Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
11.01.2014 11:16 - Най-старите български дири в Евразия
Автор: budha2 Категория: Други   
Прочетен: 915 Коментари: 0 Гласове:
2


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Според историческите източници преди да дойдат при Кавказ българите са живеели далеч на изток — в подножията на легендарната планина Имай или Имеон /днешният Памир и Хиндукуш/. В един старинен летопис, оставен от патриарха на Антиохия Михаил Сирийски е описано дори как е станало преселението на българите от тяхната източна прародина към подножията на Кавказ.
Някои съвременни историци се отнасят с недоверие към сведенията, че българите са живеели някога в подножията на планината Имеон. Затова не е излишно да погледнем има ли оставени някакви реални следи от някогашното българско присъствие в споменатия край на Изтока, или подобни следи не съществуват.
Арабските географи, които описват района на Памир и Хиндукуш, споменават, че дори до X век там е имало една земя, която се е наричала Бургар или Булгар, и друга земя, която се е наричала Балхара. Арменските историци сочат в същия район народ с име БУЛХ, населявал несъмнено древната земя БУЛГАР, а индийските географски съчинения — пурани — и ранният индийски епос отбелязват народ с име БОЛХ, наречен по индийски маниер БОЛХИКИ или БАЛХИКИ. Повторението на тези имена в различни форми в един и същи район на Древния свят — районът на планината Имеон — показва, че разказът за преселението на българите от изток не е измислен, а почива върху действителни исторически факти.
Ако се вгледаме в най-старите летописи, които описват държавите и градовете край планината Имеон, ще открием в тях и други български следи. Например в гр. Бухара — един от най-старите градове в района — владетелят дори до 628 г. се е наричал КАНА — дума, която представлява пряко подобие на древнобългарската титла КАНА, спомената по-горе. В съседните с Бухара Самарканд и Маймург владетелите са носили според китайските източници титла ШУБИ, или ФУБИ, зад която се крие най-вероятно древният български епитет СУБИГИ, а във владението Илек, разположено на изток от Бухара, е царувал владетел с име Спас и с титла ТЕГИН, напомняща българската дума ТИКИН от сложното звание КАНАР-ТИКИН, което е носел наследникът на българския престол.
И трите споменати титли от района на Имеон имат преки български аналози, а това загатва, че създадената в Европа Стара Велика България не е била първата българска държава на света. Може да се приеме, че тя е повтаряла традициите на някаква по-стара държава, съществувала някога в подножията на Памир и Хиндукуш и пренесена след това на европейска почва. Приказките, че българите са живеели някога край Имеон, следователно не са се появили случайно в старите източни летописи. Те са свързани с множество реални факти, които тепърва трябва грижливо да се изследват от науката.
От това, че владетелят на Бухара, наричен КАНА, разказвал, че неговият род царува от 28 колена, личи, че титлата КАНА се е появила в Бухара в твърде стари времена — не по-късно от I–II век сл. Хр.
На същата мисъл навежда и един летопис от времето на кушанската империя — I–II в., открит от немския изследовател К. Цойс. В него са изредени в кушанска транскрипция редица древни български титли, между които виждаме званието ТОР-ХОНО /кушанска транскрипция на думата ТАРХАН/, а също титлата КОВХОНО /т.е. кавхан/, БОГОНО /т.е. багаин/, ТОГИ-НО /т.е. тегин/ и ЗОВОГО /вероятно някаква кушанска успоредица на българския епитет СУБИГИ, съдържащ се в титлата КАНА СУБИГИ/.
За да се употребяват посочените титли в подножията на Имеон през кушанската епоха, причината може да бъде само една, а именно, че в I–II век в онези краища са живеели народи, на които са били присъщи всички тези особени дворцови звания. Един от тези народи са били несъмнено българите, защото някои от споменатите по-горе титли като КАНА, КАВХАН и БАГАИН са типични български държавни звания и не са познати на никой друг източен народ.
В пълно съответствие със споменатите находки точно там, където някога се е намирала държавата, наричана по согдийски БЛГАР, а по арабски БУРГАР, дори до днес има една голяма област, която носи името ПАЛГАР. Тя се намира в планините на юг от Самарканд и на югоизток от Бухара — двете владения, в които дори до VI–VII век са се срещали типичните древнобългарски титли КАНА и СУБИ /СУБИГИ/. Това показва, че корените на най-старите български държавни традиции трябва да се търсят твърде назад във времето. Те започват от древната държава с име БУЛГАР в долините на изток от Памир, а също в нейната по-голяма близка съседка — държавата БАЛХАРА — разположена в подножията на Западен Памир и Хиндукуш.
Съществуват доста ясни признаци, че по своите главни особености държавната уредба на памирската държава БУЛГАР и нейната посестрима БАЛХАРА са били твърде сходни с трите по-късни български държави в Европа. Пряк белег за това е фактът, че както в азиатската прародина на древните българи, така и в техните по-късни европейски държави, най-висшето държавно звание се е състояло от думите КАНА и СУБИ. А също, че и на едното, и на другото място вторият по ранг велможа се е наричал КАВХАН /респективно КОВХОН/, а следващите по ранг царедворци са носели титли от типа на БАГАИН, ТАРКАН и ТЕГИН.
Тази особеност изяснява защо още със самото си появяване в Европа българите се проявяват като строители на държави и градове. Главната причина несъмнено е, че още преди преселението си в Европа, те са били народ със своя собствена държавност.
Разковничето на своя държавен живот българите са пренесли от своята далечна прародина, разположена в топлите долини на Памир и Хиндукуш и в съседните плодородни оазиси на азиатските пустини. Ето защо за разлика от други преселнически народи древните българи са създали своите нови държави в Европа не под влияние на римския или византийския модел, а опирайки се изключително на своите собствени стари традиции. Тази особеност им е придала необикновена устойчивост в борбата със заварените стари империи, тъй като е създала условия за подчертана независимост и самостоятелност в държавния и духовния живот.
В заключение на тази част заслужава да подчертаем и още един съществен момент. Представите, че българските държавни понятия са от тюркски или монголски тип, битуващи и до днес в научната литература, при по-близко запознаване с българската държавна система, се оказват съмнителни и неточни. В хода на изложението имахме вече възможност на няколко пъти да се докоснем до този въпрос във връзка с оригиналните български звания КАНА СУБИГИ, КАВХАН, КАНАРТИ-КИН, БАГАИН и БОИЛА, които не се срещат директно сред тюркските и монголски народи, но тук ще добавим и някои съвсем очевидни, но незабелязани досега детайли.
Най-старата българска държава се споменава край Памир и Хиндукуш още във вековете пр.Хр., докато тюрките се появяват като народ през V век, а първата тюркска държава възниква едва през VI век, т.е. след много векове. Втората по време българска държава — Старата Велика България — предхожда също с векове най-старата тюркска държава, защото е възникнала във II век. Ето защо съвършено неточно е да се търсят източниците на българската държавност в Тюркските каганати. По-скоро трябва да се проучи обратният тип връзка, а именно доколко старите български държави чрез своята стегната организация и високи успехи са повлияли на създадените в много по-късно време тюркски каганати.
Да видим сега какви сведения са останали от най-старата българска държава в света. В известния латински хронограф от 354 г., в който са изредени народите, населявали около 1-П век района на Близкия и Средния изток, името на древните българи е вписано в съседство с това на партяните, гедрусиите и други източноирански народи. Установява се също, че то е употребено най-вероятно като вариант на думата бактрийци, а това показва, че най-старата българска държава се е намирала в района на Бактрия — едно от големите царства край планината Имеон. Още по-интересни са сведенията на Михаил Сирийски, който не само е упоменал, че българите са живеели в прастари времена край Имеон, но е описал дори как е протекло едно от късните техни преселения, започнало от клисурите на споменатата планина. „Тогава — пише той — излязоха от Вътрешна Скития трима братя, които водеха със себе си 30 хиляди скити. Те направиха път от 65 дни откъм клисурите на планината Имеон. Пътуваха зимно време, за да намират вода, и стигнаха р. Танаис /Дон/… Тези хора бяха наречени от ромеите българи.“
Връзката на древните българи с планината Имеон личи и от цяла редица други източници. Както вече посочихме по-горе, в най-ранните арабски източници в подножията на днешния Памир и Хиндукуш са споменати държави, които носят името Бургар и Балхара. Същевременно в индийските източници е посочено, че на север от Индия някога е живял голям народ с име болхи или болхики, чийто цар Кардама оставил някога държавата на сина си и се преселил в Индия. В картата към най-старата арменска география „Ашхарацуйц“, реконструирана от акад. С. Еремян, в самото подножие на Памир е локализиран народ с име булх /ранно арменско название на древните българи/. Този народ булх бил според същата география един от старите и богати народи на изтока и негови близки съседи са били масагетите, чиято царица Тамирис победила персийския цар Кир.
От тези факти личи, че българите са възникнали като народ в една твърде ранна епоха. Това е станало още във вековете пр.Хр. в подножието на древния Имеон, доколкото там се откриват в комплект почти всички специфични български държавни звания, непознати на другите народи.
Една твърде интересна особеност на всички стари български държави е, че в тях не само самата държава, но и нейната столица носи твърде често името Булгар. Тази особеност може да се проследи във всички райони, населявани някога от българи. Центърът на някогашната памирска държава Бургар или Булгар се нарича и до днес ПАЛГАР, което показва, че името на столицата е съвпадало с това на държавата. При идването на българите в Кавказ в неговите най-източни части възниква селище, което носи името БУЛКАР, а и днес в Дагестан едно от големите селища се нарича БАЛХАР. Това е районът, разположен край някогашните Каспийски врати, в съседство, с които българите се споменават като народ още около 550 г. от сирийския хронист Захарий Ритор. А същото се повтаря и след заселването на българите край Волга, където се появява както държава с име Булгар, така и град с име Булгар, наричан от русите Велики Болгар. Имало и случаи, когато отделни градове са били наричани с имената на специфичните български клонове, които живеят край тях. Така например в източните подножия на Памир през I век пр.Хр. е имало град с име Бугур, наречен най-вероятно по името на българското племе пугури, чието име се появява в по-късно време и в българските земи в Източен Кавказ.
Тези градежи сочат, че древните българи са имали свой маниер на изграждането на държави. Заселвайки се на някое ново място, те са изграждали преди всичко мощен укрепен център, назоваван най-често с тяхното име. Поради тази тяхна традиция името на столиците на създаваните от тях държави твърде често е съвпадало с това на самите държави.
Повтарящите се строителни начинания, които българите са предприемали в своите държави, показват, че едва ли е точно те да бъдат причислявани към номадските народи, както доста повърхностно допускат някои автори. Макар в българските земи да се е срещало на места подвижното скотовъдство, значителна роля в българския държавен и стопански живот са играли градовете и укрепените селища. Сирийският хронист Захарий Ритор, който доста добре е познавал кавказките българи, специално е отбелязал тази особеност. „Зад Каспийските врати живеят българи — пише той — Те имат градове. И алани — те имат пет града…“. За никой от останалите северокавказки народи Захарий Ритор не подчертава тази особеност. Тях той представя като типични номадски племена, които не притежават градове. Това показва, че по своето държавно и стопанско равнище българите определено са се отделяли от доминиращата в подножията на Кавказ номадска маса. По своя живот и бит те са се отличавали от хунските номадски народи и са приличали най-много на аланите, за които римският историк Амиан Марцелин пише през V век, че били също така войнствени като хуните, но се отличавали с красива външност и уседнал начин на живот. Но за съжаление и до днес в научната литература могат да се срещнат публикации, в които древните българи се рисуват като изостанал номадски народ, който едва след заселването си на Балканския полуостров се е запознал с градския живот.
Благодарение на това, че българите са имали навика не само да изграждат държави, но и да строят градове, днес българският път през света е почти навсякъде двойно индикиран — веднъж чрез названията на държавите, които носят името на някогашните българи и втори път, чрез името на създадените от тях градове. Чрез това те изпъкват като народ със собствен почерк не само във военното дело и управлението, но и в съзидателната и стопанска дейност. Народ, който по-рано и в по-голяма степен от други източни народи е разбрал огромното значение на градовете като център на стопанския живот.
Ако някогашните българи бяха преминали през света като обикновени завоеватели, днес едва ли щяхме да открием нещо забележително по техния път. Защото всеки обикновен завоевател е консуматор, а не създател на ценности, и дори държавите, създадени от най-големите завоеватели, са се разпадали набързо след тяхната смърт. Но зад гърба на древните българи ние виждаме трайни държави, всяка, от които е просъществувала векове наред, а също и градове с особен и твърде оригинален градеж и не по-малко оригинални светилища. Откриваме редки предмети на изкуството, като розетата от Плиска с нейната особена писменост, съкровището от Над сент-Миклош или Мадарския конник. Всичко това поражда голям и напълно естествен въпрос: кои всъщност са древните българи. Как е станало така, че у този загадъчен народ са се събрали на едно място толкова многообразни и като че ли противоречащи си едно с друго качества — необикновената войнственост и подчертаният стремеж към съзидание, високото бойно изкуство и усърдната работа на полето и в занаятчийската работилница. Несъмнено е, че древните българи са били значително по-сложни като народ от обитателите на безгрижните чергарски биваци. Но откъде е идвала тяхната сложност? Къде се таи източникът на техните респектиращи умения, таланти и неизчерпаеми съзидателни сили? За да си отговорим на този въпрос, трябва да се заровим още в някои древни следи, на които все още не е обърнато почти никакво внимание. 



Гласувай:
2
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: budha2
Категория: Други
Прочетен: 6965523
Постинги: 4190
Коментари: 1126
Гласове: 1563
Календар
«  Януари, 2021  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031