Блогът на budha2 :: Неоконсерватизъм - подривно движение намерило своята политическа идеология в Талмуда

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

27.09.2016 19:21 - Неоконсерватизъм - подривно движение намерило своята политическа идеология в Талмуда

Автор: budha2 Категория: Други

Прочетен: 1747 Коментари: 0 Гласове:

Истината е, че Западът е в разруха. Някои държави се намират в навечерието на разпад. Както съобщи „The Wall Street Journal”, подкрепяйки марксистко-ленинския кейнсиански подход на Genossin Хитлери Клънтън, 35 на сто от пътната мрежа на САЩ е съсипана. Трябва да бъде оправена. Напълно сходна е картината в Британия.

„Пътищата ни са възмутителни. Ние сме на ръба на автоармагедон.[https://www.theguardian.com]“

И на двете места държавата ще стане инвеститор. Тоест – основен предприемач, работодател. Но да си имаме уваженията – с посредничеството на частни фирми. Знаете чии…

Така федералното и щатските правителства ще осигурят работни места и ще намалят безработицата. Ще повишат потреблението, което може да тласне производството (а може и да не успее). Life. По-скоро – жизнь в социалистически условия.

Нали парите на различните видове управления трябва да дойдат отнякъде. Откъде? От работещите. Тъй като корпорациите не плащат особено високи данъци. Даже белите мечки в Аляска знаят това. А за да се плаща на работници, са необходими пари. Банката на Федералния резерв ще ги отпечатва. Федералната власт във Вашингтон ще ги купува, сваляйки по две кожи от гърбовете на т. нар. (х)американци. Държавният дълг на САЩ е неизплатим. Поне една трета от него е собственост на комунистически Китай. Но Ротшилдови са в Пекин още от 1838 година…

Да де, ала и в Европа картината е подобна. Щом като пътищата на Германия закъсват, няма никакъв смисъл да обсъждаме. Навсякъде кейнсианство – неомарксизъм, според мен по-точно – неоленинизмът. Ето какво проникна и уседна здраво в политическите схващания и практики. Затова журналистът Джон Мийчъм, бивш главен редактор на списание “Newsweek” и настоящ вицепрезидент на грамадното издателство с търговска мрежа в интернет “Random House”, е капиталист. Понеже е от онази хибридна класа на управителите – мениджърите. Те се явяват наемни работници и съсобственици на корпорации едновременно. И са едни от най-яростните и усърдни защитници на корпоративния държавен капитализъм – социализма, кейнсианството.

„Сега всички сме социалисти.“[http://europe.newsweek.com/]

От двеста години е така. Не, изобщо никой „не строи комунизъм“, другарки и другари!

Честно бих описал неконсерватизма като неосъзнат „неолиберал“, който недвусмислено набляга на „нео“[ Ървинг Кристол (1920–2009) – американски журналист, евреин, смятан за баща на неоконсерватизма. През четиридесетте завършил нюйоркския City College, той останал да преподава там чак до седемдесетте години. Бил един от лидерите на троцкистка и антисъветска група, която прераснала в онова, което е известно като The New York Intellectuals – Нюйоркските интелектуалци. (Irving Kristol – “Neoconservatism: The Autobiography of an Idea”, Elephant Paperbacks, Lanham, MD, 1999 г., стр. 484.)]

Да не се връщам чак до епохата преди Френската революция и основаването на САЩ – първата масонска държава. Тайният план за нейното създаване предвиждал да бъде и комунистическа. Не станало точно така, но сега променят и поправят проекта. Отивам едва 50-60 лазарника назад. Тогава днешните западноевропейски и американски „десни“ – носещите етикетите „консерватори“, „неоконсерватори“, „националисти“ и тем подобни, са били обикновени комуняги, заразени от идеите на марскизма-ленинизма.

Казано най-точно – поразени от интернационализма на основоположниците на комунизма – равините. Преди 250 лета – на илюминатите и на първите Ротшилдови.

Как така? – може да възрази някой. Не съм ли прекалено краен?

Не, даже съм деликатен. Понеже през петдесетте и шейсетте настоящите „десни“ до един, с незначителни изключения, били левичари. И се делели на сталинисти, троцкисти и маоисти. Като започнете с идеолозите на движението – например Норман Подхорец и Ървинг Кристол,[9] внедрените в университетите като преподаватели еврейски дейци на Интернационала: Нейтън Глейзър от Харвард, Филип Селзник от Университета на Южна Калифорния в Бъркли,[Отбелязвал съм, че през шейсетте и особено през седемдесетте години наричаха Бъркли Peoples Republic of Berkley – Народна република Бъркли. Още когато бях юноша, ми бе известно, че там бъка от съветски агенти. Година след „лятото на любовта“ – 1967-а, годината ни хипитата – бях наясно, че идеолозите на движението като поетът Алън Гинзбърг и останалите евреи край него, все свързани с Бъркли, са агенти на Москва.] Питър Роси от Университета „Джон Хопкинс“, Мероу Бъргър от Принстънския университет, Милтън Сакс от Университета „Брандайс“,[Носещ името на първия евреин, който с извиване на ръцете президентът Уудроу Уилсън назначил за върховен съдия – Луис Брандайз.] Сеймър Мелмън от Колумбийския университет в Ню Йорк…[http://www.veteranstoday.com/]

Преминете през политиците от края на седемдесетте и осемдесетте години на миналия век: например Маргарет Тачър, Роналд Рейгън, цялата ционистка паплач около двамата Джордж Буш – Пол Уолфовиц, Ричард Пърл, Дъглас Фейт, Каспър Уайнбъргър, Джейн Къркпатрик, Доналд Ръмсфелд, Ричард Армитидж, Джеймс Бейкър, Дейвид Камерън…

„Бившето светило на неоконсерватизма Франсиз Фукояма от Станфордския университет (по-рано от „Джон Хопкинс“) сравнява некоконсервативното движение с ленинизма. Според Фукояма, в известна степен неоконсерватизмът е прераждане както на ленинизма, така и на болшевизма.

Наблюденията на Фукояма добиват смисъл даже, когато Ървинг Кристол, който основа движението, гордо признава: „Онази почест, която най-много ценя, беше фактът, че бях член на високо престижната (троцкистка) Младежка народна социалистическа лига(Четвъртия интернационал).

А това неоконсервативно движение, както е показал еврейският автор Сидни Блументал, намери своята политическа и интелектуална идеология „в полемичното наследство на Талмуда“.

Дори след раждането на неоконсервативното движение много от неговите членове, като Стивън Шуортз [Шварц] от “Weekly Standard” и Джоан Уолстетър [Волщетер] от “RAND Corporation”,[Шпионска организация, скрита под официалната фасада на „фирма за геополитически анализи“, в която тукашната Държавна сигурност е внедрила Александър Алексиев – познат като Алекс, сина на убития от Георги Боков интелектуалец, художник, писател-хуморист и издател Райко Алексиев. „Антикомунистът“ Алексиев, чиято майка е пусната „свободно“ да замине за Западна Германия, а брат му, след години в комунистическите затвори, е оставен да се засели „безпрепятствено“ в Швеция, оглавяваше българската секция на финансираното от ЦРУ Радио „Свободна Европа“. Медията беше пристан за членове на БКП и агенти на комунистическите тайни служби. Още от 1990 г. същият Алекс сътрудничеше на Кеворк Кеворкян – агент „Димитър“, в списанието „Всяка неделя“. Назначиха го за съветник на агента на ДС, еврейския наследник на комунистически убийци от Пазарджишко, другаря Филип Димитров. Сега все по-често се мотае тук в ролята на един от неонационалистите, явяващ се платен „враг“ на турския президент Ердоган. Прозрачна болшевишка подлога, корумпирана до мозъка на костите.] все още изпитваха изгаряща жажда за Лев Давидович Бронщейн, известен като Леон Троцки.

В този смисъл, неоконсервативната секта е подривно движение, което започнало през двайсетте и трийсетте години. Преди няколко лета академичният правист Майкъл Линд посочи, че:

„Повечето интелектуалци, отстояващи неоконсерватизма, имат свои корени в левицата, а не в дясното. Те са продукт на влиятелния еврейско-американски сектор на Троцкисткото движение от трийсетте и четиридесетте години, което между петдесетте и седемдесетте се трансформира в антикомунистически либерализъм. А накрая – в нещо като милитаристка и империалистическа десница, която няма прецедент в американската култура или политическа история.“[“The Neoconservative Movement is Trotskyism” by Jonas E. Alexis, “Veterans Today”]

Милитаризъм? Империализъм? Съвсем точно, понеже самият Лейба Давидович Бронщейн, който отмъкнал руското благородническо фамилно име Троцки, е идеологът на перманентната революция. Тя включва използването на терор. Троцки заявявал, че не се интересува от това, кои средства за борба човечеството смята за допустими или не.

„Не знам дали този метод е добър или лош от гледна точка на приетата философия. И трябва да призная, че не ме интересува да разбера. Но със сигурност знам, че това е единственият начин, който човечеството е открило досега.

Тези разсъждения по никакъв начин не са опит да „оправдая“ революционния терор. Да се мъча да го оправдая, би означавало да взема под внимание бележките на обвинителите. А кои са те? Организаторите и експлоататорите на великата световна касапница? Новобогаташите, които предлагат на „незнайния воин“ аромата на техните пури след вечеря? Пацифистите, които водеха война, когато нямаше такава. И които са готови да повторят своя противен маскарад?

Лойд Джордж, [Уудроу] Уилсън и Поанкаре, които се смятат за упълномощени да умъртвяват с глад германските деца заради престъпленията на Хохенцолерните – и заради своите собствени злодеяния? Английските консерватори или френските републиканци, които раздухваха пламъците на гражданската война в Русия от сигурно разстояние. Докато се опитваха да изсмучат печалби от нейната кръв? Това може да бъде продължено до безкрайност.

За мен въпросът не е във философското оправдание, а по-скоро в политическото обяснение. Революцията е революция само, защото тя свива всички противоречия до алтернативата „живот или смърт“. Допустимо ли е хората, които всеки половин век решаваха проблема с независимостта на Елзас и Лотарингия с въздигането на планини от човешки трупове, да бъдат оставени да градят наново своите обществени отношения посредством нищо друго, освен с парламентарен вентрилоквизъм?
[ Говорене през стомаха.]

Във всеки случай, още никой не ни е показал как може да бъде правено това. Ние прекършваме съпротивата на старите скали с помощта на стомана и динамит. А когато враговете ни стрелят по нас, в повечето случаи с оръжия от най-цивилизованите и демократични държави, ние отговаряме със същия „диалект“. Бърнард Шоу укорително разклати брадата си във връзка с това по посока на двете партии. Но никой не забеляза неговия тайнствен аргумент.[Джордж Бърнард Шоу бил социалист и масон. Един от членовете на Фейбиънския клуб, от който се пръкнала Лейбъристката партия на Великобритания. Бидейки уважаван член на обществото, получил назначение на държавна служба. Станал рекордьор по висок размер на заплатата за своето време в брутно изражение. Чрез данъчната система номиналните му доходи били като на останалите англичани. Като социалист, станал възторжен поддръжник на Адолф Хитлер и неговия националсоциализъм.]

През лятото на 1922 година въпросът за компенсациите придоби особена спешност, защото имаше връзка с лидерите на една партия, която веднъж беше вдигнала революционна борба против царизма, рамо до рамо с нас. Но след Октомврийската революция се беше превърнала в оръжие на терора против нас. Дезертьорите от лагера на социал-революционерите разкриха пред нас факта, че най-лошите терористични действия не бяха подстрекавани от лица, на които първоначално бяхме склонни да вярваме, а от партията. Макар тя да не се осмели да признае своята отговорност за убийствата които беше извършила.

Смъртната присъда, издадена от трибунала, беше неизбежна. Но нейното изпълнение неминуемо доведе до надигане на терористична вълна. Да сведем метода за наказание до хвърляне в затвора, даже за дълги срокове, означаваше да насърчим терористите. Тъй като те бяха най-малко убедените в оцеляването на Съветите. Нямаше никаква алтернатива, освен да извършваме екзекуциите на осъдените, независимо дали партията продължаваше терористичната борба или не. С други думи, лидерите на партията трябва да бъдат държани като заложници…

Колкото повече се приближаваше до Петнадесетия си конгрес, насрочен за края на 1927 г., толкова повече партията чувстваше, че е достигнала исторически кръстопът. Тревогата се разпространяваше сред дейците й. Независимо от чудовищния терор, желанието да се изслуша опозицията се събуди в партията. Това можеше да бъде постигнато само със законови средства. В различни части на Москва и Ленинград се провеждаха тайни срещи. На тях присъстваха работници и студенти от двата пола, които се събираха на групи от по двадесет до сто души, и даже до двеста, за да чуят някои представители на опозицията.“

Това е идеологическата – разбирайте и (без)нравствената основа – на троцкизма. Тя непредотвратимо води до милитаризация и насилие – терор, ужас. Терористът Бронщейн пада под удара с пикела на Рамон Меркадер – наемния убиец на неговия идеен и партиен другар Йосиф Джугашвили. Джелатинът бил вербуван по време на Гражданската война в Испания от еврейския съветски комисар Нахум Ейтингтон. Любопитна подробност за цвят е, че сестрата на Рамон – Мария Меркадер – беше съпруга на прочутия италиански кинорежисьор Виторио Де Сика.

Сам богаташ, милиардер, Лейба Бронщейн проповядвал против всякаква частна собственост?! Негова била идеята за формиране на Червената армия. Ето каква е основата на неоконсерватизма. Той наистина представлява възраждане на троцкизма, но с някои особености. Например, вместо да зове за отказ от собственост върху жилища, младият президент Джордж Буш, съвсем по живковистки – днес биха го определили като популизъм – обещаваше дом за всеки американец. Уверете се сами.

www.youtube.com/watch

През октомври 2007 година от екрана на вече несъществуващата пловдивска телевизия „Евроком-България“ обявих, че след САЩ, светът също навлиза във финансова и икономическа криза. Ако бях „надарен“ с интелектуалното равнище на пожарникар-премиерката Б.Б., бих могъл да запитам: Защо не ме назначихте за шеф на Банката на Федералния резерв? Доказах, че съм по-добър от Бернанке!

http://diagnosa.net/

В края на шейсетте години на ХХ век американският консерватор Гари Алън се чудел, поради каква причина правителството на неговата страна, начело с президента Джон Кенеди, изобщо не се противопоставило на изграждането на Берлинската стена. Същевременно наблюдавал, как внезапно немарксистът Фидел Кастро, който представил своята програма за демократично управление, се обявил за… марксист. Това станало след посещение в Белия дом.

Сетне внимателно проследил, как отникъде в Западна Европа, а малко по-късно и в САЩ, от нищото се появили младежки организации, които взривили улиците на големите градове със своето недоволство. Властите потушили бунтовете. Но заели позата на пасивни зрители при премазването на Пражката пролет от танковете на СССР и подчинения му Варшавски договор.

Тогава Гари Алън прозрял:

„В него, в реалния социализъм, имате на върха една съвсем тясна олигархична клика, която обикновено не наброява повече от три процента от общото население, но тя тотално контролира всичкото богатство, цялата продукция и самия живот на останалите деветдесет и седем на сто…

Ако човек прозре, че социализмът не е програма за разпределение на богатството, а фактически е метод за укрепване на богатството и за господство над него, тогава онова, което ви се струва като парадокс – свръхбогатите да пропагандират социализма – се оказва, че изобщо не е никакъв парадокс. Обратното, то става логичният, даже перфектният инструмент за мегаломаниаците, преследващи властта.

Комунизмът или по-правилно – социализмът, не е движение на потиснатите маси, а на икономическия елит.“[Gary Allen with Larry Abraham – “None Dare Call It Conspiracy”, Concord Press, Seal Beach, Ca, 1971 г., стр. 32.]

Точно така – не политическият, а икономическият елит ръководи живота на човечеството. Нали не сте забравили, как преди две столетия Майер Амшел Бауер, основателят на прочутата фамилия Ротшилд, най-богата на планетата, определил основното правило на това световно господство:

„Дайте ми контрола над националната валута и няма да ме интересува кой прави законите.“

Днес действа технологията на т. нар. тихо оръжие – настоящата интернационална финансово-кредитна система. Тя е изградена изцяло върху разбирането и злоупотребата с нещо, залегнало дълбоко в човешкия характер – алчността.

Всяка страна, в която интернационалното финансово Братство е инсталирала централна банка, е попаднала в подчинено положение. Тя е реализирала мечтата на Майер Амшел Ротшилд. Което означава, че е приела комунизма. Поне, ако все още се доверяваме на основополагащите документи.

Писменото историко-политическо наследство разкрива, че синовете на Бауер-Ротшилд стриктно изпълнявали завета на своя баща. И като поръчали на Карл Маркс „Манифеста на комунистическата партия“, му разпоредили да включи в него следната важна мярка:

„Централизация на кредита в ръцете на държавата чрез една национална банка с държавен капитал и изключителен монопол.“[ Карл Маркс, Фридрих Енгелс – „Манифест на комунистическата партия“, Издателство „ГАЛ-ИКО“, София, 1999 г., стр. 57.]

Това става възможно само по един начин – чрез създаване на централна банка – параграф 5 от мерките в „Манифеста“. Освен това е предвидено въвеждането на висок прогресивен подоходен данък. Нормата е записана като Параграф 2 от мерките, които трябва да бъдат въведени при евентуално управление на комунистите. Основните са изложени във въпросния документ.

Не се хващайте за думата. До края на Първата световна война и настаняването на новия световен ред във важни държави като Русия, Франция, САЩ, Италия, даже в България, подоходното облагане е било непознато. Както и задължителното – повтарям: задължителното – социално осигуряване. Това не са права.

Нека припомня, че за първи път подобен метод е въведен в Германия от първия й канцлер Ото фон Бисмарк по време на царстването на кайзер Вилхелм. Но той е заимстван от еврейската традиция на цедака – дарение за бедните. Само че… единствено, ако са евреи. Ето ги темелите на Тяхната “welfare state” – „социална държава“, днес проповядвана по-гръмогласно от „десните“, отколкото от „левите“ политици. Където е въведена, няма да срещнете гладни чифути. Помислете защо?

Макар уж да бил върл противник на социализма и всичко социално, Бисмарк действително пръв в света въвел невижданата дотогава социална държава. Това станало десетилетие след обединението на германските княжества в обща политическа единица (1871 г.). Как аристократът Ото фон Бисмарк склонил на такова действие и кои били неговите сътрудници? Ами работел ръка за ръка с представителите на… крупната промишленост!

По онова време Германия вече „се радвала“ на своя централна банка – Reichsbank.[Основана е още преди обединението – на 1 януари 1876 г. Явно някои са били „пророци“ и са знаели дори предстоящите събития.] Някой някъде бил решил, че именно тази новообразувана държава е длъжна да постигне рекорден икономически напредък. Което я задължавало да се грижи за работната сила. Затова същият този „някой“ спуснал решението за система на социалното осигуряване. Нещо повече – по онова време тя била пропагандирана като коз срещу социалистите. Тъй като те не предлагали никакви крачки в посока на подобряване икономическия и социалния климат, още по-малко – за защита на работническите интереси.

Главни опоненти на канцлера в това начинание били консерваторите Теодор Ломан и Херман Вагенер. Вслушвайки се в тях, Бисмарк се справил отлично със задачата, спусната му от Интернационала.

„За работника основната несправедливост е несигурността на неговото съществуване“ – писал Ото фон Бисмарк. – „Той не е сигурен, че винаги ще има работа, не е уверен, че винаги ще бъде здрав, и може да предвиди, как един ден ще остарее и няма да бъде годен да се труди. Ако изпадне в бедност, даже само поради продължително заболяване, ще се окаже напълно безпомощен, изоставен на произвола на собствената си съдба. А понастоящем обществото не признава и не поема никакви реални ангажименти спрямо него, извън обичайната помощ за бедните. Независимо, че през цялото време той е работил тъй честно и усърдно. Обаче има още много, което да се желае, в обичайното подпомагане на бедните. Особено в големите градове, където е далеч по-зле в сравнение с провинцията.“[Frederic B. M. Hollyday – “Bismarck”, Prentice-Hall, Upper Saddle River, NJ, 1970 г., стp. 65.]

Така се е появило пенсионното осигуряване, наречено „социално“ – сиреч – „обществено“. То е един от елементите на комунистическата държава. След него дошъл редът и на здравното, на данъка върху доходите… Все примки, които свиват свободата на личността. Тя вече няма право да избира, как да продължи своя живот. Задължително я вкарват в коловози, от които няма измъкване. Поради заплаха от… затвор.

Но от този момент нататък преобладаващото мнозинство попада под зависимостта на държавата, без значение как я наричате. А тя не принадлежи на народите, а на елитите.

В същото време ползите за масите – за социума – са незначителни. Обаче са огромни за онези, които работели съвместно с Бисмарк – крупните индустриалци.

Ето какво ни обяснява по един достъпен начин Еърън Русо. Когато се разрови в Тяхната Система, на бърза ръка напусна този свят. Казват – по естествен начин…

Ако се замислите, със средствата, които цял живот ви удържат насила, бихте могли да придобиете собственост. Тя щеше да ви носи доходи. Обаче това е недопустимо! Понеже в такъв случай щяхте да придобиете икономическа независимост, която да ви направи свободни личности – граждани.

Вместо това, въведоха думата „солидарност“, която, стига да поразсъждавате, не означава нищо. Ако искате да помогнете на някого, ще го сторите доброволно, а не насила, като част от съдържанието на общ кюп, натъпкан с люде. На който са дали някакво название – примерно осигурителна система, профсъюз или нещо подобно. Та нали всеки от нас е човек – уникален, неповторим, най-висшето Божие творение? Защо някой друг трябва да управлява живота ни?