Блогът на budha2 :: НРБ никога не е изпускана от погледа на интернационалното комунистическо Братство/„Рокфелер в ...

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

14.02.2016 01:16 - НРБ никога не е изпускана от погледа на интернационалното комунистическо Братство/„Рокфелер в България

Автор: budha2 Категория: Политика

Прочетен: 2196 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 14.02.2016 09:41

Целта, която Рокфелерови и техните съюзници преследват, е да създадат единно световно правителство, като съчетаят суперкапитализъм и комунизъм под един и същ покрив и под техен контрол

Народна република България никога не е изпускана от погледа на интернационалното комунистическо Братство. Тук имаше най-много комунисти на глава от населението. Повече дори от СССР. Режимът беше болезнено предан. Тъпанарите, които го оглавяваха – дребни селски хитреци, никаквец до никаквеца – не предявяваха особени претенции. Смазан от терора, народът слушкаше и траеше.

Така през 1975 година номенклатурната ни Чалгария е удостоена с висшата чест да й гостува един от главните и още по-важно – най-богатите социалисти – Дейвид Рокфелер. От телеграма, изпратена от посолството на САЩ в София до Държавния департамент, с фотокопие от която разполагам, се разбира, че банкерът-нефтодобивник е бил поканен от другаря Тано Цолов – първи заместник-председател на Министерския съвет.

По онова време тъпанарят, приличащ на Фантомас от едноименния френски филм, беше и член на Политбюро на ЦК на БКП. Живееше в чудесна къща на тихата столична улица „Върбица“, която навремето се казваше… „Димитър Попов“. Неизвестно точно на кой с това име. Естествено, Тано-Цолови не са попаднали случайно в този привлекателен еднофамилен дом. Собствениците му били или избити, или прокудени.

Но някъде през в края на седемдесетте или началото на осемдесетте Господ въздаде възмездие точно в същата къща.

„Имаше и много нещастни случаи, т.нар. инциденти“ – спомня си Дамян Дамянов, син на Райко Дамянов, председател на Народното събрание по времето на соца. – „Примерно както единият син на Тано Цолов застреля другия по невнимание. А във всяка от тези къщи имаше оръжие.

– Какво стана с този син на Тано Цолов, който остава жив?

– Той почина много млад. Беше се алкохолизирал накрая яко. Външно приличаше много на баща си – плешив и малко мургавичък… Като говоря за него, трябва да призная, че не само той, много от децата на червения елит се алкохолизираха.“

А първата телеграма на американския посланик в София, comrade Мартин Ф. Херц, бивш съветник в Ханой по време на Виетнамската война, а по-късно – директор на Института по изучаване на дипломацията към Университета в Джорджтаун, започва така:

„От искане на разрешение за прелитане и кацане посолството узна, че Дейвид Рокфелер планира посещение в България“ – се казва в документа, – „по покана на първия заместник-премиер Тано Цолов. Рокфелер ще пристигне с частен самолет сутринта на 29 април и ще отпътува в ранния следобед на 30 април.

Българите отдавна проявяват интерес към посещение на Рокфелер тук. Той беше притискан да дойде в България от тогавашния заместник-премиер Попов по време на неговата визита в САЩ миналата година. От директора на американското направление в Министерството на външните работи разбираме, че Държавният протокол е бил натоварен с разработването на програма за реципрочно посещение на Рокфелер като знак на вежливост към Попов. И че програмата навярно ще включва посещение при външния министър [Петър] Младенов.

Посолството би било благодарно, ако може да получи някакви подробности относно посещението на Рокфелер. Особено що се отнася до основните теми на разговорите и на евентуални преговори, които се очаква да бъдат проведени. Ако е необходимо, посолството тук ще поиска консултации с българските официални представители.“ (Вижте илюстрацията.)

Какво е първото нещо, което ви идва на ум? На мен, че докато ние кротко „строяхме социализЪма“, другарите са се впускали в далавери на твърде високо равнище. Кой е чувал за това посещение? Нямам спомен вестниците да са го отразявали. Нито единствените радио и телевизия да са ни показали, как изглежда истински милионер и социалист при това.

Попов е Димитър Попов. Стар ремсист от Ихтиман, член на комунистическата партия от паметната 1933 година, той е учил Свободния университет – сетне Икономически институт, а сега – УНСС (еха!). Няма сведения да го е завършил. Бил е сред ръководителите на БРП (к) в София, а после – в родния си град. Твърди се, че е поддържал връзка с партизански отряд „Георги Бенковски“. За което го интернирали в Кръсто поле и Гонда вода. Все едно го изпратили на курорт от социалистически тип.

От 9 септември 1944 година става типичен апаратчик в ЦК на БКП. Бил е заместник-председател на Държавния комитет за планиране. До 1958 година – кандидат-член на ЦК на БКП, а от 1958 до 1982 г. – член на ЦК на БКП. Кметувал е в столицата. Помня изрода. Той беше най-дълго задържалият се министър на финансите – цели 14 години, чак до 1976-а.

За днешния ден е любопитно, че беше тъст на другаря Румен Сербезов, за когото съм писал. Тази позабравена високопоставена фигура от соца е възпитаник на същия Московски държавен институт за международни отношения, който са завършили Ирина Бокова и Жан Виденов, но също така Андрей Громико и Сергей Лавров, Петър Младенов, Андрей Луканов, Христо Христов – „Илича“, генерал Любен Гоцев, Бойко Димитров, Станислав Даскалов, Атанас Папаризов, Таско Ерменков, Любомир Кючуков, Валентин Златев, Иво Инджев, Владимир Жеглов… Съпругата му – дъщерята на Димитър Попов – Светла, също е с диплома от тази ковачница на кадри на КГБ.

Сербезов беше първи секретар на Окръжния комитет на БКП в Хасково. В началото на осемдесетте, когато започва издигането на Луканов и Лукановците, той стана министър на леката промишленост. После – първи заместник-министър на производството и търговията с потребителски стоки, с ранг на министър. За кратко го направиха заместник-министър на енергийно-суровинните ресурси, за да стане секретар на Стопанския съвет на Министерския съвет. С други думи – да държи администрацията на изпълнителната власт в ръцете си.

Той се оказа учредител и първи председател на Българо-японския икономически съвет при Българска търговско-промишлена палата, посланик в Страната на изгряващото слънце. Оттогава май датират връзките му с японския милионер Тораро Токуда, който го упълномощи за свой представител у нас. Да забелязвате нещо антикомунистическо в това?

Червените болници и ресторанти често са инструмент за ликвидиране на неудобни или провинили се елементи. Например в Токуда преплетоха червата на Дим Дуков.

Шеф в БСП, Румен Сербезов структурира не само банката и болницата „Токуда“ в София, но и… „Мултигруп“. Приказват, че бил сред малцината, завлекли с големи суми Андрей Луканов и Илия Павлов. Когато го съдиха за пране на пари, „в съдебната зала да го подкрепят са отишли проф. Александър Янков,Недялко Йорданов, Любомир Левчев, бившият министър на културата при Тато Георги Йорданов и настоящият Вежди Рашидов. Както знаем, набеденият за перач на червени пари не бе осъден, не лежа в затвора…“

Сербезов беше крилцето, под което вирееше наказаната от Бог комунистка Ренета Инджова. Заговори се, че били роднини. След като го махнаха от Болницата „Токуда“, прогониха и номенклатурната преподавателка по политикономия, която Партията направи шефка на Агенцията по приватизация и дори служебна министър-председателка.

Жената на Руменчо, другарката Светла Попова е била – не знаех – посланичка в Швеция, Дания и Норвегия.

Какво уважение и близост между ядрени комуняги и тежки капиталисти, а?

В следваща телеграма, този път препредадена от Държавния департамент на богаташа, се обяснява, как външнополитическото ведомство на вече формиращите се като Съветски американски щати „има удоволствието да предаде следното съобщение на Дейвид Рокфелер от “Chase Manhattan Bank” в Ню Йорк, че с удоволствие ще дойде в София като гост на вицепремиера Цолов. Разбираме, че това е частно посещение и неговата програма е била изготвена от вашите български домакини. Бихме желали да проведем поне половинчасово обсъждане с вас по време на посещението ви, ако е възможно. Топли поздрави в очакване да ви видя. Мартин Ф. Херц, американски посланик в София, България.“

Личи пренебрежението към дипломатическото представителство на САЩ в Номенкратурия. А в трета телеграма, от Държавния департамент до посолството в София, четем разяснението:

„Рокфелер посещава България по покана на първия заместник-премиер Тано Цолов. Визитата е резултат от двугодишни молби на българите. Посещението е делово пътуване за обсъждане на общите финансови отношения между България и “Chase”. Не се очаква да бъдат проведени никакви преговори по конкретни теми. Ще приемем с благодарност всякакви известия на посолството след визитата, които да изяснят, дали някакви специфични финансирания са били уредени в резултат на визитата. Кисинджър.“

По онова време Хенри Кисинджър – агент „Бор“, е държавен секретар при президента Джерълд Форд – вицето, което наследи Никсън след принудителната му оставка. От грамата разбираме, че комунистическото ръководство на Народната република възприема частната банка “Chase” едва ли не като държава. Дали Москва е била осведомена? Не се съмнявам. Предателството е отличителна черта на комунистите…

Системата “Paribas” беше оглавена от барон Едуард дьо Ротшилд

Най-любопитна е четвъртата телеграма – от посланика Херц, евреин, до Държавния департамент. Тя потвърждава онова, което проличава в предходната:

„Българите се отнасяха към Дейвид Рокфелер почти като към правителствен ръководител. Настаниха него и колегите му в официална правителствена резиденция. Уредиха му посрещане от самия Живков в Бояна. И общо взето, щедро му отделиха огромно внимание… Резултатите, от гледна точка на банкерството, не бяха особено важни. Но неговото посещение помогна за извеждането на някои политически теми, някои от които г-н Рокфелер, може би, сам ще докладва на Вашингтон.

Първата среща с неговия фиктивен домакин, заместник-премиера Тано Цолов, премина незабележимо. Българите, с техните култови схващания за обемите, започнаха, като поискаха Рокфелер да назове размера на кредитите, които банката “Chase Manhattan” би отпуснала на България. Като предложиха за начало 100 милиона долара, но намекнаха, че двойно по-голяма сума би била напълно приемлива. [Макар скоро девалвирал, тогава доларът беше около два пъти по-скъп от днешния.] Наложи се Рокфелер да изясни, че твърде много желае да участва във финансирането на проект с тютюни (около 20 милиона долара) максимум. Ако това е потвърдено, то друг проект ще може да последва. Но че тази крайна сума би зависила от качествата на индивидуалните участници. Българите приеха това с готовност. А на следващата среща предложиха още по-реалистична база.

На вечерята на 29 април Цолов направи обширен преглед на американо-българските връзки, като започна от 1876 година, подчертавайки нетърпението на българското правителство да продължи с по-нататъшното изграждане на вече постигнатия прогрес и на подобряване на отношенията през последната година и нещо, посредством разширяване на търговията и сключването на отделни споразумения за коопериране. Макар да смеси в едно техническото, научното и културното сътрудничество, от Аврамов разбрахме (директор на американския отдел в Министерството на външните работи), че правителството на България продължава да третира тези направления поотделно и то не в точно определен ред.“

За онези, които разбират вежливия и двуличен език на дипломацията, иронията към другаря Тано, чието име заедно с Пеко, Мако и други подобни беше синоним на комунистическа тъпота и невежество, се натрапва. Прескачам разните призиви за търговско споразумение. Също, споменаването, как тукашните другари са премълчали, че за целта първо трябвало да бъдат решени проблемите на САЩ със СССР. Но се набляга на проведените разговори с националната банка – БНБ, и с единствената тогава външнотърговска банка. Там се стигнало до по-конкретни възможности за търговия с Америка, особено в сферата на храните „включително силистренския „Вертикално интегриран комплекс“ и пловдивския проект“.

Признавам, че двете неща не ми говорят нищо. Вертикалната интегррация е характерна за свързването на селскостопанския отрасъл с хранително-вкусовата промишленост. При нея предприятия в двата отрасъла са обща собственост, която затваря производствения цикъл – от добив на земеделски и животновъдни продукти, до преработката им в напълно завършена и опакована стока. Но дали е ставало дума за това, няма как да разбера.

„Изглежда Живков е възприел прагматична линия относно развитието на търговията, като непряко намекна за „Джаксън-Ваник“. Но като заяви, че безизходицата не бива да бъде драматизирана и загатна. Както и че може да бъде намерен modus operandi за разширяване на търговията, докато бъде направено нещо по-съществено. Очевидно Живков направи най-общи бележки за американо-българските отношения. Член на Рокфелеровия екип (Осуалд Джудар, вицепрезидент със седалище във Виена) обеща да осведоми накратко посолството във Виена относно този най-интересен аспект на посещението. Херц.“

Нашенското външно министерство не отваря архивите си. Пък и никой не е поискал да го стори. Моят слаб глас за пълен достъп на всички граждани до всички архиви – на първо място на БКП, а след това и на секретните служби, на останалите министерства, агенции, институции, профсъюзи и прочие, остава като на викащия в пустинята – нечут от никого.

Тези елементарни документи свидетелстват откога върхушката на БКП е търсела връзка с най-крупните западни богаташи. Действала е съвместно с тях. Всеки може да си представи, доколко в полза на българския народ.

Заемите, за които вече споменах, че западните банкери с готовност отпускаха на комунистическите диктатори, дърпаха икономиката надолу със силата на котва. Преди всичко, комунист и предприемач са антоними. Комунистите са способни да харчат или да кътат за себе си. Не и да влагат в производства.

Освен това, както се изясни, не малка част от отпуснатите заеми е била изнесена и „инвестирана“ във фалирали или пропадащи предприятия в Европа и САЩ, както и в безсмислени съвместни дружества, които сетне преминаха в частни ръце. Тези пари не се възвръщаха. При тях нямаше срок за откупуване на капиталовложенията, защото те не представляваха нищо такова. Става дума за огромен грабеж, съпроводен с големи загуби за запушване на устите на западняците.

Това е един методите, с който БКП и нейните секретни служби – не само Държавна сигурност, а и останалите – източиха парите на българите. Прехвърлиха ги в чужбина. А когато камбаната на промените удари, тези милиарди долари бяха банално откраднати и преминаха в частни ръце – все на комунисти и ченгета. Убедете ме, че греша, ако можете.

След среща със зрители на телевизионното ми предаване в бивш окръжен град, офицер от Първо главно поиска да се видим на четири очи. Разказа ми, че работил в западноевропейска столица. И всичко, което изричам от екрана и съм казал по време на срещата, е точно така. Нещо повече – допълни с важни детайли.

Когато през 1985 година Андрей Луканов оглави Валутната комисия при ЦК на БКП, започнали да стават странни неща. Представителите на български фирми, ръководителите на задгранични дружества и съвместни предприятия, като по сигнал престанали да се отчитат в търговския отдел на посолството. А посланикът не повдигал въпроса, откъде накъде? Явно бил получил инструкции.

„Тогава“ – разказа събеседникът ми, – „взеха да ни навестяват три високопоставени фигури. Всеки три месеца се отбиваше Георги Пирински – кандидат-член на ЦК на БКП и заместник-министър на външната търговия. През половин година идваше Огнян Дойнов. А веднъж годишно – самият Андрей Луканов. Провеждаха разговори с нашенците, но не в посолството, а другаде.“

Знаете ли кой е бил преводач от българска страна по време на срещите на Дейвид Рокфелер в София? Ами 27-годишният Георги Пирински, роден в Ню Йорк… Чух, че има снимки от тези събития, но не намерих нито една в общодостъпните източници.

Сега се сетете за срещата на Ричард Никсън с Тодор Живков. Както не веднъж съм посочвал, през юли 1982 г. бившият американски президент е гостувал в резиденция Евксиноград. Отговорник за програмата на посещението му е бил заместник-министърът на външните работи Любен Гоцев, генерал от Държавна сигурност.

Ние не видяхме Никсън у нас. Даже не знаехме, че е бил тук. Не го позакаха по телевизията, нито съобщиха във вестниците. Понеже бил на гости на правешкия диктатор, но… инкогнито. Пък и световната революция, на която и двамата служеха, винаги е действала в условията на „международна конспирация“, както още през 1948 г. Г. М. Димитров заявил в очите на същия интернационален революционер.

Няма да пропусна, че му било вменено да поиска разговор на четири плюс две очи. Освен него и Живков, трябвало да присъства единствено личната преводачка на Тато, членката на БКП и сътрудничка на ДС, другарката Елена Поптодорова. Кой от американската делегация, защо, как и по какъв начин познавал видната комунистка, съдете сами. (Вижте илюстрацията.)

Нека се запознаем с мнението на Никсън за неговия домакин – самата обида за българския род, циганския комунистически монарх Тодор Замфиркьов-Живков. Узнаваме го опосредствено – чрез текста на отчета за засекретената визита. В своята Докладна записка до министъра на външните работи Петър Младенов отговорникът за Никсъновото пребиваване у нас, тогавашният активен шпионин, прикрит зад длъжността заместник-министър на външните работи, другарят Любен Гоцев с огорчение съобщава как заради каприза на госта да бъде придружаван единствено от Поптодорова, той самият „не участвал в разговорите, каквато била предварителната постановка“.

По-нататък, в успокоен и дори леко приповдигнат тон верният син на партията и лакей на Политбюро известява:

„Моля Ви, предайте на г-н Тодор Живков, още веднъж, че аз съм много удовлетворен от разговора, който имах с него. Благодаря му още веднъж и за обяда. И като Президент[157] и като частно лице съм пътувал много. Познавам много държавни глави и политически лидери. Възхитен съм от г-н Живков, като човек и политик, от личността му. Той е Президент с бърза мисъл и остра политическа реакция и усет… Той е приятен събеседник, който дълбоко познава международните проблеми, изслушва с внимание и събеседника си. Горното предайте на г-н Живков от мое име.“

Ала в същия документ, достигнал дори до мен, но изчезнал от интернет, срещаме още по-любопитни неща. Те няма как да разочароват нито железобетонните комунисти, нито новопръкналите се праволинейни американофили. Защото и едните, и другите, са съветофили в червата си, както се казва. Тях „червеното знаме роди ги“. А ги обединява само едно нещо – келепирът. Ричард Никсън – тоже.

Климатът на комунизма е неприветлив и безчовечен

От години твърдя, че няма „капиталисти“ и „комунисти“; „леви“ и „десни“… Всички са от котилото на Ротшилдовите илюминати. Останалото е дъвка за залъгване на простолюдието. Защото, дадат ли му свобода, ще си строши зъбите, по думите на френски писател…

Индийски политик Бимарао Рамджи Амбедкар пък формулирал, че: „За успешна революция не е достатъчно наличието на недоволство. Изисква се задълбочена и истинска жажда за справедливост, осъзната вяра за необходимостта и важността на социалните права.“

Къде такива неща у нас?…

Опитах се да представя, как щом дадоха стартовия сигнал за промените – нещо като бягане на една обиколка – 400 метра, комунистическата номенклатура вече се намираше почти на финала. А ние тръгнахме от стартовите блокчета. Раз, два, три – финал. Номенклатурата победи.

На практика нямаше състезание.

За пореден път кушията беше с един кон, а нашего брата послужи за масовка, която отначало да аплодира. После да възроптае. Накрая да се полута по площадите, пък да си седне на задника, да налее по едно, и да им тегли запартата… В това сме ненадминати. Умеем го.

Алчно червената фашистка номенклатура ни беше изпреварила не с качества, а със служебно положение, осигуряващо информация, с егоизъм, алчност и подлост. Никой от западния елит не се интересуваше от участта на народите. Ако беше така, нямаше да има войни. А Те вече подготвят нови…

Нашият шанс е в бройката – много сме. Ако има как да достигна до съзнанието на поне три милиона, може и да схванат, че и да ме последват. Уви…

Сега иде редът на рекапитулацията. Да ударя чертата, както се казва. Добре ви наругах, няма да отречете, нали? Което не означава, че ви мразя. Вярно е, че съм безразличен към не малка част от нашенци. Но ще призная едно, което все не желаете да разберете и приемете.

Който и народ да беше попаднал на нашето място, нямаше да издържи. Вярно, може би някои щяха да окажат по-голяма съпротива. Едва ли биха кандисали и мирясали тъй бързо. Но нашето кротване, заглеждане в пъповете ни и потъване в лоното на апатията има обяснение. И то е терорът. Небивалият ужас, изсипал се върху главите на поколения българи.

На практика битката със системата в онези условия беше невъзможна. Само отчаяни хора предприемаха по-активни действия. Но сега е различно. С това, че не искате да се освободите от оковите на страха няма да се примиря.

Също – с разделението на онези, които напуснаха България, и тези, които останахме. Видите ли, външните българи били „най-умното“, „най-свястното“, „най-можещото“, „най-трудолюбивото“ и т.н. Ами ако река – най-егоистичното, най-неспособното да се бори, най-страхливото и прочие? Няма ли да съм прав?

Навсякъде има всякакви хора. Имам близки, на чиито малки пръсти половината западни „мозъци“ не могат да стъпят. Пишат ми имигранти, от чиито редове извира разочарованието и огорчението на кадърни хора, които са останали неразбрани и нереализирани в родината си. Чуждите им плащат добре, ала трудно ги приемат. Ако изобщо ги допускат до себе си. Камъкът си тежи на мястото не е празна приказка. Родила се е в хилядолетния опит на човечеството.

А истината е една. Тази и още две-три години са нашият последен шанс. Ще достигне ли до съзнанието ви, ще се съгласите ли, или не, не ще промени нищо. Това просто е така, вярно е. Фактът, че все още пиша, издава – не съм равнодушен и безучастен. От сърце желая доброто на българите. Сигурен съм, че можем да го постигнем, но не щем.

Не проумеете ли, че едно заболяване, злина, се лекува единствено като се прилага принципа на холистичната медицина – “similia similibus curantur”, което в буквален превод означава „подобните се лекуват с подобни“, нищо не ще може да се оправи. Нашето упорито търпение и поносимост към злото – с малки изключения, водят до тоталната несправедливост.

От нашата свободна воля зависи дали да хванем злото – комунистите, от върховете на тяхната йерархия до последния – за гушите. Или да кротуваме и да обръщаме другата буза, както гласи преиначеното псевдоевангелско послание.

Той се превъплътил в човек, за да ни предаде правилата, по които да живеем. Да вдъхне в душите на хората енергия и жажда за истина и правда, което ще рече за свобода. Меч е дошъл да донесе, а не мир, което ще рече покорство.

Не други, а ние ги търпим: Те, децата им или техните доверени лица са ни работодатели, преподаватели, медийни ментори и пропагандатори, антикултуртрегери – всякакви. Ние ги понасяме и легитимираме.

По вашия начин, с доверяване на комунистическо-милиционерски подлоги – например Желю Желев, Филип Димитров, Ренета Инджова, Петър Стоянов, Стефан Софиянски, Иван Костов, Симеон Болшевишки, Б.Б., Воленовци и останалите „различни“ гювендии; с изчакване и търпение; с вслушване в едни и същи пропагандисти, почервенели като семафори, които партията и нейната преторианска гвардия неспирно произвеждат и ви пробутват; с логиката, че „наведената главичка остра сабя не я сече“; с втренчването в по-богатия Запад и с нахлузването на бързоходните цървулки на Малкия Мук, които да ви отведат в някой европейски или американски град, за да се доизкорените сами; със захласването в множеството “reality shows”, тотализатори и лотарии, с които ви подвеждат, че всеки може да забогатее ей така – без труд, отникъде, че и да стане известен; с всичко това и още много стигнахме до тук. Съжалявам за дългото изречение.

Да не ви минава мисълта, че са ни довели до това дередже. Шепа, съвсем незначителен, незабележим брой сме онези, които се противопоставяха. Някои още го правим и плащаме висока цена. Нямате хал хабер колко голяма.

Всички останали съучаствахте и не спирате да злосторничите с това. Не крийте главите си, а съберете кураж, проявете малко доблест и признайте поне пред себе си, че сте страхливи, не до там умни, отказващи да бъдете информирани, не желаещи да промените живота си, посягайки на системата и на нейните „герои“ – престъпните комунисти, земеделци и ченгета. Точно както отричате, че има други хора – личности, които знаят и могат да ви поведат към преодоляването на комунизма с цялото негово катастрофално наследство.

Не сте ли гладни? Не искате ли да заситите жаждата си не само за правда и приказки, а за решения и действия. Толкова ли е трудно да преодолеете страховете си – за всичко? Те парализират волята ви. А именно тя, предшествана от дух и желание, може да ни изведе от пропастта. Пътеката нагоре е трудна, но и преодолима. Ако не ви достигат стремеж и решителност, в случай, че опасенията ви разколебаят, проявете инат.

Ние имаме възможност. Много по-голяма в сравнение с повечето далеч по-богати западни държави, които необратимо са поставени на дръвника. Та народите им да бъдат принесени в жертва върху олтара на еврейските богове.

Осъзнайте се. Поискайте, и ще постигнете. Разпространявайте истината. Навсякъде, във всяка среда, в който и да е сайт в интернет тиражирайте онова, което научавате. И без да се стеснявате, предавайте връзката към тази медия. Не заради нейния сайбия и автор, а заради осъзнаването на остатъчните българи. За да я има България. А вашите поколения да пребъдат в нея. Не на хиляди километри от огнищата, около които са отгледани техните предци.

Ако не стане, ще му мисля.

Прав е онзи мой приятел, който заради убежденията си е страдал четири лазарника в комунистически зандан, да моли Бог за повече земни дни. Но не, за да се радва на добър живот. В тази обстановка няма как. А за да гледа как измира овчето стадо, което си позволява да мърси святото название българи!

Засега аз съм с Петър Гогов: Дано Господ ми даде дни, за да се наслаждавам как сатаната забира тези шеги на природата в геената. Да бъде!

А вие, ако не щете, пейте, робини!

Амин!

diagnosa.net/

Нагоре