ“ Луканов пред своя американски настойник? Все пак, драги Петер, тези неща са се случили около 40 дни преди Малта. На съветския кораб, акостирал сред бурните вълни близо до острова, Джордж Буш и Михаил Горбачов с подписите си само скрепиха, узакониха новия световен ред. Задачата им беше спусната от техните чорбаджии.

Някой забеляза ли някъде споменаването на Кремъл, Москва, СССР? Болшевишките ръководители на западното творение Съветски съюз не бяха отстранени напълно. Ала както се казва в поредно донесение на Сол Полански, „съветският политически съветник Игор Севастиянов потвърди, че Москва „имаше ръка в свалянето на Живков“.

Така е. Друго би било невъзможно. Кой ще отрече, че оттогава Вашингтон пое ролята на метрополия?

Питам се, ако знаех тези неща, щях ли да следвам същия път? Бих ли допуснал да ме стигне настоящата участ? И си отговарям на ум: Със сигурност щях да бъда сред същите хора, но навярно заедно щяхме да потърсим други начини. Беше трудно да излъжат бай Илия Минев, Петър Гогов, Николай Галев, до голяма степен и Янко Янков. И не само тях. Има още толкова други, някои от които – напълно непознати – ми пишат. Доста живеят зад граница. Но не са от натискащите се да гласуват и „да бъдат избирани“! Да не споменавам себе си.

Западът сътвори комунизма и интернационалното комунистическо движение. Той изпрати болшевиките на Ленин и Троцки, за да ликвидират Руската империя. Винаги, когато чуете „комунизъм“, „социализъм“, тази мисъл автоматично трябва да изниква в съзнанието ви. Повече от два века един скрит елит полагаше усилия за всестранното и пълно съсипване на нормалните народи. Като унищожи тяхната вяра в Бога и духовността им, ликвидира традициите – основата на тяхната цивилизация, той превърна света в колхоз – кибуц.

Ще опитам да изясня, защо не успя моят приятел Янко Янков, първоначално доверил се на западняците и по-специално – на американците.

Първо, както вече писах, когато през декември 1989 г. се среща с Джордж Сорос в резиденцията на американския посланик в София и получава предложение да оглави тукашния клон на „Отворено общество“, той отказва. Големият „патриот“ Румен Воденичаров – потомък на тежко обременен с комунистически престъпления род, сам сътрудник на ония служби, кандисва. И става първият директор на софийската клонка на Фондация „Отворено общество“, регистрирана от въпросния „американец“ Дьорд Шварц.

Второ, забелязахте ли какво обещава Луканов на друг такъв „американец“ – Сол Полански? „Никой няма да бъде съден или тикнат в затвора заради различните им политически възгледи.“ Сега следва откъс от гостуване на Янко Янков в телевизионното предаване „Диагноза с Георги Ифандиев“ на 17 декември 2014 година:

vimeo.com/174080595

Онези – западният елит, „богоизбраните“, искат послушници. Не са им необходими личности с изградена ценностна система, мироглед, знания, мъжество, които имат позиция и я отстояват. Стигат им комунистите и ченгетата, за които тиражират слуха, че са… „бивши“. Извинете, но през 1990 година, от трибуната на Великото народно събрание, Янко Янков поиска Андрей Луканов да бъде съден и изпратен зад решетките!…

Искам да кажа, че хора като него бяха и остават неудобни за световните властници. Освен, че са инвестирали в комунистите, Те държат на подчинението на своите ратаи. В замяна донякъде се грижат за семействата им, като подхвърлят различни видове кокалчета за общо или индивидуално глозгане – постове, стипендии, шпионски чинове, специализации, даже назначаване на работа далеч от тукашните граници…

Което е предизвикало тъжното заключение на Петер Юхас:

„Жалко, че след 1989 г. не стана това, което очаквахме… Какво се оказа? След като бившите управляващи усетиха, че трябва да предадат властта, от собствените си синчета спретнаха набързо опозиция. И у нас сега са на власт децата им. Вярно, че са по-шлифовани, но по същество си приличат. Предишните бяха губернатори на Москва, днешните са губернатори на Световната банка и МВФ. Както някога разбрахме, че социалистическата ни система не е социализъм и я нарекохме „реален социализъм“, така и днес трябва да наречем днешната система „реален капитализъм“. Защото това не е капитализъм. У нас няма демокрация, а клептокрация. Думата, сигурно разбирате, е от клептомания…

Комунистите, които можем да наричаме и интернационалисти, преди десетина години обслужваха чужди интереси. А антикомунистите – тъй наречените свободни демократи и либерали, са космополити. Коренът на интернационализма и космополитизма е един и същ: общото безразличие към националното предателство. За съжаление у нас няма национална буржоазия, а компрадорска. Друго не може да се очаква от космополити и интернационалисти. Спасението е само в създаването на националнопатриотична буржоазия, каквато е била вашата през Възраждането. Но космополитните и интернационалистичните кръгове нямат интерес от унгарската буржоазия,[Респективно българската, всяка национална.] понеже тя би им попречила да създават „отворено общество“. Отворено, за да влизат в него световните монополисти.“[ „За честта на професията: Петер Юхас пред „Български писател“, интервю на Елена Лекова, в. „Български писател“, брой 21, София, 2 юни 1998 г., Петер Юхас – „А ние, българите…?“, ИК “Огледало”, вече цит. съч., стр. 64-65.; „Танковете, банката и хуманната им система. Петер Юхас пита: „Кой на кого помага?“ (Прекъсван монолог)“, в. „Зора“, София, 1997 г., Петер Юхас – „А ние, българите…?“, ИК „Огледало“, вече цит. съч., стр. 70-71.]

Интернационалните другари във Вашингтон, Лондон и останалите столици на капитализма спряха своя избор на подходящите, „илюминирани“ и готови да им служат същества. Комунисти, които по дефиниция нямат родина. Поне така е записано в „Манифеста на комунистическата партия“, който явно се явява програма за действие на всички партии. За тях предателството спрямо народа не е грях. Нали или те самите, или родителите и роднините им го поробиха и избиваха?

diagnosa.net/

Нагоре