Блогът на budha2 :: Либерализмът е тоталитаризъм с човешко лице

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

11.12.2016 19:11 - Либерализмът е тоталитаризъм с човешко лице

Автор: budha2 Категория: Политика

Прочетен: 733 Коментари: 0 Гласове:

Либерализмът е тоталитаризъм с човешко лице[Томас Соуел – чернокож американски икономист, политически философ, социолог, университетски преподавател. Част от ръководния екип на Института „Хуувър“ към Корнуолския университет, и на Станфордския университет. (John Marsh – “The Liberal Delusion: The Roots of Our Current Moral Crisis”, Arena Books, Bury St. Edmunds, UK, 2012 г., стр. 129.)]

Ако сте осмислили поднесеното ви до тук, опитайте да продължите, вслушвайки се в умерени и що-годе правдиви гласове.

„Аз нямам никакво племенно пристрастие. Нямам никакво удобно одеяло, никакъв бутон за отсъствие, които да ми позволят да се присъединя към преобладаващата истерия и да крещя в унисон с нея. „Разбира се, всичко това е вина на Х.“ В същото време навсякъде виждаме познатия пейзаж, който става все по-мрачен. Има нови картини на пътищата, на заблудили се войници, скитащи из бойните полета, ближещи раните си. Либералният център не може да издържи. Той вика с думите на Йейтс: „На какъв ли груб звяр часът сега удари, за да настъпи неговото рождество във Витлеем?“[William Butler Yeats – “The Second Coming”, 1919 г. Стихотворението е реакция на ставащото след Първата световна война. Звярът са болшевиките.]

Признавам, намирам го някак ободряващо. Клишетата за левицата и десницата загубиха всякакъв смисъл, а институциите – своята увереност. Даже във Франция и Италия Европейският съюз изпада в немилост. Десен американски президент печели избори с левичарски призиви. В Британия Ukip[114] може правдоподобно да претендира да замести Лейбъристката партия. Министър-председателката от торите напада капитализма, докато лейбъристите подкрепят “Trident”.[Изчезващ старомоден вид английски атомни подводници. Около възобновяването на тяхното производство с известно осъвременяване се водят политически спорове. Досещате се, че зад всичко стои военнопромишленият комплекс.] Малко чудо е, че Кастро се предаде и умря.

Шаблонната мъдрост държи, че именно „лявоцентристите“ са загубили почвата.
[В оригинала: “the plot”, което може да бъде преведено и като „заговора“, „заверата“.] Ревът, който приветстваше Brexit, Доналд Тръмп и новата европейска десница, е на либералите, паднали от онази морална висота, която сами смятаха, че притежават. По-лошо, техните гратисчийски кираджии не бяха запознати със същността на богатството и привилегиите, а с потиснатите низши класи, които имаха нахалството да се изживяват като „установен либерален елит“.

Миналата седмица[Последната от ноември 2016 г.] Пол Кругман,[Евреин, американски икономист, Нобелов лауреат по икономика. Награда, нямаща нищо общо със завещанието и семейството на Алфред Нобел. Харесван у нас от „левите“, от „центристите“ и от „десните“. Практически – от всички. По две причини. Първо, другарят идва от столицата – пардон – от САЩ. А по тези земи винаги посрещат и тачат силните, докато не отслабнат. Второ, кой разбира от икономика въобще? Ако беше другояче, все някак щяхме да успяваме донякъде. А вместо това, с бързи и твърди стъпки сме се запътили към финала на онова, което наричат България. При това – в кански мъки.] фелдмаршалът на американската левица, се възправи връз своя износен и очукан танк – “The New York Times” – и зарида за гласоподавателите на Тръмп: „Не разбирам напълно това възмущение.“ Защо бедните не обвиняват консерваторите?“ Той трябваше да проумее, че отговорът е заложен в новото Голямо Обяснение – политиката на „идентифициране с либерализма“. Прав е. Изминаха 20 години, откакто философът Ричард Рорти предугади, че Тръмпо-подобен „силен мъжага“ ще изникне, за да изрази как „зле образованите американци се чувстват относно начина, по който обноските им биват диктувани от люде, завършили колежи“.
[В най-добрия случай колежанското образование е полувисше. И като всичко полу, не е достатъчно – нито е неграмотност, нито е образование.]

Сега предсказанието стана факт. Както историкът Артър Шлезинджър предупреждаваше, че увеличаването на лагера на нетолерантността, на „престъпленията, представляващи обида“ и на „политическата коректност“ ще застрашат националното единство на Америка, нейното колективно либерално съзнание.

Последният гуру на кръга „онова, което Тръмп означава“ е американският политически психолог Джонатън Хейт. В разговор с Ник Клег[ Бивш лидер на Либералната партия на Британия и земестник министър-председател в първия кабинет на Дейвид Камерън, наследник на съветски шпиони. Което, може би, го прави също такъв. То е ген.] на разузнавателен форум в баш лондонския център миналата седмица, отново и отново му задаваха Кругмановия въпрос: „Защо бедните гласуват за десницата?“ Отговорът беше прост. Повече не съществува „десница“ или левица.[Така е в оригинала. Не го променям.] Има нации, а в тях съществуват племена, като и двете стават все по-самоуверени.

Според Хейт, Тръмп е привлекателен за групите, които са се отцепили от състезаващите се помежду си групировки. Идентифицирането с либерализма произведе „свещени жертви“: неподлежащи на критикуване етнически малцинства, жени, хомосексуални люде и мигранти, към които Хилари Клинтън изрично се обръщаше във всяка реч. За да фаворизирате една група, трябва да изключите друга: в този случай така наречените „подкрепящи левицата“, биват разпознавани като „бледи, баяти, мъже – и провалили се“.

В Америка, както и в Европа, по-възрастните бели мъже са единствената група, която либералите могат да обиждат и да изключват безнаказано. Това е групата, която ясно доминира в малките градове и в ръждясалите пояси,[От Rust belt, както наричат американския Североизток, където бяха разположени главните предприятия на въгле- и стоманодобива, и на автомобилната индустрия – като Детройт например. Те са „ръждясали“ или „ръждиви“ поради неупотреба. В тях производството и животът, произтичащ от него, замряха. Затова ги нарекоха „ръждясали пояси“. Писал съм за това.] втренчили се към далечните големи градове – глобализирани, дигитализирани, с образовани в колежи и „коректни“ либерали. Най-бедното място в Америка с неговорещо испански бяло малцинство, окръг Клей в Кентъки, гласува 87 на сто за Тръмп. За Клинтъновите либерали, пренебрегването на тези хора беше категорична грешка. Такава, която може да промени посоката на западната политика.

Миналата седмица американският академик Марк Лила се присъедини към кръга „защо Тръмп“ с анализ на либерализма на идентичността като „вид морална паника за расова, поколенческа и сексуална определеност“. Той предоставяше подбрани права и привилегии, но никога задължения. „Експресивен, а не подбуждащ,… изкриви посланието на либерализма и не допусна той да се превърне в обединителна сила.“

Лила е язвителен спрямо оправданието с „бяло ориентираните“, което позволява на либералите да оскърбяват онези, които гласуват за Тръмп и Brexit, като расисти, а политическата коректност – като поредната дясноцентристка конспирация. За него тези гласоподаватели са бедняци, които се страхуват от идентифицирането си със своята собствена общност. И разбират глобализма като схема за пробутване на нещо неподходящо и нежелано. Може и да грешат, но не са зли.

Отвъд Атлантика това начало на електорална realpolitik предизвика дискусии. Наистина Тръмп може да бъде кошмар, но какво да сторим за това? В Британия либерализмът не показва никакво интелектуално справяне с грешката. Вместо това – отрицание, изтъкано от истерия. Опитът на останалото племе да отмени гласуването за напускане на Евросъюза, е нелеп. То не е белег на лоши неудачници, а на глупаци.

Що се отнася до мен, радвам се, докато хора протестират, че повече „няма значение“ нищо, останало от желанието да бъдете леви или десни, либерали или консерватори. Ако на левицата толкова не достига увереност, тя има потребност да се изпере и изглади, представяйки се за „прогресивна“. За мен това е чудесно. Но ми се ще да скоча върху масите, да изпокъсам книгите с правила, и да продължа да обсъждам. Искам да възобновя славната революция от 1832 г.[Закона за изборната реформа, променил съществено избирателната система в Англия и Уелс. Дотогава в Камарата на общините влизали представители предимно на малките градчета. Индустриалната революция довела до бърза урбанизация. Едва през 1832 година започнало допускането на представители на големита градове в Парламента.]

Колкото до бъдещето, коментатори като Хейт и Лила търсят либерализъм на „следидентичността“, основан върху възстановяването на националната държава като съдържателка на общоприети ценности. Това може да означава приемането на такива важни решения, като темпа на имиграция. Едно е да поискате малка общност да приеме две сирийски семейства. Но ако й наложите 200 и либерализъм, ще получите вечна и напрегната борба.

Винаги съществува равновесие, което да бъде спазвано във всяка общност – между правото да й налагате нейната идентичност и по-обширното задължение да приема чужденци, особено бежанци. Даже полският еврофил Доналд Туск призна тази година, че Евросъюзът е сгрешил, когато е следвал абсолютната вяра в „една утопия на Европа без национални държави“.

Британските либерали, независимо от коя партия са, прахосаха последните шест месеца, бягайки от поредицата травми, замеряйки се с обиди през рамо. Но както е постановил Джон Стюарт Мил: „Онзи, който познава само своята собствена страна на казуса, знае много малко за него.“

Апостолите на либерализма на идентичността попаднаха в клопката на Мил. Те виждат авторитаризма у другите, но не в тях самите. Забелязват дискриминацията у другите, но не своята. В охраната на богоизбраното си племе те се провалиха в решителния изпит на демокрацията – този на толерантността, на съпричастността спрямо онези, с които не са съгласни. Все някой друг е виновен.“[124]

На финала ще се спра на моето виждане относно последното. Ако не сте разбрали, ставаше дума за сатанистите, либералите – комунистите. За „либералите, независимо от коя партия са“. Както е казано:

„Още в Библията е дадена добра формулировка, че сатаната често обича да се превъплъщава в образа на ангела на света, на либерал.“[Григорий Петрович Климов – „Божий народ“, Издательство и типография „Советская Кубань“, Издательство „Пересвет“, Краснодар, 1999 г., Электронная версия, Киев, 1999 г., стр. 24, цялата книга в pdf от online: http://reeed.ru/lib/books/bozhii_narod_/]

Тук си е като в синагога на сатаната. Носталгията по неговото безцеремонно, войнствено царуване, не отмира. За целта даже възраждат читалищата, зарязани като непотребни в началото на промените. Времето, когато и комунистите решиха, че ще има свобода във всичко, включително и на предприемаческия дух. Най-вече те. Уви, излъгаха ги техните…

Сега от ентусиазма е останала само заблудата за вехтото окъсано Татово одеяло и закърпените чорапи на вожда. Съпроводени от „ох“ и „ах“ по „доброто време“ на българо-съветската дружба. „Вечната и святата“…

Мой близък сподели своите приключения в тази обрулена, но подкрепяна с наръчни средства Позитания:

„Съвсем наскоро узнах, че в моето родно село е учредено читалище. Това силно ме озадачи, след като зная,че в селото я има, я няма 20-на напълно откъснати от съвременния свят възрастни хора и няколко виладжии – по правило безделници. Вчера, обаче, бях на село, и на магазина видях обява, в която канят жителите и гостите на селото същата вечер да посетят читалището, където щяла да се проведе „вечер на дружбата“. Полюбопитсвах и отидох в уречения час. По пътя срещнах мой връстник (с доста скромна „ерудиция“), и го попитах като какво мероприятие ще има в клуба на читалището. Той доста ентусиазирано ме покани да отида и аз, защото това щяло да бъде вечер на „българо-съветската“ дружба. И щяло да бъде много интересно – щяло да има и руски гости, моля ви се. Всъщност – рускини, женени за българи, и живеещи в нашия район. С организирането на мероприятието е натоварена местна функционерка на „Партията“ – малко по-млада от мен.

Влязох в клуба. Обстановката беше наистина „възрожденска“. Съвременна музикална уредба с двама обслужващи; маси, заредени доста богато със салати и мезета; поогладнели, няколко мъже бяха насядали по масите и чакаха основното ястие, за което разбрах, че представлява богата скара. На поканата да седна, отговорих, че не мога да пътувам на фарове и си тръгнах. За истинската причина Вие ще се досетите. Но има и друга, а тя е по-важна – в момента християните постят.

Това е, господин Ифандиев. До там сме я докарали. Скъпите ми предци, наред с пашата, осигуряваха на едрия и дребен добитък, през определен период му даваха и т.н. кърмеж. Той се състоеше от трици, богато размесени със сол. Добитъкът лудуваше по тази смес – тя е била крайно необходима за поддържане на жизнените му сили.

Днес по нашите села почти няма добитък. Ние станахме такъв. Нещо повече – приемаме с охота „кърмежа“ на Партията, без той да ни е необходим за поддържане на нашите жизнени сили.

А иначе, явно има нужда от читалища, като свърталища за партийна пропаганда.“

Тъй, тъй. Само дето никой не пита: Кой е платил масрафа? Може би местният червен фашистки феодал Паргов, гаулайтер на пернишко-радомирска Позитания?

C’est la vie dans en Chalgarie “libre”.[Такъв е животът в „свободна“ Чалгария, фр.]

Положителната цел пред нас е да създадем нов световен ред[ Джо Байдън – вицепрезидент на САЩ, комунист, съветски агент, в реч пред Вносно-износна банка през 2013 г. ]

Къде сме ние? Преди четвърт век всяка седмица задаваха този въпрос по телевизията. С отношението на нашенци към социализЪма, тоталитарната власт и комунистите може би изпреварваме останалите. Никъде другаде (не разполагам с данни за Албания), даже в СССР, не е имало толкова много членове на комунистическата партия на глава от населението, колкото в тукашната народна република. „Тарикатите“ с червени партийни билети все така са в челните редици на борбата за… нов световен ред. Което означава единна комунистическа държава на планетата, както е записано в „Манифеста на комунистическата партия“.

Призракът на комунизма отдавна не броди из Европа. Той я завладя.

„Разсъжденията на британския външен министър за световните дела“ – писа наскоро уважаван лондонски коментатор, заради откровенията си прогонен от „десния“ печат, та публикува в „левия“, който е „по-десен“, – „са като на sommelier[ Сомелиѐ – сервитьор на вино, фр.] за виното – не променят вкуса. Борис Джонсън, често извън темата и етикета, се върна към добрия тон в Чатъм Хауз.[Седалището на Кралския институт по външни работи – The Royal Institute of International Affairs, навярно първата интернационална организация на тайното световно правителство. Основана е в Лондон през 1920 година. Изпреварил е следващите подобни организации в САК, като Съвета за чуждестранни отношения и Тристранната комисия. Хронологично между тях попадат Клуба на билдербергите, Римският клуб и други подобни организации – мисловни центрове. От 2005 година институтът раздава собствена награда на видни държавни дейци – Chatham House Prize. Любопитно е, че през 2009 година с нея беше удостоен бразилският президент Лула да Силва – отявлен комунист. А през миналата 2015 година – Мохамад Джавад Зариф, външен министър на Иран, уж „вражеска“ страна] Втренчи се хоризонта и се обяви в полза на „интернационален ред, основан на закона“. И срещу „връщането към една стара и по-брутална система, в която силните са свободни да поглъщат слабите“. Беше загрижен от възникването на „извън държавни актьори“, които презират глобалния либерализъм. Подкрепи го с любимия израз на Foreign Office,[Британското външно министерство.] както каза: „Не можем да позволим това да стане“. Голяма клечка, пипнете мускулите му!

Единственият въпрос, който има стойност точно сега, е: как Борис Джонсън ще се оправя с Доналд Тръмп, доколкото той (по-скоро, отколкото Найджъл Фараж от Ukip) има влияние в новия Вашингтон, окръг Колумбия? Ето, той пак е на всяка манджа мерудия. Иска Британия да продължи да харчи за абсурдно старомодно отбранително оборудване. Настоява, че страните от НАТО трябва да правят същото. Противник е на възобновената руска окупация на Крим и е срещу нейната победа в Сирия, освен над Ислямска държава. Иска да разговаря с Русия, но също така държи да я постави на мястото заради Прибалтика. С други думи, Джонсън желае старата торба с парцали на Foreign Office да постигне непостижимото в преследването на неприемливото, напук на неизбежното.

Само че единствената искрица надежда в президентството на Тръмп е симптомът, че някои от тези отношения от Студената война ще се стопят. Разумното за Британия – и за Джонсън – би било да помогнат по пътя на осъществяването на това. Защо да не се съгласим с (очевидната) представа на Тръмп, че не съществува никаква „екзистенциална заплаха“ за Запада от Русия и Китай; а заплахата от въоръжения ислям е криминална, а не културна? Защо не признаем, че винаги ще има граждански войни, но външните намеси само ги влошават?

Най-вероятно конфликтите през настоящия век ще възникват от преместването на население, а не от някакво увлечение за имперско завладяване. Оръжията на Студената война станаха безполезни, заклещени във военно-промишленото тресавище. Войните на бъдещето ще бъдат печелени с автомати и от компютърни хакери.“

Единственото, с което не съм съгласен, е представата за неизбежността на гражданските войни. Те също биват привнасяни отвън. Останалото е вярно. Кое не е?

Променят новия световен ред, но не спират революцията. Сега Русия продава повече оръжия, а САЩ – по-малко, но пак са далеч напред в класацията. От Белия дом атакуваха Доналд Тръмп, задето е нарушил договорката с Китай и е разговарял по телефона с президентката на Тайван. Какво ви говори това? За независимост на Съветските американски щати, или за съществуването на паралелна, по-истинска и могъща задкулисна власт?

При Борис Джонсън всичко е полу. Той е полутурчин и полуруснак, роден в Лондон. Няма как да го отхвърлите като тъпак, но и е невъзможно да отречете – полуумен е. Също така е полуискрен. Наруга Маргарет Тачър и Барак Обама, но когато трябваше. „В рамките на закона“, би отсякъл прочутият герой на Ярослав Хашек. Сега му свиха перките…

Когато такива като него или ярките социалисти заплещят за „популизъм“, се чувствам длъжен да отвърна. Какво друго е, ръководителката на „дясното“ и уж консервативно правителство на Британия да се грижи за… работниците? Да не би някой да е разменил полюсите на политическия компас? Или винаги е било така, но са ни мамили?

Британската премиерка се закани да предложи законопроект, който да осигури на сините престилки гарантирани места в управленските тела на държавните, обществените и на… частните компании. На какво ви прилича това?

На мен – на ленинизъм. На онези първоначални мерки на болшевиките, които изненадали даже някои от тях, заели топли места по върховете. Например:

„Всички разграбени от царизма и експлоататорите народни богатства се изземват от болшевиките с единствената цел след това да се разпределят поравно между трудещите се, които от днес са освободени от всички видове експлоатация.

„Боже мой“ – страхливо възкликнал наивният Бухарин, – „нима е възможно да се вярва в нещо подобно?“ „Ще повярват кучите му синове!“ – успокоявал го Дзержински и очите му наркомански светели като брилянти, конфискувани за „диктатурата на пролетариата“.

И те наистина повярвали!…“[Игор Бунич – „Златото на партията“, Издателство „Прозорец“, София, 1995 г., стр. 8. ]

Подхванатото от ленинците продължило по следния начин:

„… Ония, които се усъмнили в лъжливата приказка, били разстрелвани, давени в шлепове, горени в църкви, тровени с газове в подземия, без съд и следствие…

„Най-малко 10 години затвор“ и конфискация на цялото имущество – така беше само в началото…

По-страшен от чекистките куршуми обаче се оказа пуснатият от болшевиките бацил на всеобщото равенство. Именно той привлече под знамената на международните терористи многомилионни руски маси, тъкмо в името на всеобщото равенство се извършваха безбройните експроприации, конфискации, национализации. На този олтар бяха принесени неизброими жертви…

Безумието на болшевизма е болест, нещо като обезумяване на нацията.“[Игор Бунич – „Златото на партията“]

Към това ли се стремят в Британия? Изглежда. Донякъде.

diagnosa.net/

Нагоре